Ако върнеш времето назад

Деветнайсета глава

Докато се прибера вкъщи, вече беше станало десет часът. Оставям чантите си в коридора и захвърлям обувките си. Краката ми са направо смазани. Вече на бос крак се замъквам жива-умряла в дневната, отпускам се на дивана и включвам телевизора. Искам да позяпам само десетина минути, преди да се заема отново с документите, които си нося от офиса. Поне така се успокоявам, докато се изтягам на възглавничките с дълбока въздишка.

Божичко, колко съм изтощена! Почти не съм спала миналата нощ. Както и нощта преди нея, и тази преди нея… Вчера почти цялата нощ гледах снимки. Като стана дума… Поглеждам към кутията със старите ми снимки, който е все още на килима в центъра на стаята, както и към разпилените снимки наоколо. Нямах време да ги прибера тази сутрин, защото както обикновено бързах, но би било хубаво да го направя сега, преди идването на жената, която ми чисти, утре сутринта.

Харесва ми, че си имам чистачка. Това е едно от хубавите неща, които се появяват, когато станеш по-стар и по-състоятелен — лукса да можеш да си позволиш собствена чистачка. Иронията обаче е в това, че обикновено чистя сама къщата си заради моята чистачка, защото не искам тя да си мисли за мен, че съм мърлячка.

Надигам се от дивана и се заемам да прибирам снимките, когато моят „Блекбъри“ зазвънява. Поглеждам екрана. Беатрис е.

— Е, взе ли си профитероли? — пита веднага тя, без да поздрави.

— Какво?

— За десерт?

— Ъъъ…, не, пихме само зелен чай.

— Само чай? — възкликва тя. — О, какъв срам! Еклерите в „Кларидж“ са толкова вкусни.

Поглеждам часовника си.

— Беатрис, обаждаш ми се да си поговорим за десерти или има и друга причина? Защото е доста късно.

— О, не, извинявай — казва тя задъхано. Една от особеностите й е, че винаги звучи задъхано, дори когато е седнала. — Исках да разбера как е минала срещата с Голдстийн и ако имаш нужда от някакви данни или нещо друго за утре сутринта.

Нетърпението ми преминава в благодарност. Има асистентки и асистентки. А има редки скъпоценни камъни като Беатрис.

— Мина наистина добре — отвръщам и подпирам телефона между рамото и брадичката си, за да мога да продължа да събирам снимките, докато говоря. — Изглеждаше искрено впечатлен от идеите ми и предложението ми за място на клиниката. Договорихме се да се чуем в понеделник за последни уточнения преди презентацията за медиите.

— Браво! — чурулика тя. — Искаш ли да проверя графика ти и да ти кажа кога си свободна за среща с него? Точно пред мен е…

Както казах, Беатрис приема работата си да следи графика ми много сериозно.

— Да, супер.

Връщам се пак при снимките. Божичко, толкова са много, а още не съм прегледала всички албуми, мисля си аз, хвърляйки поглед на тези в лявата част на кутията. Вземам два от тях напосоки и ги разгръщам лениво. Чакай малко, какво е това? Единият е по-малък и с кожена подвързия. Отварям го и виждам, че не е пълен със снимки, а със страници, изписани с моя почерк. О, това всъщност е един стар дневник. А ето и още.

Изваждам ги и поглеждам датата в началото на страницата — 1997 година. Сърцето ми забива силно. Писала съм го, когато съм била на двайсет и една години.

— Така, в девет имаш конферентен разговор с хората от „Клауд Найн“, за да обсъдите новата им серия ароматни води. В десет имаш среща на кафе с Кати Проктър, журналистката. След това в единайсет имаш уговорка с…

Докато Беатрис продължава да рецитира графика ми, аз се зачитам в дневника си отпреди десет години. Ето какво съм писала в самото начало, когато се преместих в Лондон — 23 февруари 1997 година. Очите ми минават по редовете с описание на офиса, началника ми, срещата с Неса…

Усмихвам се сама на себе си и обръщам на страницата с днешната дата. Какво ли съм правила на този ден преди десет години? Намирам мястото:

Ха! За какво ли съм се вълнувала толкова?

