Ако върнеш времето назад

Петнайсета глава

Тази вечер си легнах и сънувах най-странния сън. Аз съм с Кристофър Лойд, побъркания учен от „Завръщане в бъдещето“, и двамата караме по магистралата с „Делореана“. Само че не пътуваме със скоростта на светлината, а с около осем километра в час заради отклонението. После колата ни се превръща в стария ми „бръмбар“ и тъй като Кристофър Лойд е американец, той не може да кара на ръчна скорост, затова си сменяме местата.

Когато обаче сядам отново, вече не съм в колата, а в „Уелингтън“ и до мен не седи лудият учен, а Суки и държи пред лицето ми огледало, за да видя щетите от слънцето. Когато виждам отражението си обаче, забелязвам, че кожата ми е гладка, без бръчки и изведнъж осъзнавам, че няма огледало. Това съм аз на двайсет и една години.

И се пека на слънце. Без слънцезащитен крем.

И тенът ми става все по-тъмен и по-тъмен, и по-тъмен и аз се опитвам да спра, преди да се превърна в стара кожена чанта, но не слушам какво си казвам сама. Пуша цигари и пия сайдер и пея заедно с Били Романи.

Чакай малко, сигурна ли си, че това е сън, Шарлот?

Отварям очите си, повдигам маската си и поглеждам будилника — 2 часа. По средата на нощта е и съм напълно будна. За момент просто си лежа и гледам как стрелката се мести — 2.00, 2.01, 2.02… Умът ми постоянно превърта картини от случилото се в бара, отново и отново, и отново…

Добре, достатъчно. Трябва да ставам за работа след по-малко от пет часа. Имам нужда от сън, иначе ще бъда скапана през деня. Чувствам се притеснена. Нищо не може да попречи да заспиш повече от осъзнаването на факта, че трябва да заспиш.

Слагам си отново маската за очи и забивам глава във възглавницата. Просто трябва да се отпусна. Да не мисля. От уредбата звучи диска с океански звуци и слушам как вълните се разбиват в брега, разбиват се, разбиват се…

Тази възглавница е прекалено гореща. Обръщам я и поставям бузата си на по-студената страна. А, така е по-добре. Затварям отново очите си и се опитвам да заспя.

Ох, освен това е и на бучки. Облягам се на лакът, удрям възглавницата с юмрук и започвам да я бъхтя, за да ги разбия. Така, вече е друго нещо. Време за сън. Завивам се през глава. Дискът още звучи и стаята е пълна с ритмични нежни звуци, овлажнителят разпръсква ароматна пара. Ей сега ще потъна в блажен сън.

Само че първо трябва да се настаня удобно. Обръщам се на една страна, после на друга, после пак се завъртам. Господи, на мен ли ми се струва, или тук наистина е много горещо? Отхвърлям завивката си и се оставям на свежия въздух. Ммм, така е по-добре. Много, много по-добре…

Макар че сега пък на краката ми е леко студено. И да не би да става течение? Всъщност знаете ли, наистина ми е хладно. Мятам си отново завивката и в знак на компромис оставям половината си тяло навън. Добре. Перфектно.

Лежа спокойно и се концентрирам върху изчистването на съзнанието си, трябва да изпразня ума си, да не мисля за нищо… Като например за себе си с гъсти вежди, дълга рошава коса и тези ужасни сребристи сенки, за които напълно бях забравила. Или как пуша, пия и се пека на слънце и на практика правя всичко, което е вредно за мен. Или как си падам по тъпи загубеняци като тъпия Били Романи.

А, божичко, няма смисъл! По принцип заспивам трудно, но сега, с цялата тази лудница, кипяща в главата ми? Никакъв шанс. Мога да почета малко. Запалвам нощната лампа, изправям се в леглото и се протягам за новата си книга за самопомощ, „Стрес е дума с пет букви“. Отварям на втора глава: Отпуснете ума си. „Вървите из красива гора. Слънцето грее. Птичките пеят и прелитат изящно над главата ви. Повдигнете лицето си към небето, взрете се в него, представете си, че сте птичка.“

Птичка? Какъв вид птичка? Така, бих искала да съм орел. Не, не мога да съм орел — те не пеят. А врабче? Не, прекалено досадни са. Червеношийка? Добре, ще бъда червеношийка.

