Ако върнеш времето назад

Четирийсета глава

Девет месеца по-късно

— Pardon, monsieur? Combien?28

Продавачът на пазара, възрастен мъж с каскет и цигара „Галоаз“, залепена сякаш на единия край на устните му, ми се усмихва сякаш съм истинска французойка и точно когато си мисля, че жалкият ми френски и неразбираемият ми акцент всъщност не са толкова зле, той избълва нещо на френски и аз тотално се изгубвам.

— Ъъъ… — ровя из чантата си и вадя оттам една банкнота в евро. — Това стига ли?

Да, знам, че се залъгвам и съм наясно с факта, че повишаването на интонацията в края на изречението не прави изреченията ми да звучат по-френски, а само дразнят всички, но не мога да се сдържа пред тези изумителни висящи обици.

Продавачът се усмихва, взема банкнотата, после ми подава рестото и обиците. Навсякъде има много усмивки и кимане и се чувствам прекрасно. Виждате ли, всички говорим един език в края на краищата, мисля си доволно, докато слагам обиците и разклащам глава пред огледалото. Те се залюляват, сребърната верижка и розовата стъклена висулка проблясват на яркото юнско слънце. Толкова повече ми подхождат, отколкото перлени обици например, мисля си със задоволство.

Махам за довиждане на продавача и казвам едно au revoir (това поне го знам), продължавам да си пробивам път през тълпата и да разглеждам сергиите — сергии, отрупани с всичко, кое то може да си представите: от изящни бижута и маркови дрехи до чанти във всевъзможни цветове, размер и форма. Божичко, това е един от най-страхотните битпазари, които някога съм виждала, казвам си сама и се консултирам отново със справочника си. „Най-прочутият битпазар в Париж се намира при Порт де Клинанкурт, официално наречен «Les Puces de Saint–Quen», но познат на всички просто като «Les Puces» («Бълхите»)“29.

„Les Puces“, повтарям наум и вдишвам ароматите от сергиите с храни: сладкиши, бонбони, кремчета, апетитни крокети, току-що изпечено кафе… Устата ми започва да се пълни със слюнка. Ммм, чудя се дали вече е станало време за обяд? Минавам от една сергия на друга и се оглеждам нетърпеливо като пчеличка, прелитаща от цвят на цвят.

Някога щях да знам точно колко е часът. Щях да съм погледнала часовника си поне стотина пъти, но вече не нося часовник. Освен това не мога да погледна часовника и на телефона си, защото го оставих в хотела. Една ягодово розова копринена рокля грабва очите ми и се спирам да я разгледам. В момента съм без всякаква комуникация и се чувствам чудесно. Няма звънящи телефони. Няма бръмчащ „Блекбъри“. Не пристигат никакви имейли. Мога да водя разговор повече от няколко минути, преди да бъда прекъсната.

Макар и не на френски, размишлявам, докато се опитвам с ръкомахане и жестове да обясня на продавачката, че искам по-голям размер.

Напоследък телефонът не ми липсва много, а и не го нося често с мен. Не и откакто направих Беа партньор и й дадох пълен контрол върху агенцията. Да си призная, искаше ми се да го бях направила по-рано. Управлението й идва отвътре — за кратко време назначи хора, нае по-голямо помещение, доведе повече клиенти. Бизнесът върви по-добре от всякога.

А аз? Ами, взех си почивка, за да довърша романа си. Всъщност писането ми доставя такова удоволствие, че когато приключа с този, може да започна да пиша друг. Или пък ще се пробвам в късите разкази. Или пък ще напиша сценарий. Кой знае? Не искам да мисля толкова напред в бъдещето. Живея за момента и точно в този момент правя нещо, което ми доставя истинско удоволствие. Ако сега онзи тънък гласец в главата ми ме попита дали съм щастлива, ще му отговоря без грам колебание.

Да. Напълно.