Я чакай малко.

Изтръпнала, поглеждам отново първата страница. Ходила съм да слушам „Психясалите гении“? Не може да бъде, това става чак в събота. Пак проверявам датата. Да не би да съм я прочела грешно? Не, със сигурност е днешната дата: 23 август.

— Хъм, това не може да е вярно — мърморя аз, вперила очи в страницата.

— Какво не може? Идвам бързо на себе си.

От отсрещната страна на телефона Беатрис протестира.

— Трябва да можеш! Вече потвърдих срещата ти за три следобед.

— О, не, не говорех на теб. Просто гледам един свой стар дневник и датите са различни. Сигурно съм се объркала.

— Но те са различни — напомня ми Беа с вече спокоен глас. — Календарите са различни всяка година, сещаш се, нали?

О, господи, естествено! Такава глупачка съм. Как не се сетих за това?

— Грегорианският слънчев календар е аритметичен — продължава тя методично. — Дните в него са групирани в отделни единици от време, на основата на години от по 365 или 366 дни. Слънчевият календар се повтаря на всеки 146,097 дни, които правят точно 400 години или, казано другояче — 20 871 седмици.

— Ммм, така ли? — отговарям разсеяно, гледайки календара на компютъра си. Днес е четвъртък, но преди десет години е било събота. Което означава… Изведнъж ми просветва: групата на Били Романи ще свири днес. Мамка му!

— От тези 400 години има 303 — т.нар. обикновени, които са с по 365 дни, и 97, които са високосни — с по 366 дни. Така се получава една допълнителна година от точно 365,2425 дни, или 365 дни, 5 часа, 49 минути и 12 секунди.

Беатрис говори някакви неразбрани неща, но аз вече не я слушам. Вперила съм очи в края на страницата. Защото там с големи букви и с четири, не пет удивителни виждам думите, от които се опасявах:

Поемам си дълбоко дъх и забравям цялото си благоприличие. Мамка му! Сега вече се прецаках. Напукаха ми го. Като се замисля, наистина така си беше. Цяла нощ.

— Шарлот? — чувам притеснения глас на Беатрис. — Всичко наред ли е?

Не, нищо не е наред. На път съм да направя огромна грешка. Ще оплескам нещата за дълго.

— Да, разбира се, добре съм… — казвам, докато мисля за съвсем друго и гледам часовника си. Може би още не е късно. Може би ще успея да го спра. Хвърлям дневника на пода и ставам от килима. — Трябва да вървя.

— Да вървиш?

— Ъъъ…, да — поколебавам се какво да й обясня. Чувам музиката от телевизора и поглеждам към екрана. — Започва „Топ дизайнер“ с Хайди Клум, напоследък е любимото ми шоу.

— О, така ли? Ами, добре. Ще се видим утре.

— Лека вечер — затварям телефона и се оглеждам за ключовете на колата си. Ето ги! Вземам ги от масичката, откривам и дистанционното и изключвам телевизора.

Забравете шоуто „Топ дизайнер“.

Време е за шоуто „Топ прецакване на задници“.

Макар да казах, че съм голям фен на „Психясалите гении“, не си спомням нито една тяхна песен. Нито ред, нито мелодия. Което е странно, защото все още помня текста на песента на „Бъкс физ“, „Making Your Mind Up“, въпреки че бях на не повече от пет години, когато те спечелиха „Евровизия“.

Сигурна съм обаче, че когато тази вечер ги видя на сцената, всичко ще си дойде на мястото. Така се убеждавам, докато карам по отклонението. Внезапно ме обхваща неочаквано вълнение. Не си спомням откога не съм ходила да слушам банда на живо. А, не, сещам се. Ходих на концерт на „Разрешително за купон“, група, която прави всички парчета от филмите за Джеймс Бонд.

Връщам се мислено към въпросната вечер преди няколко месеца. Майлс беше взел билети. Той е голям фен на Джеймс Бонд. Чел е всички книги на Ян Флеминг десетки пъти и може да разкаже сюжета на всички филми. Това направо ме побърква, освен ако сцената, която разказва, не е свързана с Даниел Крейг — за предпочитане, когато той е по бански. Мога да го съзерцавам постоянно. Според Майлс обаче един истински фен пурист на 007 трябва да предпочете Шон Конъри.