„Представете си, че политате високо в небето, все по-високо и по-високо.“

Колко високо? Не обичам височините. Завива ми се свят. Всъщност въобще не си падам по летенето, особено след онзи ужасен полет, когато се прибирах от Испания. Турбуленцията беше кошмарна. Всички в самолета пищяха, дори стюардесите. Мислех си, че ще умра…

Добре, това е. Разкарай се!

Затварям книгата и я пускам на земята. Не се получава, не мога да се отпусна, прекалено съм нервна. Само преди няколко дни живеех напълно нормалния си живот, главата ми беше пълна с напълно нормални неща като крайни срокове, вечери с Майлс, излишните килограми, които натрупах от Коледа насам, но сега всичко се преобърна с краката нагоре и вече не съм сигурна кое е истина и кое не.

Освен стреса, за него съм сигурна, че го имам.

Измъквам се от леглото, нахлузвам чехлите, мятам халата си и се запътвам към кухнята. Неспокойна съм, слагам чайника на печката и искам да си сипя и чаша соево мляко, затова посягам да отворя хладилника, но изведнъж се спирам. Хладилникът ми е онези големите, американски тип, на който са залепени разни неща — разни бележки със стара дата, снимки на Руби и Сам, няколко рецепти, изрязани от списания, които все се каня да пробвам, и магнитчета с мъдри мисли като „Не е важна целта, а самият път“ или „Жените са като пакетче чай: не знаят колко силни са, докато не ги потопиш в гореща вода“ (Елеонор Рузвелт). Това последното ми е от Ванеса.

Само че в момента не гледам тях. Забелязвам една стара снимка, наполовина скрита под картичката, която мама и татко ми изпратиха от почивката си в Турция. От онези групови снимки, на които всички са подпийнали и развеселени. Свалям я от хладилника и се вглеждам по-отблизо в нея. Малко е повредена от слънчевата светлина, цветовете са избледнели, някои детайли се губят, но лицата на хората все още личат ясно.

Усмихвам се с носталгия. Ето ме и мен, в ъгъла, с тези кошмарни сребристи сенки за очи, а до мен е Ванеса. Облечена е в черно, както винаги, прегърнала е Джулиан, който прави зайче над главата й. Тези двамата винаги се шегуваха тогава, мисля си с умиление, обръщам снимката и поглеждам датата на гърба. „Купонът по случай двайсет и втория ми рожден ден.“ Леле, какво съвпадение. В петък ще стана на трийсет и две, което означава, че снимката е правена точно преди десет години. Отново я поглеждам, опитвам се да извадя от паметта си подробности за прекарването ни, но не се сещам нищо повече. Беше толкова отдавна, че съм забравила всичко.

Чайникът кипва. Сипвам вода върху пликчето чай в чашата и гледам разсеяно как постепенно става тъмнокафява. Умът ми вече е потеглил в друга посока. Какво още съм забравила? Кой друг се е изплъзнал от паметта ми? Колко още ужасяващи в цветово отношение гримове услужливо съм заличила от спомените си?

Обхваща ме изненадващ импулс, оставям чая, грабвам фенерче от едно от кухненските чекмеджета и отивам в коридора. Там има малка преградена ниша под стълбите, която използвам за склад. Отварям вратичката и надниквам вътре. Прашно е и има няколко доста големи паяжини. Бъъъър, ужасно ме е страх от паяци. Поемам дълбоко дъх и се опитвам да си спомня нещата, които прочетох в „Усети страха и го направи въпреки всичко“, за това, как да преодоляваш страховете си. Дори ако те са във формата на нещо черно и с осем космати крака.

Опитвам се да не мисля за паяци, падащи върху главата ми, или пълзящи по чехлите ми (и, разбира се, мисля само за паяци, падащи върху главата ми, или пълзящи по чехлите ми), и започвам да ровя наоколо. Сигурна съм, че бяха някъде тук, сред всичките тези неща…

Коледна украса, старинен сервиз за чай, принадлежал на баба ми, стари дрехи, които пазя в случай, че отново дойдат на мода. Пазя си избелели скъсани дънки Леви 501 с шарена кръпка на коляното. Разбирате, нали?

