Ако върнеш времето назад

Трийсет и четвърта глава

Когато най-накрая паркирам пред апартамента си, съм вече емоционално изтощена. След като успокоявам Беатрис, която е изпаднала в истерия, защото е объркала доставчиците за утрешния обяд, и разрешавам проблема, се обаждам на секретаря на Джулиан и му оставям съобщение да ми се обади у дома. Не съм измислила какво точно ще му кажа, но не мога просто да си седя и да не правя нищо.

Макар точно в този момент да се чувствам точно така.

Изпразнена от съдържание. Нула. Нищо.

Приключвам с разговорите, загасвам двигателя, затварям очи и отпускам глава на волана. За момент просто се наслаждавам на спокойствието, опитвам се да усетя всичко — дъха си, отпускането и повдигането на раменете си. Имам нужда само от един миг спокойствие. За да се отпусна, както казва докторът. Какво ни казват в класа по йога фокусирай се върху дишането.

Фокусирам се.

Вдишвай дълбоко… а сега издишай… Вдишвай пак и сега издишай… Поеми си дълбоко дъх.

Старая се да вдишвам през ноздрите и да издишам през устата. Дори поставям палеца и показалеца си на ноздрите, както се предполага да се направи. Усещам как гръдният ми кош се разширява, после бавно се свива. „Правете го толкова продължително, колкото можете“ — винаги казва учителят ми по йога. Макар че по това време часът вече е на приключване и на мен не ми пука кой знай колко за тези неща.

Все пак, изглежда, че има желания ефект. Чувствам се много по-спокойна. Всъщност мога даже да изредя и няколко ом мантри, ако ще помогне.

Оммммммммм, оммммммм, оммммммм…

— Добре ли си?

Шумно тропане по стъклото едва не ми докарва сърдечен удар и аз скачам изненадано и още в шок.

— Уф, тъп идиот такъв! — изкрещявам, защото при ставането за малко да счупя врата си. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш…

— Шарлот?

Озовавам се лице в лице с Оливър. Спрял е на тротоара, приклекнал е с подпрени на колене ръце и наднича през прозореца на колата с притеснено изражение на лицето.

Мамка му, от колко време е тук, какво ли е видял?

— Хей, добре ли е?

Не съм добре, направо съм ужасена. Не, задраскайте го. Аз съм отвъд ужаса.

— Да, напълно… благодаря — кимам аз и след това изохквам, защото болката пронизва врата ми.

— Сигурна ли си?

Пронизващата болка преминава бързо в изгаряща агония.

— Вратът ми — успявам да прошепна.

— Вероятно нещо се е прехапало.

— Ами ако съм го счупила? — питам с нарастваща паника.

— Съмнявам се.

— Откъде знаеш?

— Можеш ли да мърдаш пръстите на краката си?

Опитвам.

— Да.

— Сега за най-важната проверка…

Гледам го съсредоточено.

— Можеш ли да мърдаш с уши?

Опитвам се, но нищо не се получава.

— О, божичко, не, не мога. Какво означава това? — викам почти в истерия.

В този момент виждам, че той се смее. Направо се превива от смях на тротоара.

Усещам, че се изчервявам.

— Означава, че вратът ти е добре — ухилва ми се Оливър закачливо и аз не мога да се въздържа и също се усмихвам.

След това обаче се сещам и застивам. Магазинът. Трябва да кажа на Оливър.

— И така…

— И така? — успявам да пророня аз, но се чувствам вцепенена.

— Ами сега ще отидем отново на разходка, защото не можем да продължим приятния си разговор през прозореца на колата.

— О, да, да… — изчервявам се отново. Нервите ми вече са абсолютно разклатени и не знам колко още ще издържа. Мисля си дали има подходящ начин, за да изтърся новината за съдбата на магазина на дядо му, но колкото и да се мъча, май не откривам.

Най-вероятно, защото няма такъв, Шарлот, обажда се онзи тънък глас вътре в главата ми. Трябва само да съм честна и да кажа истината, независимо от всичко.

— Всъщност исках да поговоря с теб за нещо — излизам от колата и веднага съм нападната от игривия Уели.

— Долу, момче, долу — казва Оливър и Уели се отдръпва послушно. — Някой се радва да те види — продължава той и се усмихва срамежливо. — А и не е само той.