Както и да е, харесвам Шърли Беси, когато пее „Goldfinger“, но позастаряващото трио от Манчестър, което свири само на кейборд, а след изпълнението им в програмата е предвидено светлинно шоу, ми дойде малко в повече. Големият им финал беше с „Nobody Does It Better“ („Никой не го прави по-добре“), което си беше чиста лъжа: дори и аз мога да го направя по-сполучливо от тях. Дори и папагалът на пралеля Мари ще се справи по-добре. Разбира се, не споделих мнението си с Майлс.

Не исках да нараня чувствата му, затова постоянно му повтарях колко прекрасни са изпълнителите.

За нещастие това имаше неочаквани последици, защото Майлс ми купи техен диск — „Нали ти харесаха толкова много!“. И сега ми се налага да ги слушам винаги, когато пътуваме заедно с колата ми.

Карам по същия път като вчера и поемам по страничната улица. За щастие е късно и няма много трафик, така че не ми отнема много време. Паркирам пред „Уелингтън“. Когато изключвам двигателя, чувам тътена, идващ от бара.

О, майчице! Внезапно вълнението, което изпитах по-рано, се замени с ужасяващо силен пристъп на тревога. В съзнанието ми за секунда се появи картина от миналото: младото ми Аз в сумрачния клуб, пълен с цигарен дим, на фона на оглушителната музика, звучаща от усилвателите. Може би идването тук не беше чак толкова добра идея. Може би съм изтрила от паметта си песните на „Психялите гении“ напълно основателно.

Събирам цялата си вътрешна сила, за да продължа. Не мога да се върна сега. Дошла съм тук заради себе си, напомням си. За Лоти, двайсет и едно годишното момиче, което бях преди. И което в момента е в този бар на път да бъде свалена и после съкрушена от Били Романи.

Освен ако не я спася.

Стягам се и бавно отварям вратата на колата. Когато стъпвам на тротоара, чувам вече по-ясно глухия тътен на барабаните, съпроводен от някакво странно виене, което определено не прилича на нещо, което човек може да възпроизведе. Добре де, не звучат много приятно, но със сигурност не могат да бъдат по-ужасни от „Разрешително за купон“, успокоявам се сама, докато тръшвам вратата и се запътвам към бара. Освен това преди бях фен на тази група, нали? Музикалният ми вкус не може да се е променил чак толкова. Сериозно, колко зле може да бъде?

Зле.

Много зле.

Направо ужасно.

Бутам вратата на „Уелингтън“, за да вляза, и отвътре ме блъска невероятен шум. Божичко, възможно ли е това да е музика?

— Супер, ти успя!

Докато за секунда съм застанала неуверено на входа и се колебая дали да продължа, Лоти ме забелязва и се втурва към мен. Носи в ръка пинта сайдер и е облечена в едни от онези ластични клинове, които правят краката й да изглеждат като обвити в найлонови пликове. Боже, за тези бях забравила. Отбелязвам си мислено да добавя и този чифт и вид в списъка „какво да не нося“. Обаче трябва да призная, че фигурата й си я бива, изненадвам се аз.

— Здрасти. Извинявай, че закъснях, но…

— Почти пропусна свиренето — провиква се тя нетърпеливо и пъха билета в ръката ми. — Хайде, сега ще свирят ънплъгд версията на някои от парчетата си.

Изведнъж става много по-тихо, явно групата прави пауза. Лоти ме хваща за раменете и ме насочва към малкото помещение в задната част на бара. Тук няма места за сядане и е тъпкано с хора. Тя си проправя път през тълпата към импровизираната сцена. „Психясалите гении“ са изчезнали от подиума и там е оставен само един стол и микрофон.

— Значи харесваш тази група, така ли? — питам вперилата жаден поглед в сцената Лоти, след като вече сме заели предните позиции.

— Ами, всъщност си падам по вокала им, Били Романи — признава тя и отпива от сайдера си.

Отпред настъпва някаква суматоха.

— О, божичко, връща се! Той се връща — шепне развълнувано Лоти.

