Ако върнеш времето назад

Трийсет и пета глава

Грабнала съм делфина чукало и тропам силно по вратата. Отвътре се чуват стъпки, после тишина, пак стъпки, вратата най-накрая се отваря, на прага застава по-младото ми Аз, поглежда ме и ахва:

— Господи, какво е станало? Добре ли си?

Този път сълзите се стичат по моето лице. Между хълцанията и риданията успявам да кажа едно „Да, добре съм“. Както казах, винаги съм била ужасно лоша лъжкиня.

— Какво, по дяволите, се е случило? — пита Лоти притеснено. Издухвам носа си с вече мократа кърпичка и разтърсвам глава.

— Ние… се скарахме сериозно — продължавам да плача. — Той ме нарече „кучка“.

— Нарекъл те е „кучка“? — възкликва тя. — Кой, бившият ли? — Лицето й е почервеняла от гняв. — Само почакай, така ще го наредя!

— Но аз съм кучка — изсумтявам аз, а сълзите ми продължават да се леят по лицето ми.

— Не, не си — протестира Лоти възмутено.

— Не, съм — вече рева наистина шумно. Всъщност правя такава сцена, че няколко души от съседната къща са спрели да видят за какво е целият този шум и гледат със зяпнали уста. Което обикновено би било достатъчно да ме накара да потъна в земята от срам и да се скрия някъде, но не и сега. Сега не ми пука въобще, че се държа като глупачка. Сега ме интересува само Оливър.

Когато осъзнавам това, застивам за секунда, поразена от признанието, което правя пред себе си, после се разревавам още по-силно.

— Защо? Защото си скъсала с приятеля си ли? — опитва се да ме успокои Лоти и ме прегръща през рамената. — От това, което си ми казвала, ми се струва, че той е пълен идиот.

— Не говоря за бившия си — хлипам аз, гледайки я с подпухнали червени очи.

— А за кого? — Лоти спира да ме гали по рамото. — За кого говориш тогава?

— Оливър — простенвам аз и избухвам отново в сълзи.

Лоти ме гледа объркано.

— Мисля, че трябва да влезеш и да ми разкажеш всичко.

— Е, хайде, започвай.

Качили сме се горе, в старата ми спалня, само че този път местата са сменени и сега Лоти седи на стола и ме наблюдава, а аз съм се свила на дивана и отпивам от кафето, което тя ми направи. Стаята ми е ужасно разхвърляна, истинска кочина; всъщност на дневна светлина изглежда още по-зле, но въпреки че това ме дразнеше много миналия път, сега го намирам за успокояващо.

— Не знам откъде да започна — въздишам над чашата си с разтворимо кафе.

— Какво ще кажеш за началото? — предлага Лоти.

Прибирам косата си зад ушите и разтърсвам глава.

— Точно за това говоря — не знам кое е началото. Все едно всичко се е смесило в момента — спирам, опитвайки се да върна поне мислено живота си в нормите, да сложа някакъв ред в случващото се.

Започвам с Оливър. Струва ми се подходящо за начало, колкото и всичко останало. Разказвам й как пътищата ни са се преплели преди десет години.

— Но тогава нищо не се случи между нас, аз дори не го забелязвах, макар че сега ми се иска да беше станало нещо — добавям със съжаление и се издухвам в кърпичката си. — И после, съвсем неочаквано, се срещнахме отново и изглеждаше като че ли нещо щеше да стане, като че ли щях да имам втори шанс. — Спирам, спомняйки си момента само преди час и половина на моя балкон и почти физически усещам болка в стомаха си. — И тогава се скарахме ужасно — довършвам тъжно.

— Не ми казвай. Той се е оказал същият задник като Били Романи — намесва се гневно Лоти.

— Не, въобще не е такъв — поклащам отрицателно глава.

— Тогава защо? — поглежда ме тя учудено.

Мисля си отново за магазина на дядо му, за Лари Голдстийн, за избора, който направих.

— Позволих разумът ми да управлява сърцето ми — казвам спокойно. — Казах си, че бизнесът е бизнес, че личните отношения нямат нищо общо. Опитах се да бъда разумна.

— Искаш да кажеш, че си пренебрегнала инстинкта си? — пита Лоти, след като си е превела думите ми на своя език.

Поглеждам я и се замислям над думите й. Не бях го възприемала по този начин, но тя е права.

— Предполагам, че съм пренебрегнала много неща. Което е било грешка — чувам се да казвам. Пренебрегвах съмненията, които имах за връзката си с Майлс. Ние не бяхме един за друг от самото начало, но аз се опитах да се убедя, че сме, защото исках да бъде така. Пренебрегвах и вътрешния си глас, който ми казваше, че не съм щастлива. Защото аз трябваше да съм щастлива: имах живота, за който винаги съм мечтала; имах съответния начин на живот, успешна кариера; носех дрехи десети размер… И все пак не можех да спра да мисля, че нещо ми липсва. — Произнасям тези думи на глас и осъзнавам, че това е първия път, в който си го признавам и на самата себе си. — Но не знаех какво е. И колкото повече търсех, толкова повече не можех да го намеря, защото имаше прекалено голямо напрежение и прекалено малко време.