Напрежението, което усещам с всяко мускулче на тялото си, изведнъж се изпарява като с магическа пръчица и се чувствам лека като пеперудка. Всъщност пеперудите явно са влезли някак в мен, защото ги усещам как пърхат в стомаха ми. Може би пък не е нужно да му казвам нищо точно в тази минута.

— Какво правиш тук? — питам аз и усещам, че цялата треперя. Но по един хубав, вълнуващ начин.

— О, бях в района — казва той небрежно. — Мислех си, че мога да разходя Уели… — свива рамене и пъха ръце в джобовете си.

Онези пеперуди направо полудяват.

— Е, след като си тук, предполагам, че трябва да те поканя на чаша чай — казвам и се старая да звуча възможно най-невъодушевено.

— Не, не е нужно — протестира Оливър, след това спира, осъзнавайки, че се шегувам. — Предполагам, че си го заслужих.

— Предполагам, че, да — съгласявам се. — Чакай малко — обръщам се към колата си и се протягам за куфарчето, чантата, папките си…

— Искаш ли помощ?

— Да, би било добре — отвръщам, накланяйки се към задната седалка, където има голяма кутия с папки. Най-горната е на Лари Голдстийн и внезапно забелязвам, че върху нея съм записала адреса на новата клиника. Стомахът ми се обръща. Мамка му! Не искам Оливър да го види. — Ако имах нужда от помощта ти, де — довършвам изречението си и се измъквам от колата, притискайки всички папки и документи към гърдите си като Беатрис. — Но предпочитам да върша нещата сама… като жена, ъъъ… Нали знаеш, „Женският евнух“27 и другите…

Господи, какви ги дрънкам? Никога не съм чела „Женският евнух“. Сега ще си помисли, че не си бръсна краката и обикалям наоколо, палейки сутиените си. Но дори да си го мисли, не го показва.

— Както искаш — усмихва ми се лъчезарно.

Изпитвам облекчение. Пфу, беше близо. Все пак по някое време трябва да му кажа.

— Ами, натам сме — сочи с глава и пъшкайки под тежестта на папките и целия останал багаж, се запътвам към апартамента си.

И ще го направя. Просто трябва да намеря правилния момент.

Отключвам външната врата и влизам в коридора. Оливър върви след мен заедно с Уели. Косматият ни приятел веднага се затичва лудо из хола, оставяйки мръсни петна понякога чистия ми кремав килим.

— О, по дяволите — Оливър ме поглежда притеснено. — Уели! Стига, момче! — крещи отчаяно. — Божичко, съжалявам. Ще го завържа отвън — извинява се той и изглежда много разстроен.

— Не ставай глупав, всичко е наред — казвам бързо.

— Но килимът ти…

— Е напълно непрактичен — довършвам аз. — Не се притеснявай, това са просто петна, ще ги почистя.

Ехо! Да не би внезапно да се ме отвлекли извънземни и да са върнали на земята мое копие, лишено напълно от характер?

Обикновено се побърквам от най-малкото петно на килима. Карам гостите си да си свалят обувките, а ако отнякъде се появи някаква троха или боклуче, веднага дотичвам с прахосмукачката.

По някаква причина обаче мисълта, че Уели търчи по прекрасния ми кремав килим от естествена вълна и оставя след себе си безобразна мръсотия, не ме тревожи въобще. Всъщност чувствам се почти щастлива, че Уели търчи наоколо и оставя големи мръсни отпечатъци.

Ясно, със сигурност съм отвлечена от извънземни.

Или си падам по някого.

Сърцето ми подскача.

И този път не говорим за фантазията падам си по двайсетгодишния сладур Оли, а за нещо съвсем реално — падам си по него сега, когато е на трийсет и е Оливър, порасналият заядлив барман.

Мамка му!

— Ъъъ… искаш ли да седнем отвън? — казвам, минавам бързо през кухнята и отварям френските прозорци, които водят към малкия балкон с красивия парапет от ковано желязо, покрит със зеленина.

— Уау, красиво е — казва Оливър възхитено.

— Благодаря — усмихвам се аз. — Макар че заслугата не е моя. Имам градинар, който се занимава с растенията — соча към смесицата от сини, жълти и розови цветя, на които дори не знам имената. — Ето това е моят принос — показвам малките светещи лампички, увити около една саксия.

— Е, предполагам, че сигурно си струва — коментира той иронично.