Продавачката се връща усмихната и с рокля в по-голям размер. Задържам я пред себе си и се поглеждам в огледалото. Онази стресираната, фризирана и изкусно гримирана жена е изчезнала; вместо нея има друга — която оставя косата й да изсъхне от само себе си, носи съвсем малко блясък за устни и не може да си спомни последния път, когато е имала екзема. Натрупала съм няколко кила отгоре през последните месеци заради по-свободния ми режим, но всъщност, мисля, че така изглеждам по-добре, дори по-млада, тъй като лицето ми не е така изпито. Освен това гърдите ми са станали по-големи, а за тази рокля е нужно да имаш гърди, решавам, докато давам най-доброто от себе си, за да обясня, че ще я купя. Знам, че съм смешна, но не ми пука — това му е забавното да пазаруваш от такива пазари. Това е едно от нещата, които преоткрих от по-младото си Аз. Поне така си мисля, де. Да си призная, сега като се върна назад, не съм напълно сигурна…

Изминали се девет месеца от произшествието. Счупените ми кости са оздравели, белегът на челото ми е избледнял, както и спомените ми за случилото се в седмицата преди катастрофата. Вече не съм сигурна дали са били истински, или не. Защото, виждате ли, с течение на времето линията между реалния и измисления свят, между това, в което вярвам, и това, в което ми се иска да вярвам, се е размила. Като гледам назад, не съм сигурна дали наистина съм видяла по-младото си Аз онази сутрин на светофара, дали съм прекарала цяла седмица с нея, опознавайки я отново. Както и самата мен. В края на краищата, да си признаем, звучи налудничаво. Даже повече от това.

В последвалите седмици имаше няколко неща, които ме накараха да се запитам дали Беатрис не е била права и аз просто съм сънувала всичко. Първо, глобата за паркиране я няма. Когато се прибрах от болницата, я потърсих, но беше изчезнала, така че не успях да проверя датата. А и бях доста объркана, когато се събудих. Може да съм направила грешка, да не съм прочела правилно датата, да съм я разбрала неправилно. Който се възстанових достатъчно, за да шофирам, отклонението вече го нямаше, така че никога повече не видях по-младото си Аз със стария „бръмбар“. А когато отидох до старата си къща и почуках на вратата, ми отвори млада двойка с бебе.

Продължавам да се разхождам из пазара, очите ми шарят из различните сергии в търсене на нещо интересно. Един въпрос обаче не ми дава мира. Когато полицията ме повика за разследването на произшествието, те ми казаха, че за последно там е имало двупосочна улица през 1997-ма. Според пътната информация улицата е превърната в еднопосочна преди десет години след доста неприятен пътен инцидент. „Досието някак си е изчезнало, но си спомням, че ставаше дума за сблъсък между кола и камион, информира ме полицаят по телефона, което е странно съвпадение, нали?“

Може би точно така е станало. Да, иска ми се всичко да си е съвсем нормално, но кой знае? Изкуших се да проверя в „Гугъл“ за връзката между морфина и сънищата, но си спомних какво ми каза лекарят ми и се опитах да се отърся от „Гугъл“-навиците си. Чиста съм вече девет месеца.

И така, дали съм срещнала по-младото си Аз, или не? Беше ли всичко това просто плод на моето въображение, желание, заровено дълбоко в подсъзнанието ми да открия истинското си Аз, което съм разиграла в буквалното намиране на себе си? Не мисля, че някога ще разбера. Но едно нещо е сигурно: промених се. Не съм онази трийсетинагодишна жена, цялата кълбо нерви, която бях преди катастрофата. Научих как да си почивам, да се забавлявам, да празнувам…

— Поръчах ти чаша розе.

Оливър вече ме чака в малкото кафене с масички на тротоара, където ние срещата. Носи тъмни очила, за да не му блести слънцето, навил е ръкавите на ризата си, пие бира и проучва менюто. Където и да отидем, Оливър винаги чете внимателно менютата и търси интересни нови комбинации от аромати или непознати ястия.

— Благодаря — усмихвам му се и го целувам, докато той се пресяга, прегръща ме и ме слага на коленете си. Отпивам глътка от охладеното вино. — Ммм, супер е — въздъхвам с удоволствие и нямам предвид само виното.

В Париж сме само за уикенда. Най-накрая реших да използвам онези билети, които Ванеса ми подари за рождения ми ден миналата година. Качихме се на Евростар в петък и се настанихме в чудесен хотел със собствен спа център и ресторант, включен в списъка на „Мишлен“. Макар, ако трябва да бъда честна, да прекарваме повечето време в спалнята. Сещате се какво имам предвид.