Гърлото ми се свива. Изпитвам някаква странна смесица от трепетно очакване и страх, че ще го видя отново. След всички тези години почти не си спомням как изглеждаше, но за да бъда честна, трябва да призная, че съм запазила спомена за неясното за самата мен страстно и похотливо желание, което изпитвах тогава. Колкото и да се опитвах да го забравя през всичките тези години.

В суматохата ме избутват зад Лоти, но тя е с ниски обувки, каквито носех преди, а аз в момента съм с високи токчета, така че съм малко по-висока от нея и мога да виждам над главата й. В стомаха ми пърха цяло ято пеперуди. Всеки момент ще го видя отново и нямам представа как ще се почувствам.

И тогава, внезапно, той се появява на сцената със своята китара. Висок е около метър и осемдесет и, разбира се, е облечен в черно от глава до пети. Сяда на стола и отпива небрежно от бирата си, преди да започне да свири.

Не изпитвам абсолютно нищо.

Зяпам го с изумление.

Това ли е той? Това ли е мъжът, по когото бях полудяла? Очаквах да изпитам някаква изключително силна емоция — желание, тъга, гняв, нещо, — но вместо това има просто огромно разочарование. Някога ми се струваше толкова готин, секси, а сега…

— Той носи кожени панталони — прошепвам на Лоти и усещам, че неочаквано и за самата мен съм леко развеселена. Последното нещо, което си мислех, е, че ще ми се стори забавен, но той изглежда като пълен идиот и наистина ми става жал за него! — И то плътно прилепнали! — изсумтявам аз. Ха! Това със сигурност ще я отврати.

— Знам — кима тя с ококорени от възхита очи. — Секси е, нали?

Гледам я с недоумение. Не очаквах такава реакция. Защо не му се подигравам? Защо не се дразня? Да подхвърля някакъв майтап за Майкъл Флетли? Може ли…? Може ли наистина някога да съм си падала по мъж, носещ кожени панталони!

И с кръст на кожена каишка, провесен на гърдите му, забелязвам с ужас. Бутам бързо Лоти с лакът и соча към него.

— Виж кръста му!

Някой обаче ме блъска и ръката ми се свежда по-надолу, в една друга част на тялото му, а явно заради шума Лоти чува друга дума с „к“ и объркването става пълно.

— О, ръцете долу, той е мой — кикоти се тя.

— Не, искам да кажа, че… — опитвам се да кажа, но съм прекъсната от мъжки глас.

— Това е песен, която написах за тази луда въртележка, наречена живот — Били Романи се обажда провлачено и дрезгаво по микрофона; очите му са сведени надолу, сякаш му е неудобно да бъде под светлината на прожекторите.

О, моля те, той се срамува толкова, колкото и Парис Хилтън, мисля си аз, докато Били затваря очи и започва да пее, стене и вие прочувствено с цяло гърло, отново и отново. И така, докато най-накрая — след два биса?! — свършва и с благодарност към вселената последвам Лоти в главното помещение на клуба, за да се отпусна на безопасно място.

— Ето там — сочи Лоти няколко свободни места, към които моментално се устремяваме.

Пфу. Изпитвам невероятно облекчение. Е, това се оказа лесно. Сега тя трябва само да довърши питието си, а после можем да си тръгнем заедно и всичко ще бъде зад гърба ни.

— Дами, това място свободно ли е?

По дяволите, прибързах със заключението.

И двете светкавично вдигаме глави нагоре и виждаме Били, застанал точно до нас, усмихвайки се лениво. Преди тази усмивка можеше да ме разтопи, а сега се чувствам, сякаш съм направена от супертефлонов материал или нещо подобно.

— Да!

— Не!

И двете се провикваме едновременно. Лоти и аз. След това се споглеждаме. Тя ми прави гримаса тип „Какво правиш, по дяволите?“ и ме гледа отчаяно. Внезапно ми дожалява за нея. Да, сега той не ми влияе по никакъв начин, но някога си падах страшно по него.

— Не… никой не седи тук — оставям я да каже въодушевено.