— Струва си! — засмивам се аз. — Почакай само да стане тъмно! — и тогава внезапно осъзнавам какво съм казала и усещам как бузите ми почервеняват. Това звучи сякаш няма да го пусна да си ходи, преди да е станало тъмно, нали? Сякаш съм някаква разгонена уличница и ще правя секс с него или нещо такова.

Добре, забравяме тази мисъл. Не мога да повярвам, че думата „секс“ се появи в главата ми. Поканих го само на чаша чай, а ето че вече мисля за секс. Само дето всъщност не мисля за секс. Мислех си за…

О, кого заблуждавам? Мислех си за секс.

— Е, не те видях миналата вечер…

Обръщам се и виждам, че Оливър ме гледа изпитателно.

— Очаквах да дойдеш да ме игнорираш пак — казва той и после се усмихва. — Шегичка.

— О, не, просто трябваше да остана вкъщи, за да… — Щях да кажа „за да опаковам нещата на Майлс“, но се спирам навреме. Ако изтърся това, наистина ще изглеждам като зажадняла за секс неудачница, която кани мъж в апартамента си, още топъл от бившето й гадже. — Трябваше да свърша малко работа — завършвам аз, връщайки се обратно в кухнята. Поставям чайника на печката и започвам да търся чай из шкафовете.

— Да, и аз също — обажда се той от балкона. Излегнал се е на един от градинските ми столове. — Върнах се много късно от дядо. Имаше много работа там. Опаковахме с часове.

Водата в чайника завира, сипвам я в чашите, ръката ми трепери и усещам, че съм изплашена до смърт.

— Горкият той, много е разстроен — продължава Оливър гневно. — А на всичкото отгоре днес някакви хора са се изсипали в магазина и са започнали да говорят как ще изтърбушат цялото място.

Добре, това е. Трябва да му разкажа за Лари Голдстийн, за магазина, за мен. Сърцето ми бие силно в ушите, слагам ръка на врата си, който още ме боли, дишам дълбоко и се опитвам да не се разпадна.

— Знаеш ли, трябва да му сложиш лед — гласът на Оливър ме стряска. Обръщам се рязко и го виждам точно зад мен. — Ще се почувстваш по-добре.

— О, не, добре съм — казвам рязко.

— Няма да говориш така, когато се събудиш утре и не можеш да се движиш. — Без повече спорове, той отваря вратата на хладилника ми. Гледам го безмълвно как вади формичката за лед, разстила една хавлиена кърпа, поставя вътре ледените кубчета, разтрошава ги в плота и ги завива плътно в кърпата.

— Изглежда сякаш си го правил и друг път — коментирам аз.

— Аха, случвало ми се е няколко пъти. Преди ми харесваше да си мисля за себе си като за боксьор, но не бях много добър — посочва ми белега си. — Знаеш ли, някога бях доста хубав — усмихва се тъжно той.

— И сега си хубав — протестирам, после осъзнавам какво съм казала и се изчервявам като ученичка. До този момент не бях осъзнала колко секси е всъщност Оливър, но след като стигам до тази идея, вече не мога да мисля за нищо друго. — Защо? Какво се е случило? — питам бързо, за да сменя темата.

— Силен удар вляво, двайсет и два шева, и счупен нос.

— Много ли болеше?

— Болеше ли? — повтаря той и ме поглежда така, сякаш съм обидила мъжествеността му. — Плаках като бебе — признава след секунда.

Засмивам се, а после изохквам, защото вратът ме заболява по-силно.

— Добре, сега отивай и сядай отвън — заповядва Оливър и взема импровизирания компрес.

— Ами чаят?

— Ще отнеме само минутка.

Без да споря повече, се завличам с мъка навън и се отпускам на един от столовете. Когато Оливър застава зад мен, през тялото ми минават топли вълни.

— Сега трябва да се съблечеш малко — инструктира ме той.

Колебливо разкопчавам яката на ризата си.

— Не, повече.

Сърцето ми забива бързо, докато разкопчавам горните копчета и сутиенът ми започва да се вижда.

Този следобед е горещо и усещам, че по гърдите ми избиват капчици пот.

— Добре, сега само ще преместя тези… — Оливър внимателно отмества презрамките на сутиена ми и ги оставя да се смъкнат по голите ми рамене.

Дишането ми се учестява, гърдите ми се надигат и отпускат все по-бързо.

— Където точно те боли? Тук? — пръстите му минават по долната част на тила ми.

— Ъъъ…, малко по-долу — гърлото ми се свива, а гласът ми преминава в шепот.