— Какво си купи? — усмихва ми се Оливър. — Не ми казвай — всичко!

Засмивам се и започвам да му показвам придобивките си. Той охка и ахка, както се полага, при вида на обиците ми, въодушевява се от роклята ми (дори добавя колко много ще отива на сандалите ми) и не ми се присмива, когато му показвам вазата във форма на китара. Когато я видях, ми се стори добра идея. И най-вече не ми натяква, че е трябвало да инвестирам тези пари в пенсионния си фонд, вместо да ги харча. За което истински го обичам.

Всъщност има толкова много неща, заради които обичам Оливър. Той е забавен и мил и ме разсмива, а и фактът, че го харесвам по къси гащета, също е от полза. Това не означава, че понякога не се караме или не спорим. Божичко, как спорим само! Но обикновено всичко свършва толкова бързо, колкото е започнало, а после идват и приятните начини за сдобряване.

Преди често се чудех защо сме пропилели цялото това време, защо ни отне десет години и беше нужна цяла поредица от странни съвпадения, за да се съберем заедно, но после осъзнах, че така е станало по-добре, защото на двайсет и една години нямаше да го оценя така, както сега. И нямаше да бъде толкова страхотно. Което доказва, че има някои неща, които съм научила през годините.

Само дето в момента Оливър се държи странно, осъзнавам внезапно, премествайки се на стола срещу него.

— Какво има? — питам аз, защото той ме гледа с променено изражение на лицето.

— Нищо — отговаря и се усмихва леко, отпивайки от бирата.

Ооо, не на мене тия! Има нещо със сигурност. Наблюдавам го внимателно известно време и се опитвам да се досетя какво може да е. После се отказвам, защото си нямам никаква идея.

— Ще поръчаме ли? — предлагам весело.

— Ъъъ… разбира се — съгласява се той. — Ще взема същото като теб.

Така, това е. Оливър никога не взема същото като мен. Той винаги се чуди цяла вечност какво да избере и след това поръчва всякакви невероятни и чудесни комбинации от ястия. Тъкмо отварям уста да му го кажа и да му поискам обяснение, когато внезапно той се отпуска на земята на колене.

Поправка: на едно коляно.

За секунда спирам да дишам. Божичко, дали ще направи това, което си мисля, че ще направи?

Поглежда ме. Не мисля, че някога съм го виждала толкова нервен.

— Още първия път, когато те срещнах, се влюбих в теб, окончателно и безвъзвратно — започва Оливър с треперещ глас, — но ти дори не ме забеляза.

Опитвам се да изпротестирам, но той ме спира.

— Не, не ме забеляза — казва печално.

Изчервявам се.

— Да, така беше.

— След това ме пренебрегна напълно.

— Не съм! — викам аз. — Добре де, признавам, но само защото не можах да разпозная посланието.

— И после те срещнах отново и те намразих — ухилва се пак.

— Не, аз те намразих — връщам му го.

— Всъщност… се опитах да те намразя, но тогава ти почисти след Уели… — Оливър сбръчква носа си и се заглежда в земята. После вдига отново глава и ме поглежда право в очите. Гледа ме втренчено, без да мига.

Внезапно осъзнавам, че гърлото ми е пресъхнало и преглъщам нервно.

— Шарлот, минаха десет години, девет месеца и деветнадесет дни — бърка в джоба си и вади оттам малка кутия за бижута.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Казва думите и сърцето ми просто изскача от гърдите ми.

Безмълвно Оливър ми подава кутийката. Отварям капака и вътре откривам най-прекрасния античен пръстен. Изумруд, оформен като нежно цвете. Изпитвам странното усещане, че съм го виждала и преди. Камъкът улавя слънчевата светлина и проблясва и внезапно си спомням. Преди девет месеца. Старата дама, седяща на пейката. Тя носеше този пръстен. Но това е невъзможно. Освен ако… Завива ми се свят.