Толкова дълго време съм задържала тези неща в себе си, че сега думите сами се изливат една след друга и не мога да ги спра.

— Сякаш постоянно играех на гоненица. Все тичах и гонех срокове, срещи, договори… Бях изтощена и нервна и се тревожех през цялото време, да не споменавам, че винаги бях и гладна — затварям очи и правя тъжна гримаса, спомняйки си, че не съм яла нищо, освен едно мизерно енергийно блокче за закуска.

— Но какъв е смисълът?

— Моля? — спирам монолога си и поглеждам по-младото си Аз с недоумение.

— Имам предвид, какъв е смисълът да се тормозиш през цялото време? — свива тя пренебрежително рамене.

Гледам я объркано. Това подвеждащ въпрос ли е?

— Ъъъ… никой не говори за смисъл…

— Тогава защо го правиш? — пита тя простичко.

— Защото… — отварям уста да обясня, но не се сещам какво всъщност да й кажа.

— Повярвай ми, това си е пълна загуба на време. — Взема от едно шкафче лъскав лак и го пробва на големия пръст на крака си. — Ако е писано най-лошото да се случи, то ще се случи. Да се притесняваш предварително за това няма да те предпази. А ако не се случи — тя повдига многозначително вежди, — то тогава ще се окаже, че си пропуснала в излишни притеснения цялото това време, в което си могла да се забавляваш — усмихва ми се сияйно, после оглежда ноктите си, изтрива лъскавия прозрачен лак, взема нов, яркочервен, и започва да лакира другия си крак.

Гледам я удивено. Как е възможно това момиче да се промени в това, което съм сега? Как тази безгрижна личност става човек, който прекарва целия си ден с възел от нерви в стомаха си? Какво, по дяволите, се е случило с мен? Но още преди да съм довършила въпроса в главата си, вътре в себе си вече знам отговора.

Защото, виждате ли, аз не съм разказала на Лоти цялата история. Има още. Още много. Просто го бях погребала толкова надълбоко досега, че почти се бях убедила, че това не се е случвало. Почти, докато преди няколко дни видях себе си отново с Били Романи и всички болезнени спомени изплуваха отново на повърхността.

Разбира се, че Лоти не знае за това. Не съм й казала истинската причина, поради която исках да й попреча да спи с Били Романи. Не съм й обяснила какво наистина ми разби сърцето. А и как бих могла? Как мога да й разкажа за нещата, които се случиха после? Как си мислех, че съм се съвзела от раздялата, че съм го преодоляла, само за да открия няколко седмици след рождения си ден, че нещо не е наред.

Закъсняваше ми.

Е, може да се досетите за останалото. Съмнението. Паниката. Сълзите. Спомням си този момент сякаш беше вчера седя на тоалетната чиния, гледам двете сини линии и чувствам, че целият ми свят се срива около мен. Бях на двайсет и една години и нямах представа какво да правя. Ядосвах се на себе си, че бях толкова глупава, че съм допуснала това да се случи, че се озовах в такава ситуация. И се страхувах. Това ми остана — само гняв и страх. Леденостуден страх, който обвиваше сърцето ми.

Казах единствено на Ванеса. Тя не ме критикува, нито ме съди, не каза нищо, просто ме прегърна и ми обеща, че ще бъде до мен, каквото и да реша. Ванеса ми даде на заем пари и дойде с мен до клиниката. Ако не беше тя, не мисля, че щях да се справя, но след няколко часа всичко свърши и аз се успокоявах с мисълта, че сега всичко вече ще бъде наред, че ще го забравя.

Само дето никога не го забравих. Не мисля, че някой някога успява, нали? От този момент сякаш нещо в мен се промени. Пресякох една линия и никога не погледнах назад. Разбира се, че през тази година се промених и физически, и психически — това е част от съзряването. Но имаше и нещо друго. Сякаш именно от този момент старата Лоти изчезна.

Една дълга сълза се спуска от окото по бузата ми. Защото едва сега осъзнавам, че всъщност никога не си простих. Беше преди десет години, но и сега понякога се чудя дали постъпих правилно. Случайни моменти, когато гледам Ванеса с Руби и Сам и виждам колко много ги обича… Тогава се питам дали направих правилния избор. Чудя се „ами ако“…

Но сега знам.