Ръцете му проследяват нежно врата ми по линията на косата ми, после се насочват към гръбнака с кръговидни движения, долу, още по-долу…

— Тук?

Трудно ми е да събера мислите си.

— Да, тук… — успявам да кажа. Силна тръпка преминава от слабините към краката ми. Усещам как помежду ни протича ток. Никога не съм изпитвала дори наполовина нещо подобно с Майлс. Толкова е еротично. По-възбуждащо е от всичко, което съм преживявала през последните години. И не само…

— Сега ще ти стане малко студено.

Изписквам леко, когато притиска ледения компрес към врата ми.

— Шшш — смъмря ме Оливър и хваща здраво раменете ми, когато тялото ми потреперва. — Не мърдай.

Правя каквото ми е наредено, стискам зъби, поемам дълбоко въздух и го задържам известно време. Цялото ми тяло гори, всичките ми сетива са изострени — сякаш внезапно са се пробудили от дълг сън. Мога да почувствам как ледът се топи при допира с парещия ми от болка врат, виждам тъмните косъмчета по ръцете му, долавям миризмата на тялото му, толкова близко до мен, усещам дъха му в ухото си.

Моментът е внезапно развален от звъна на домашния ми телефон.

— Ще вдигнеш ли? — пита Оливър с прегракнал глас.

— Не — провиквам се аз, преди да мога да се овладея. — Ъъъ… сигурно е грешен номер — добавям бързо. Трудно намирам думи, с които да се изразя, защото всичко, което се върти в ума ми, е само „Моля те, не спирай“. Не искам това никога да спира.

Телефонният секретар се включва. Чувам гласа си: „Здравейте, това е секретарят на Шарлот Мериуедър. В момента не съм у дома си, затова оставате съобщение…“, последван от традиционното бийп.

„Здравей, Беатрис е. Извинявай, че те притеснявам вкъщи, но другите ти телефони са изключени.“

— О, няма проблем, това е асистентката ми — обяснявам аз. Вероятно е нещо, свързано с проклетата среща с медиите утре, проклинам наум и се надявам да затвори. — Няма значение.

— Добре, щом си сигурна — казва Оливър спокойно и прокарва пръсти по ключицата ми.

— Сигурна съм — потвърждавам и изпъшквам тихичко, когато вече познатата тръпка се спуска по гръбнака ми.

„Исках само да ти се извиня, че всях такава паника преди малко.“

Ледената вода се спуска по гърба ми. Оливър премества компреса по-нагоре, после надолу и няколко капчици се стичат по гърдите ми.

„Благодаря ти отново, че ми помогна и оправи всичко с кетъринг доставчиците. Ти си невероятна! Но това си го знаеш. О, между впрочем хората на Лари Голдстийн се обадиха, за да кажат колко са доволни от новото място…“

Замръзвам. О, не. О, не. Скачам от стола.

— Извинявай, всъщност мисля, че трябва да вдигна — затичвам се към стаята.

„… и трябва да ти призна, Шарлот, идеята ти беше блестяща! Нотинг Хил е идеално място за първата «Звездна усмивка». Божичко, толкова си умна! Не мога да повярвам, че не си ми казала какво ти е хрумнало.“

Втурвам се към телефона, но Уели ми препречва пътя и аз се спъвам в него.

„Ще се опитат да издействат разрешително за ремонта скоро, за да започнат обновяването колкото се може по-бързо — още този уикенд. Очевидно има много неща за вършене. Споменаха, че е бил някакъв магазин за стари боклуци или нещо такова и вътре било голям хаос.“

Цялото ми тяло се изпълва с ужас.

„Така че, само за да съм сигурна за прессъобщението, точният адрес е…“

Протягам се към слушалката, но вече е прекалено късно. Зад себе си чувам как Оливър повтаря като ехо след Беа:

„Лондон, «Портобело», номер 114.“

Мамка му.

„Както и да е, трябва да тръгвам. Салса вечер! Чао!“

Чува се как слушалката се затваря и после остава само мълчание. Напълно вцепенена стоя и гледам невиждащо телефона. После бавно се обръщам. Оливър е застанал на вратата на балкона и просто ме гледа. Лицето му е бяло като платно.

— Мога да обясня — прошепвам най-накрая.

— Нима? — усъмнява се той. — Значи ти си била. — Втренчил се е в мен, сякаш не вярва в това, което се случва, челото му е набръчкано. — Дядо ми каза, че му се е сторило, че те е познал сред хората днес в магазина. Високо, русо момиче със слънчеви очила. Помислих, че се е объркал.