Гледам я как му се усмихва неуверено и направо мога да почувствам копнежа й. Божичко, наистина много, ама много съм го харесвала, нали? Мога да го видя в очите си — това отчаяно желание да ме хареса и той.

И в един кратък миг си спомням всичко. Онова зашеметяващо удоволствие, което изпитах през нощта, в която бяхме заедно. Беше невероятно. Наистина смятах, че той е Мъжът. И след това последва бездънната болка, когато разбрах, че не е. Но когато бях по-млада, така или иначе, се надявах и разочаровах за толкова много неща. Повечето от които пълни глупости, мисля си аз, докато гледам Били и се чудя какво, по дяволите, съм видяла в него по онова време. Господи, ако тогава само знаех това, което знам сега…

— Супер — той обръща стола, прекрачва го и се обляга на облегалката.

Очите ми пробягват по разкопчаната му до пъпа риза и по разпятието на врата му, което лежи на гладките му, обезкосмени гърди. Поглеждам отново към Лоти, надявайки се да видя как повдига подигравателно вежди или пък да споделим съзаклятнически кикот, но не, очите й са изпълнени с копнеж — както мъжете гледат новия брой на списание FHM.

— Аз съм Били — той протяга ръка и виждам сребрист блясък сред задимената стая. О, божичко, това да не би…? Вглеждам се по-отблизо. Точно когато си мислех, че след кожените панталони и разпятието няма накъде да стане по-лошо, то става. Били носи пръстен с череп и кръстосани кости.

— Аз съм Лоти.

— А аз съм Шарлот — казвам аз и стискам ръката му, преди Лоти да успее дори да протегне своята. Разтърсвам я малко по-силно и по-продължително, отколкото е необходимо.

— Ъъъ, здраво ръкостискане имаш — отбелязва той, след като най-накрая го пускам. — Почти ми счупи пръстите.

Както ти счупи, не, направо разби сърцето ми, изкушавам се да отговаря, но се въздържам и просто казвам:

— Майчице, така ли?

Били размърдва пръстите си и се обръща към седящата до него Лоти, която го гледа с обожание.

— Е, какво ще кажеш за свирнята?

— Беше страхотно! Ти си върхът! — въодушевява се тя и после, притеснена от това, което е казала, веднага се изчервява.

Супер! Възможно ли е да бъда още по-задръстена?

Били Романи се усмихва доволно, отмята назад падащата небрежно на челото му черна коса и се навежда по-близо така, че лицето му да се види ясно на мъждивата светлина. Той е такъв, какъвто си го спомням: високи остри скули, тъмни влажни очи, плътни и съвършено извити устни. Трябва да призная, независимо от кожените панталони и нелепите бижута, все още е най-секси мъжът, когото съм виждала.

Което, разбира се, от само себе си го превръща в пълен задник.

— Радвам се да го чуя, защото в момента работим в студио по новия си албум и се опитваме да запишем някои нови парчета. Ще бъдат наистина много диви. Напълно нов стил. Супернеобичайна комбинация — духовното среща физическото, което среща метафизическото.

„Духовното среща физическото, което среща метафизическото“? Изсмивам се. Може да омагьоса Лоти с тази абсолютна глупост, но вече не може да хване и мен.

Само дето той не ми обръща никакво внимание. Внезапно се превърнах в грозната приятелка, която служи за параван на красивата, защото Били се е концентрирал изцяло само върху Лоти.

— Някой казвал ли ти е някога, че имаш невероятно дълги мигли? — пита я той, взирайки се изпитателно в нея.

Нарича се спирала, тъпак такъв, мисля си аз, но моето по-младо Аз само се хихика флиртаджийски.

— И ухаеш прекрасно.

Поглеждам го невярващо. Ей, това не ми го е казвал. Не го е казвал!

— Благодаря.

О, не мога да повярвам, че Лоти се връзва на това.

Всъщност не съм се „вързала“, осъзнавам, гледайки я как си играе с къдриците си като в реклама за шампоан. Направо съм свалена, срутена и паднала в краката му.