Защото след като прекарах това време с по-младото ми Аз и видях Били Романи отново, осъзнах, че съм взела напълно правилно решение. Бяхме толкова млади, толкова неподходящи един за друг, толкова неподготвени за живота, че щяхме да бъдем ужасни родители. Ние дори не бяхме заедно — за Били Романи аз бях просто бройка за една нощ — и ще трябваше да се грижа сама за детето, а аз самата бях още дете. Бях глупава. Мислех си, че бях влюбена, но това беше заблуда. А случилото се… То се случва на милиони жени. Е, случи се и на мен. Време е най-накрая да го приема и да спра да се обвинявам. Както казах на Лоти онзи ден, когато тя седеше на входната врата и плачеше: приемането е последният етап. Трябва да стигна до него, за да продължа напред.

И вече стигнах.

— Хей, добре ли си? — Лоти вдига поглед от лакираните си нокти.

— Да — отвръщам и избърсвам една самотна сълза. — Така си мисля.

— Знаеш ли, трябва да спреш да се тормозиш за миналото, да забравиш бъдещето и да започнеш да живееш за момента — казва тя замислено, после приключва с лакирането и поглежда ноктите си със задоволство.

— Знам — съгласявам се аз, после се усмихвам тъжно. — Но как?

Тя ме поглежда изумено, сякаш съм пълна глупачка, после осъзнава, че съм съвсем сериозна и се взира в мен съсредоточено.

— Отпусни се, бъди по-спонтанна, забавлявай се…

— Да се забавлявам? — повтарям, като че ли това са чужди думи.

— Както онази нощ в дискотеката — Лоти прави някакви движения, които подозирам наподобяват как танцувам, и се изчервявам от срам. — Тогава приличаше на човек, който се забавлява.

— Да, така беше — признавам аз. Връщам се мислено към вечерта, как танцувам, после се сещам как се разхождах с Оливър в парка, как ядохме масленки с дядо му, как пазарувах на битака… Не бях осъзнала досега, но през последните няколко дни се забавлявах повече, отколкото през последните няколко години.

— Хей, знам от какво имаш нужда! — Лоти скача от масата, започва да рови в една отрупана с пайети чанта, висяща на облегалката на стола, и тържествуващо вади от там един „Кит-Кат“. — Да-да! Шоколад! — усмихва се доволно, разчупва го на половина и ми подава едната част.

— Ъъъ…, не, благодаря ти — усмихвам се и аз, но поклащам отрицателно глава. — Опитвам се да не ям шоколад.

— Сериозно? — поглежда ме тя изумено. — Нищо чудно, че си депресирана.

И внезапно ми просветва. Нашите роли са напълно разменени! Аз не съм вече по-мъдрата Шарлот, даваща съвети на по-младото си Аз; тя ме напътства. Осъзнавам, че не знам повече от нея. За някои неща, може би, да — поглеждам към ужасните сребристи сенки, — но не и за всичко. Не и за най-важното, всъщност.

Възрастта и опитът не ме направиха мъдър съветник — те ме превърнаха в нервна, напрегната и стресирана жена на около трийсет години, която се безпокои за всичко. Чийто живот е напълно лишен от всякакъв баланс. Която е забравила как да се забавлява. И която постоянно чете книги за самопомощ и се опитва да намери себе си, докато е била себе си през цялото време ето тук, под носа си, мисля си аз, докато гледам Лоти и виждам тази умна, уверена и изпълнена с жизненост личност.

Наистина, за какво се притеснявам толкова? Тя ще се справи, внезапно осъзнавам. Не мога да я затворя в клетка. Не мога да й попреча да прави грешки, точно както не успях да предотвратя вечерта й с Били Романи и неизбежните последици. Но знаете ли какво? Вече и не искам. Някой беше казал: „Това, което не те убива, те прави по-силен.“ Да, предстоят й трудни времена, но всичко ще бъде наред — тя ще се справи.

Аз ще се справя.

Защото е вярно: наистина нещо липсваше в живота ми. Липсвах аз. Бях загубила представа коя съм всъщност. Бях загубила себе си. И сега, в тази спалня, се намерих отново.

— Знаеш ли какво? Я подай насам този „Кит-Кат“.

След като излапвам останалата част от десерта, апетитът ми се пробужда и внезапно откривам, че съм гладна като вълк. Лоти любезно ми предлага от готовите си спагети, но аз пасувам. Може да съм имала много прекрасни идеи за нещата от живота, когато съм била по-млада, но доброто хранене определено не фигурира сред тях. Вместо това й предлагам да отидем да похапнем в „Армията на Уелингтън“. Аз черпя.

Идеята изглежда чудесна до момента, в който влизам в бара и виждам младия Оли. Покрай всичко, което се случи, абсолютно съм забравила, че той работи тук и след като го виждам, картината на скандала ми с Оливър отново се съживява в паметта ми.

Леко се притеснявам от срещата, но нямам избор и се запътвам към бара.