Освен ако това не съм била аз. След години. Моето по-старо Аз, което е говорело на по-младото ми Аз. Какво ми каза тя? „Животът не е сложен. Всъщност е съвсем прост. Важните отговори са лесни. Ще разбереш какво да кажеш, когато моментът дойде.“

Гледам пръстена и се разкъсвам от милион различни емоции. После вдигам глава и се взирам в Оливър. И изведнъж всичко останало изчезва, освен любовта, която изпитвам към него. Всичко си идва на мястото.

— Да. — Една дума. Може ли да бъде по-просто от това?

Оливър се усмихва широко. Поставя пръстена на пръста ми, хваща ме и ме завърта, отново и отново, докато ми прилошава. Най-накрая ме пуска на земята и ме целува. Точно тук. Пред очите на всички. В кафене в центъра на битпазара на Париж. И всички ни зяпат. Но на мен ми е все едно. Никога не съм била по-щастлива.

Мисля си отново за Лоти. Само си представи, всичко това я очаква. Ще й хареса. И въпреки че отдавна изхвърлих онзи списък, сещам се за едно последно нещо, което бих добавила там, само дето този път това е съвет, който тя ми даде:

Мислено й благодаря, усмихвам се на Оливър и го прегръщам силно. Толкова силно, колкото той мен.

Ако тогава знаех това, което знам сега…

Моят топ десет списък с нещата, които щях да кажа на себе си:

Също като героинята ми, Шарлот Мериуедър, аз бях слънчево зайче през двайсетте си години — при първия признак за хубаво време се събличах и излагах на слънчевите лъчи, докато не добиех махагонов тен. Малко след като навърших трийсет, вече ще ме откриете на плажа, седяща под сянката на чадъра, с шапка и намазана с крем с 45–ти фактор.

Когато за първи път дойдох в Лондон, наех стая в голяма къща и се влюбих в квартала. Беше много преди да излезе едноименният филм и тук нямаше нито един претенциозен ресторант, нито пък дизайнерски магазини, с каквито е пълно сега. Тогава човек можеше да си купи апартамент за една десета от това, което струват сега, но аз си мислех, че е прекалено скъпо! Само си представи, в момента можех да бъда собственичка на прекрасен имот, да си говоря през оградата с богатите си и прочути съседи, да посещавам много лъскави купони…

Добре де, спирам, преди да съм стигнала прекалено далеч.

Защото никога повече няма да изглеждат толкова добре, колкото на двайсет и една години. Така че, събувай дънките, слагай минижупа и не го сваляй, преди да си навършила трийсет и пет.

Ще изглеждаш странно, а и цветът не подхожда на веждите ти. Освен това, когато корените ти прораснат, е ужасно.

Кариерата ти може да почака. Една година не е от голямо значение, а спомените и опитът, които ще натрупаш, ще ти останат за цял живот.

Повярвай ми. След десет години ще се натъкнеш на него случайно и ще се чудиш за какво е била цялата тази драма.

На двайсет и една години похарчих цяло състояние за чифт кожени панталони. Не само че бяха с прекалено висока талия, но бяха и толкова тесни, че трябваше да използвам талк, за да се измъквам от тях. Да. Наистина.

Само като си помисля — сега можех да изглеждам като Мадона! Добре де, едва ли щях да бъда чак толкова добра, но би било хубаво, ако можех да докосвам поне пръстите на краката си, като се наведа…

Преди си мислех, че трябва да бъдеш специален или различен, за да напишеш книга и да я издадеш. Никога не съм си представяла, че това ще се случи на мен. Нямаше начин да имам този късмет. И едва когато реших да се взема в ръце и наистина да напиша първата си книга, осъзнах, че единственото нещо, което ме е спирало през всичките тези години, съм била самата аз. Тя беше публикувана само година по-късно и ми доказа, че макар късметът да е от значение донякъде, това, което най-вече ти трябва, е ентусиазъм, самоувереност и огромна доза решителност. (Добре де, и чипс. Много, много чипс.)

Когато бях по-млада, си нямах идея за почти нищо. Бях вечно без пари, липсваше ми самочувствие, а косата ми имаше странен зеленикав оттенък, защото я боядисвах с къна. Само че не знаех, че нищо от това не беше от значение, защото на тази възраст светът е в краката ти. Така че се обръщам към всеки двайсет и една годишен читател, който чете това — не го забравяй!