Аха, ето я. Зад купчина прашни куфари откривам голяма старомодна кутия за шапки. Изваждам я и я отнасям в дневната, сядам на килима, кръстосвам крака и махам прашния капак.

Кутията е пълна със снимки. Сега всичко е дигитално и никой не си прави труда да копира снимките на хартия. Седят си на компютъра — на скрийнсейвъра си имам снимка на мен и Майлс на неговия рожден ден миналата година, — но в доброто старо време винаги вадех снимките си в кварталното фото и ги подреждах в албуми. Имам над десетина.

Вземам един и започвам да го разглеждам, после друг, и още един, докато най-накрая намирам това, което търся: албума със снимки от времето, когато бях на двайсет и една години. Отварям го и поглеждам снимките с нови очи. Тъкмо се бях преместила в Лондон и животът ми беше изпълнен с купони, клубове, барове и пикници. Ето един от коледните купони, които правехме на „Тераса Килмейн“, когато се целувах със Саймън от работата. Потръпвам от спомена. Леле, как съжалявах онази сутрин!

О, а ето ни с Ванеса — пием и танцуваме на карнавала в Нотинг Хил. Малко след като ни снимаха, паднах в едни храсти, защото бях ужасно пияна, и си изкълчих глезена. Не можех да нося високи токчета месеци наред. Толкова ме болеше, майчице! Не заради токчетата, а съвсем, съвсем наистина.

Обръщам страницата. Ето ме отново в някаква потресаващи шарени клош панталони, които си купих от пазара „Камдън маркет“. Побиват ме тръпки. Някога си мислех, че са невероятно очарователни, а сега осъзнавам, че са приличали на завивката на нечий диван. Да, всеки си има своите модни грешки. Някои са направо престъпни. Днес никога не бих си и помислила даже да изляза на улицата с нещо подобно.

Вдигам поглед от снимката, албумите са разпилени по пода около мен. Една нова мисъл започва да се оформя в съзнанието ми, става все по-реална… Чакай малко. Ако успея да попреча на младото си Аз да спи с Били Романи, за да не разбие той сърцето й, защо да спирам само дотук? А останалите стотици грешки, които съм направила, всички уроци, които не съм научила, всички глупави, ужасни неща, които съм направила, защото съм била наивна и невежа и не съм знаела, че има и друг вариант, че мога да ги направя по-добре? Да не забравяме и модните бедствия. Вдигам нова снимка и пак потръпвам от ужас. Този път съм облечена с ластичен клин и краката ми изглеждат все едно са обвити в найлонови пликове за боклук. И по-криви, отколкото са в действителност. Стига толкова.

Изведнъж всичко ми се изяснява, като в киносалона, когато завесата се дърпа и екранът се появява пред зрителите. Виждам по-голямата картина. Не става дума за нещо конкретно — колко е важно да нося слънцезащитен крем, да знам кои монтьори са мошеници или да стоя настрани от задници като Били Романи. Не, става въпрос за всичко. За това, което можех, исках, щях да направя. Става въпрос за шанс един на милион да оправя живота на двайсет и едно годишното си Аз. И моя собствен.

Както Ванеса каза: „Само ако знаех тогава това, което знам сега.“

Е, сега знам и мога да сложа ред в нещата.

Обзема ме невероятно вълнение само като си представям какво би могло да стане. Майчице! Ще бъда като Йода! Мъдра наставничка, разкриваща тайните на живота на самата себе си, редяща умни съвети, даряваща най-ценното от своя опит на младата Лоти. Представям си се толкова живо: строга, но справедлива, мъдра, но разбираща — като Дъмбълдор в историите за Хари Потър или мистър Мияги в „Карате кид“.

Но, разбира се, не бива да отивам прекалено далече, овладявам бързо фантазията си. В края на краищата Лоти си няма представа коя съм, така че е важно да не изглежда все едно знам всичко. Имам предвид, няма да се изтъпанча пред нея и да й връча списък с неща, които трябва и които не трябва да прави. Не, просто ще й подметна небрежно някои нещица, нежно ще я поведа в правилната посока, ще й дам приятелски съвети. Нищо драматично.