Червената лампичка започва да свети ярко в главата ми. Мамка му! По-лошо е, отколкото си мислех. Имам предвид, виж ме само! Аз съм абсолютен лапнишаран. Слушам звънкия момичешки смях и гледам как накланям тялото си към него. Кълна се, само след минута сигурно ще се отъркам в гърдите му. Точно така. Ще се отъркам.

А дори още не сме и на първа среща! Честно, Шарлот Мериуедър, какви ги вършиш? Нямах представа, че преди си била толкова лесна.

— Е, имаш ли си приятел?

О, по дяволите! Трябва да направя нещо. И то бързо. Но какво? Паникьосана съм и отчаяно се опитвам да измисля нещо, когато с ъгълчето на окото си виждам как ръката му се плъзга по коляното на Лоти и преди да се спра…

— Ей!

„Без да искам“ ритам масата и наполовина изпитата халба със сайдер на Лоти пада и се разлива в скута му. Двамата веднага се разделят и той скача от стола си.

— Ооо, толкова съм непохватна! — извинявам се притеснено аз. Повярвайте, трябваше да стана актриса. За това изпълнение щях да спечеля „Оскар“.

— Няма проблем — казва той и се усмихва престорено.

— Имам кърпичка — Лоти вади кърпичка от чантата си и започва да чисти скута му усърдно, докато Били се мръщи на локвичката сайдер, събираща се в краката му.

— Хей, можеш ли да почистиш това? — провиква се към бармана, който събира чаши от съседната маса.

— Моля?

Човекът се обръща и виждам бармана от предишната вечер.

— О, божичко, не, аз ще го направя, вината беше моя — започвам аз, но Били Романи ме спира.

— Това си е негова работа — заявява небрежно. — Нали, човече?

Забелязвам, че барманът стиска зъби леко.

— Точно така — младежът се усмихва любезно, взема парцал и попива петното. — Инцидент, а? — пита той, забелязвайки, че го гледам.

— Ъъъ… да, точно така — потвърждавам бързо и усещам как руменината избива по бузите ми. Никога не съм можела да лъжа добре.

— Искаш ли друго питие?

Обръщам се към Били, който отново разговаря с Лоти. Вече съм набрала инерция и нищо не може да ме спре. За успешното осъществяване на операция „Топ прецакване на задници“ е нужна по-дебела кожа.

— Да, моля — отговарям светкавично преди Лоти. — Искам водка с тоник. — Не че ще пия, с кола съм, но ако има едно нещо, което съм научила през годините, то е, че няма нищо по-омразно за мъжете от това да купуват питие на приятелката параван. — И нека да бъде голяма — усмихвам му се мило.

Били ми се усмихва с толкова свити устни, че и игла не би могла да мине през тях.

— А за теб?

Усмивката му към Лоти е такава, че и Лари Голдстийн би се гордял с нея.

— Ъъъ… да, сайдер, моля — отвръща почервенялото като домат моето по-младо Аз.

— Веднага се връщам — усмихва й се Били отново и се запътва към бара.

Веднага щом изчезва от погледа ни, Лоти се обръща развълнувано към мен.

— Е, какво мислиш?

Че ще спи с теб, ще ти обещае света и след това ще те зареже, искам да й изкрещя, но както пише в книгата ми „Как да бъдеш добър приятел“ — важно е да бъдеш дипломатичен, когато приятел те попита за мнението ти. А и освен това не ми се иска да й разбивам всички илюзии.

Затова предприемам по-тактичния подход, състоящ се от едно многозначително „хъм“.

— Какво? — поглежда ме стреснато и ужасено тя.

— О, нищо — изсумтявам аз. Което, разбира се, е най-сигурният начин да я накарам да настоява да й кажа.

— Не, моля те, кажи ми — започва да ме придумва Лоти.

Колебая се. Трябва да подкова добре нещата. Искам да я предупредя за този мъж, но не искам тя да си помисли, че го правя, защото аз самата съм си паднала по него.

— Повярвай ми, познавам типове като него — не си струва да се занимаваш с такива.

Тя ме гледа, сякаш съм паднала от небето.

— Но той изглежда толкова готин!