Замлъква и ме гледа замислено, опитващ се да свърже събитията.

— Да, аз бях — признавам с тих глас. Как да му покажа, че се разкайвам от дъното на душата си?

— Заради теб дядо ми ще изгуби магазина си?

Гласът му е спокоен, но обвинението направо плющи във въздуха като камшик.

— Не беше така — казвам бързо.

— А как? — пита той.

Усещам, че напрежението в него расте.

— Аз съм пиар, представлявам един клиент.

— Но е било твоя идея.

— Може да съм направила някои предложения за мястото, но не беше нищо конкретно.

— И кой е твоят клиент? — пита Оливър. Вече не изглежда шокиран. Само бесен. — Не ми казвай, че ще бъде поредното кафене — потръпва от отвращение, преди да отговоря.

— Не, той е козметичен стоматолог. Ще отвори първата си клиника в Англия — „Звездна усмивка“ — чувам се някак отстрани какво казвам и ми се струва ужасно нелепо.

Оливър ме гледа изумено.

— Магазинът за антики на дядо ми — пардон, магазинът за стари боклуци — започва гневно той и аз почервенявам цялата от срам; никога не съм го наричала така, Лари Голдстийн използва тази фраза, но въпреки това се чувствам ужасно зле, — ще се превърне в шибан зъболекарски кабинет?

— Клиника за козметична стоматология — поправям го разсеяно и най-после се осмелявам да вдигна лице и да го погледна в очите. — Щях да ти кажа.

— Кога?

— Не знам…

— Преди или след като прекара следобеда с дядо ми? — пита язвително Оливър.

Побиват ме студени тръпки и внезапно осъзнавам, че ризата ми още е разкопчана и сутиенът ми се показва. Бързо вдигам презрамките му и загръщам ризата. Чувствам се ужасно безпомощна и глупава.

— Разбрах го едва днес. Изобщо не подозирах. Виж. Съжалявам. Много, много съжалявам — протягам ръка да го докосна, но той ме отблъсква грубо.

— Да, обзалагам се, че ще съжаляваш през целия път до банката — последва светкавично язвителният му отговор.

— Това не е честно! — възкликвам аз. — Не си честен.

— Аз не съм честен? — пита невярващо той.

— Ами, държиш се ужасно, все едно съм убила някого — сопвам се нетърпеливо.

— А може би си. Ти отне целия живот на дядо ми.

Внезапно се ядосвам. И без това се чувствам достатъчно виновна, не е нужно да ми го натяква.

— Как се осмеляваш да стоиш тук и да ме съдиш? Нямаш си идея за какво става дума — казвам разпалено. — Не можеш да си представиш под какво напрежение съм, нито в каква невъзможна ситуация! Не исках това да се случи. Не съм го планирала, но когато е замесен голям клиент, е заложено много. Вече не става дума само за мен. Имам работа за вършене, бизнес, сметки за плащане…

— Моля те, спести ми трагичната си история — отвръща Оливър с досада.

Това е. Обхваща ме гняв.

— О, глупачката аз! — сега вече звуча язвително и гневно. — Как можах да си представя, че ти знаеш какво е да се занимаваш с бизнес?

Очите му вече хвърлят истински светкавици.

— Какво трябва да означава това?

— Ами как би могъл? — задъхвам се от ярост аз и думите ми се изливат като обиден порой. — Ти не си направил нищо с живота си! Все още си просто един барман!

Веднага щом го казвам, ми се приисква да потъна в земята. Но не мога.

Оливър ме гледа изумено, по лицето му се сменят една след друга всевъзможни емоции, но най-накрая се съвзема, поглежда ме и казва:

— А ти си кучка.

Сякаш ме е зашлевил през лицето.

За секунда и двамата стоим мълчаливо един срещу друг, дишаме тежко, въздухът помежду ни е изпълнен с обиди и гняв и в този момент се чудя как стигнахме дотук, как е възможно това да се случи, как да го върна и да започна отначало.

Но не мога. Казаното не може да бъде забравено.

— Мисля, че трябва да си вървиш — проронвам най-накрая, като се опитвам гласът ми да звучи спокойно.

Той кима ледено.

— Повярвай ми, вече си тръгнах.

Обръща се и излиза от апартамента, следван от Уели. Вратата се затръшва с трясък след него.