Ако върнеш времето назад

Тринайсета глава

За една секунда не се случва нищо. Времето спира. Сякаш някой е натиснал паузата на диска, на който върви моят живот, и пита: „Е, какво ще кажеш за това, а?“

А аз не мога да отговоря.

Винаги когато съм чела в книгите за хора, които остават безмълвни, съм си мислела, че изразът е по-скоро метафора, а не нещо буквално. Все пак никой не остава наистина без думи, нали? Винаги можеш да измислиш нещо, което да кажеш. Дори когато бях зарязана от Колин Пикълс в гимназията с безцеремонното „Не те харесвам повече“, все пак реагирах достатъчно бързо и изръсих: „Е, и аз не те харесвам повече, пъпчивко.“ Да, знам, че няма да спечеля награда за най-духовит отговор, но все пак казах нещо.

За разлика от сега.

Сега съм наистина безмълвна. Без думи. Онемяла. Предишното ми раздразнение напълно изчезва, тъй като умът ми се опитва да осъзнае случващото се. Това не е халюцинация. Напълно реално е. И всичко, което мога да направя, е да стоя като истукана в пълно мълчание, вперила поглед в мен самата. Аз, но на двайсет и една години. Отново. От плът и кръв. Точно тук. Пред мен.

О, мамка му!

Обзема ме паника, а умът ми започва да се върти като на бясна въртележка.

Мамка му, мамка му…

— Добре ли сте?

Гърленото йоркширско „р“ ме връща отново на земята и виждам, че моето по-младо Аз ме гледа със загриженост. Господи, забравила съм колко явен беше акцентът ми.

— Ъъъ, да… — мънкам неуверено. — Добре съм.

Което си е опашата лъжа, защото ако има някоя дума, която да не отговаря въобще на състоянието ми в момента, то това е „добре“. Паникьосана? Може би. Зашеметена? Определено. На границата на лудостта? О, да, това е по-близо.

Опитвам се да събера някак си и последните частици от разума си, но не е толкова лесно. Поглеждам ужасено към ризата си. Беше ми любимата риза на Никол Фархи, а сега е цялата в боровинков сок. Господи, погледнете я! Купих я само преди няколко седмици, а вече е напълно съсипана. Може би ако я занеса на химическо чистене, ще могат…

О, кого заблуждавам? Не ми пука за скапаната риза. Просто се опитвам да не мисля за незначителния факт, че разговарям с момиче, облечено в късо горнище и със сребристи сенки на очите, което просто ей така, някак си случайно съм аз, преди десет години.

Поглеждам към нея, потръпвам и за малко да се строполя на земята. Да, това дава съвсем нов смисъл на израза „да си говориш сам със себе си“.

— Просто беше малко шокиращо — казвам, опитвайки се да звуча съвсем небрежно, докато в момента ми се струва, че светът се е обърнал с краката нагоре и се клатушкам на ръба му. Така де, ако има някакъв ръб, там съм. А трябва да се преструвам, че всичко е напълно нормално. — Но не е голяма работа — поправям се бързо и се засмивам прекалено високо.

Отсреща обаче няма никаква реакция. Моето по-младо Аз се е втренчило в мен, гладкото й чело, без нито една бръчица, е напрегнато. Сякаш мисли за нещо много, много сериозно. Като че ли нещо я притеснява. Като че ли…

Разбира се! Защо не ми хрумна преди?

Тя ще ме разпознае.

Мисълта ме пронизва като светкавица и решавам, че трябва да се стегна. Тя със сигурност ще бъде толкова шашната, колкото съм и аз, а може би дори повече. Всъщност вероятно ще се наложи да я успокоявам, да бъда по-зрялата. Да действам като по-голяма сестра. Да й кажа да не се безпокои. Че всичко ще бъде наред и няма нужда да се паникьосваме. Че ще измислим нещо.

Тя отваря устата си да каже нещо, а на мен ми се приисква да я прегърна, да сложа ръце на раменете й и да й кажа „Така, така, спокойно…“

— Сол.

А може би ще избухне в сълзи, ще се разридае, ще получи някакъв пристъп…

Чакай малко. Какво каза?