— Той си мисли, че е готин — поправям я. — Има разлика. Трябва да излизаш с някой, който те харесва и обича, а не с някой, който харесва и обича само себе си. Човек, който те разбира и познава и който наистина иска да е с теб. — Внезапно си спомням за Майлс и разговора ни за камината. Божичко, защо въобще стана дума за това? Не е нещо особено важно, нали? — Някой, на когото можеш да се довериш и знаеш, че няма да те предаде — добавям бързо. Защото независимо от всички различия, които имаме с Майлс, със сигурност знам едно: че винаги мога да разчитам на него. И това е най-важното.

Лоти кима с разбиране, но мога да видя, че точно в момента не мисли за лоялността и доверието, а за готиния вид на Били Романи и за сексапила му. Знам го, защото на нейната възраст това бяха основните ми критерии, когато става дума за избор на гаджета. Говорейки за това…

— И който не иска да бъде следващият Лиъм Галахер — продължавам, сещайки се за Роб, който спеше с дисковете си на „Оейзис“. После правя бърз преглед на някои от недоразуменията, с които съм излизала. — Освен това не ти трябва алкохолик — това беше Арчи, студентът по право. Скъсах с него, разбира се, но той беше толкова пиян, че май не разбра. — Ето ти един съвет: ако един мъж е толкова пиян, че се срутва на тротоара пред бара, остави му номера на местния клуб на „Анонимните алкохолици“ и го зарежи на мига.

Лоти се разсмива, тънейки в невинно невежество, защото си няма и представа, че всичко това й предстои. Макар че, ако имам късмет тя да се вслуша в някои от нещата, които й казвам, може и да се поучи от грешките ми. Поне се надявам…

— О, да, човекът трябва да има амбиции… — вече съм набрала скорост, а и при мисленото изброяване на бившите съм стигнала до Зак, който живееше на палатка в задния двор на свой приятел. Зак беше дълбоко депресиран и мрачен тип, мразещ обществените ценности, който говореше постоянно за агонията на живота и как е нужно да запазиш личността си непокътната сред този гигантски водовъртеж от безумни страсти. Съгласявах се с всичко, което кажеше, и тайничко желаех и аз да бъда така дълбоко депресирана и мрачна. За нещастие (дали?) бях прекалено повърхностна и накрая винаги си плащах за това. — … някой с перспективи — завършвам с патос.

— Били свири в група — напомня ми Лоти.

— Именно. Никога не излизай с музикант или със скейтбордист.

Тя ме поглежда изненадано и се засмива.

— Не ставай глупава.

— Той ще те нарани, Лоти — предупреждавам я и ставам вече напълно сериозна. Болезнените спомени, които мислех, че съм погребала дълбоко, излизат отново на повърхността и внезапно ме обзема истински страх. — Моля те, стой далеч от него.

— Ей!

До нас отново се появява Били. С празни ръце.

— Помислих си, че може би ще е по-добре да си вземем пиячка от магазина и да отидем на купон в къщата на мой приятел. Ще ходим там с още няколко души. — Гледа само в Лоти, сякаш аз съм невидима. — Ще бъде супер, ако дойдеш с нас. Какво ще кажеш?

Сърцето ми забива учестено. Това е.

— Е? — Били чака с ръце на бедрата. — Идваш ли, кукло?

Кажи „не“! Моля те, кажи „не“!

— Ами… — Лоти поглежда колебливо съм мен. Мога да усетя терзанието й. От една страна, съм аз, казваща й да откаже, а, от друга, са слабините й, тласкащи я да приеме поканата.

— Всъщност нещо не се чувствам добре — изстрелвам в отчаянието си. Не мога да оставя слабините на двайсет и едно годишното ми Аз да вземат такова важно решение. — Нещо ми се гади. Трябва да отида до тоалетната.

Лоти ме поглежда притеснено.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Ако нямаш нищо против — простенвам немощно. Добре де, малко послъгвам, но нали е в името на моето собствено добро.

— Съжалявам — обръща се Лоти към Били, докато ме прегръща през раменете, — но няма да мога. Благодаря ти.

— Не се притеснявай, някой друг път тогава — свива той рамене, обръща се и изчезва в клуба.

Гледам го как си отива и не мога да се сдържа да не се усмихна. Макар и малка, все пак това е първата ми победа.