— Хей, как си? — Оли ме познава и ми се усмихва приветливо. — Ти си Шарлот, нали? Запознахме се по-миналата вечер в клуб „Канал“.

— Здрасти, Оли — усмихвам му се и аз. Изглежда ми странно, че е толкова мил, когато само преди няколко часа стояхме в дневната ми и си крещяхме един на друг.

— Е, как са нещата при теб? — пита ме той жизнерадостно и когато се вглеждам в познатите бледосиви очи, потрепервам цялата.

— Супер — казвам весело и се насилвам да звуча небрежно. Ако допреди малко се чувствах зле, сега положението е направо ужасно. — А при теб?

— О, добре съм — отвръща Оли, после замлъква и започва да си играе разсеяно с гривните на ръката си, сякаш мисли за нещо. — Всъщност щях да те помоля за една услуга — казва след секунда и ме поглежда притеснено.

— Разбира се, кажи.

Готова съм да направя всичко за теб, мисля си, гледам го застанал зад бара и се чувствам направо смазана и разкъсана от съжалението, което изпитвам.

— Ами, всъщност… — преглъща Оли тежко — ще готвя вечеря за неколцина приятели утре вечер и исках да поканя и Лоти. Смяташ ли, че има шанс да дойде?

Той се засмива нервно, лицето му е озарено от слаба надежда. И аз разбирам, точно тук и точно сега, че това е моят втори шанс. Може и да съм объркала всичко, но това не означава, че и Лоти трябва да го направи.

— Разбира се, че ще дойде — уверявам го аз.

— Настина? — лицето му направо грейва при мисълта. — Мислиш ли?

— Остави на мен — усмихвам се аз. — Просто ми дай адреса си.

— Ами, добре… — той се озърта припряно за някакъв лист, като си личи, че не може да повярва на късмета си. — Чакай малко, тук някъде имаше бележник…

— Не се притеснявай, използвай това — изваждам един намачкан лист от чантата си. Това е списъкът ми със съвети. Деветнайсет точки. Странно, така и не стигнах до номер двайсет. — Повече няма да ми трябва. — Поглеждам го още веднъж за секунда, преди да му го подам, и си мисля колко много съм грешала. — Просто пиши на гърба му.

— Благодаря — казва той и надрасква адреса. — Кажи й да дойде към седем и половина и че не е нужно да носи нищо. Само себе си — добавя с лека усмивка и ми подава листчето.

— Смятай го за направено — прибирам адреса отново в чантата и му се усмихвам.

Поръчвам две половинки сайдер и два пакета чипс със сол за начало — след като се върнах към шоколада, най-добре е отново да се отдам на порока — и се запътвам към масата ни, където Лоти проучва задълбочено менюто.

— Хей, Лоти — казвам съвсем небрежно, докато й подавам сайдера и чипса и сядам на стола до нея. — Утре ще ходя на вечеря у един приятел и се чудех дали ще искаш да ми правиш компания.

— О, да, звучи супер — кима тя, разкъсва плика с чипса и започва да си хруска сладко.

— Само че аз ще отида там директно от работа, така че ще трябва да се срещнем на самото място — продължавам да заплитам мрежата и се старая да звуча съвсем нормално с надеждата тя да се хване на въдицата. Защото, разбира се, след като пристигне там, аз ще се обадя и ще се извиня с някаква „свръхнеотложна работа“.

— Няма проблем. Какъв е адресът?

Бинго!

— Ето, записах го на този лист — казвам аз, изваждам листа от чантата и й го подавам. Тя го прибира в джоба си, дори без да го погледне. За разлика от мен — моето сегашно Аз би го проверило незабавно по джипиеса. Или в Гугъл мап.

Или поне така бих направила доскоро, мисля си аз и отпивам от сайдера си. Ммм, великолепно е.

— Е, какво мислиш, Шарлот?

— За какво? — вдигам глава сепнато и виждам Лоти, вперила поглед в менюто.

— Риба и картофки или спагети? Яла си тук и преди. Какво ще ми препоръчаш?

Поглеждам към нея — момичето с прекалено къси и ярки дочени панталони, което пие сайдер и си играе с една къдрица от косата си. Не се е променила, още е съвсем същата личност каквато беше, когато се натъкнах на нея за първи път. И знаете ли? Доволна съм. Искам да си остане точно такава, каквото си е. Каквато аз бях. Каквато ще се науча да бъда отново.

Е, може би ще забравим за дочените панталони.

Похапвам си чипс и отпивам голяма глътка сайдер.

— О, не мисля, че имаш нужда някой да те съветва, дори и аз.

— Ами в такъв случай ще взема начос със сирене с пържен фасул и извара.

Преценявам съставките — мляко, пържено, калорично и ни най-малко органично и здравословно, без мазнини. Ухилвам й се до уши.

— Звучи страхотно. Ще взема същото.