— Сол? — повтарям аз.

— Да, сол. И бяло вино — кима момичето в посока на ризата ми. — Сигурна съм, че ще излезе, макар че все пак ще трябва да я накиснете първо в гореща вода — добавя и ми се усмихва извинително.

Какво? Не ме разпозна? Не знае коя съм аз? Гледам я невярващо. Трябва да ме познае! Аз съм тя. Имам предвид, тя е аз. Искам да кажа, ние сме един и същи човек. Мамка му, объркващо е.

— Мисля, че сме се срещали и преди — опитвам се да я насоча към идеята.

Може би е във фазата на отричането. Както бях и аз в началото.

— Така ли? — накланяйки глава тя ме оглежда от главата до петите и направо може да се види как се напряга да се сети.

— Не, не мисля.

Преглъщам трудно и си поемам едвам дъх.

— Аз съм, Шарлот — прошепвам, навеждайки се по-близо до нея.

Тя отваря уста изненадано и се хваща за гърдите.

Знаех си. Най-накрая.

Изпъвам се и се подготвям да й обясня всичко. Със сигурност ще има много въпроси как, защо, кога, какво. Което ще е голям проблем, защото не знам отговорите. Няма значение, все ще измисля нещо. Както направи Ванеса, когато Руби я попита защо татко има „нещо“ между краката си и тя й каза, че това е опашка — като на Джордж, техния кокер шпаньол. Доста вдъхновяващо, трябва да призная. Макар че не знам какво ще направи татко, ако Руби го помоли да размаха опашката си.

— О, какво съвпадение — ахва младата Шарлот и на лицето й грейва усмивка. — И аз се казвам така. Но приятелите ми ме наричат Лоти.

Никакъв признак, че ме е познала. Нищо. Сякаш съм напълно непозната.

Гледам я объркано. Как е възможно? Освен ако това не е някакъв налудничав сън и след като се ощипя, ще се събудя и ще намеря Боби Юинг13 под душа. Или нещо подобно.

Ощипвам се. Не, още съм тук. Или трябва да кажа, и двете сме още тук.

— Съжалявам, не съм добра физиономистка, особено след няколко питиета — тя посочва към празната си чаша, разсмива се високо и се вижда, че устата й е пълна със „сребърни“ пломби.

Божичко, и това съм забравила. Подмених ги всичките преди около пет години, след като прочетох статия за отровния живак в старите амалгами и се бях побъркала по темата. Освен това предните ми зъби, т.е. нейните, са стегнати в шини. Сега вече не са, разбира се, а и са много по-бели, защото ги избелих. Всъщност усмивката ми е съвсем различна. Както толкова много други неща…

И тогава в един миг всичко ми става ясно. Мисълта направо ме удря по главата. Нищо чудно, че не ме разпознава — двете изглеждаме напълно различни. И сме напълно различни. Разбира се, че за нея съм непозната. Тя още не ме познава. Мен, жената, в която ще се превърне в бъдещето, след десет години. Която вече не обича да й викат Лоти, а предпочита Шарлот, защото звучи по-улегнало и зряло. Която няма амалгамни пломби, дълга тъмна коса, гъсти вежди и явен йоркширски акцент. Ние вече не сме един и същи човек: аз не съм вече тя, а тя още не се е превърнала в мен. Ние сме две напълно различни личности.

Имам предвид, божичко, нима тя прилича на мое копие! Поглеждам я вече с други очи. Моето по-младо аз носи късо горнище, от което гърдите й направо ще изскочат. Съвсем машинално закопчавам горното копче на ризата си. Леле, забравила съм, че като по-млада бях доста по-пълна и отпусната, но никак не е чудно, защото тогава не правех никакви упражнения и ядях боклуци. Сега работя сериозно върху себе си и внимавам какво ям и изглеждам и се чувствам много по-добре.

— Ъъъ, хубаво… горнище — отбелязвам аз, тъй като тя улавя погледа ми.

— Благодаря, сама си го уших — отвръща моето по-младо Аз гордо.

Да, знам. От кърпа за глава, сещам се и леко потръпвам, като си спомням как едно време смятах, че е страхотна идея. Десет години по-късно ми се струва, че това е все едно да дойда в бара, облечена със салфетка. Сериозно, какво, по дяволите, съм си мислела? Аз съм практически гола.

— Не ти ли е, ъъъ…, малко хладно? — питам я, устоявайки на желанието да грабна нечие яке и да покрия раменете й.

— Хладно? — засмива се момичето. — О, въобще не. Всъщност тук е доста горещо.

После започва да си вее с подложката за бирата, за да се охлади; на китките си носи множество гривни, които започват да дрънчат шумно и тогава…

Замръзвам. Гривните не са единственото нещо, което се тресе по нея. Горнището е направено от много тънка кърпа и… Божичко, това зърно ли е? Внезапно осъзнавам две неща: първо, че не нося сутиен, и второ, че магически съм се превърнала в майка си.

Така. Това вече е прекалено. Махам се оттук. Грабвам чантата си и се каня да си тръгна.

— Сигурна ли си, че не искаш друго питие? — пита ме Лоти и ме последва във вътрешността на заведението.

— Не, благодаря. Трябва да вървя — поклащам глава и соча към вратата.

— Ами, добре тогава — отвръща тя и се запътва към бара. Чувам я как си поръчва половинка сайдер.

Обхваща ме неочаквана носталгия. Преди сайдерът беше любимото ми питие, но след това вкусът ми стана по-изискан и започнах да пия качествено вино. Спирам за момент и се заглеждам в Лоти. Тя си играе с косата си, докато чака питието си, и си говори с човека до нея на бара, докосва разсеяно обиците си, смее се на някаква шега, дъвче ноктите си, прави физиономии и сменя настроението си светкавично.

Гледам я като омагьосана. Това е най-странното чувство, което съм изпитвала. Донякъде е както когато се прибирам при родителите си и те изваждат старите семейни видеокасети и всички сядаме на дивана и се смеем на смешните дрехи и прически. Някак сюрреалистично е. Наистина ли преди съм носила толкова къси поли? А тази голяма, бухнала коса? Чакай малко… Гледам как мъжът до нея й предлага цигара. Аз пуша?

Дълбоко в мен един глас ми казва да се махам оттук колкото се може по-бързо. Давай, изчезвай! Лесно е — просто се обърни, метни се в колата си и се върни там, откъдето дойде. Не спирай, преди да се прибереш на сигурно място, у дома си, да се пъхнеш в пижамата си с чаша бренди и серия на „Сексът и градът“.

Това е гарантираното ми лекарство за всички кризи.

Все пак случващото си е чиста лудост, Шарлот, ЛУДОСТ.

Но и вълнуващо, прошепва ми друг глас, и неочаквано и за мен самата усещам приятен трепет от приключението. Може би няма да ми навреди, ако остана още малко да изпия едно питие. В края на краищата подобно нещо не ти се случва всеки ден, нали?

— Всъщност, Лоти…

Тя поглежда през рамо, вижда ме и се усмихва широко.

— Мислех, че вече си тръгнала.

— Не, още не. Имам малко време за губене. Затова се чудех…

— Боровинков сок, нали?

— Да, моля — отвръщам с усмивка и й подавам един паунд, но тя отблъсква ръката ми.

— Да не си посмяла, това е от мен.

Знам, че няма пари, защото никога нямах пари по това време и след като плаща на бармана сигурно с последните си монети, изпитвам внезапен прилив на нежност към нея, т.е. към самата себе си. Което е вече свръхстранно, но карай да върви. В момента свръхстранното ми се струва напълно в нормата.

— Опитай се да не го разлееш този път — пошегува се Лоти, подавайки ми сока.

— Благодаря — поемам чашата от нея. — О, между другото — добавям, преди да се усетя, — петната трябва да се накиснат в студена вода.

— А не в гореща? — поглежда ме тя изненадано.

— Не, това ще ги набие повече в тъканта.

— Я виж ти, да не повярваш! — Лоти се смее. — Все още имам много какво да уча.

Усмихвам се и аз.

— Странно, че казваш точно това…