Ако върнеш времето назад

Трийсет и шеста глава

След една, от може би, най-прекрасните ми вечери през последните години закарвам Лоти до старата ми къща, а аз се запътвам към апартамента си. Когато влизам в дневната, се почувствам все едно съм се върнала на мястото на престъпление. Ледът в компреса се е разтопил и кърпата е напълно мокра. Две чаши съвсем изстинал чай стоят на масата отвън. Мокрите и кални отпечатъци на Уели са засъхнали по килима.

Всичко се премести от настоящето към миналото. Вълнуващите мигове на балкона между Оливър и мен. Спорът, който ни отдалечава още повече един от друг.

Сърцето ми се свива, но си казвам, че няма да позволя да се отпусна точно сега. Оглеждам стаята и очите ми попадат на купчината папки и документи, поставена на голямата маса. Все още имам за довършване някои неща, свързани с утрешната среща с пресата. В края на краищата животът продължава, стягам се и започвам да разчиствам. Не мога просто да седна на земята и да започна да се жалвам и самосъжалявам. Искам само да оставя зад гърба си този ден, да го забравя и да се престоря, че не се е случвал.

Следващият половин час почиствам апартамента; най-накрая следите са заличени и все едно Оливър никога не е бил тук. После сядам да свърша някаква работа.

Заемам се отново с папките, след това отварям лаптопа си и проверявам документа, по който работех. Всичко е уредено. Списъкът с журналистите е попълнен. Поканите са направени и изпратени. Мястото за срещата е подготвено. Проблемът с кетъринга е разрешен. Предвидени са специални коктейли (без шампанско — мехурчетата са вредни за зъбния емайл). Подготвени са торбички с подаръци. Остава само да оформя окончателно речта за водещия на събитието.

Това беше голямата ми идея: да поканя известна личност за представянето на „Звездна усмивка“ в Англия. В съчетание с торбичката с рекламни материали и мостри на пасти за зъби и други подаръци това беше гаранция, че журналистите ще дойдат. Лари Голдстийн се влюби в идеята на първата ни среща и вероятно с това го привлякох най-много, за да ме избере за свой пиар. Бях прекарала седмици в търсене на подходящия човек, пусках пипала, проучвах и общувах с агентите на знаменитостите много преди да съм сигурна, че ще спечеля договора.

Публичните личности са известни с това, че оправят зъбите си и имат блестящи усмивки. Трудно ще намерите някоя холивудска звезда, която не е получила допълнителна помощ и оперативна намеса, за да постигне лъчезарната си усмивка. За нещастие е по-трудно да намериш някой от тях, който да си го признае публично, затова е пълно със знаменитости с идеално прави зъби, без разстояние между тях и без никаква пукнатинка в емайла, бели като сняг, които твърдят, че всичко се дължи на Майката природа, „Пилатес“ и билкови пасти с мед, въпреки че всеки в индустрията знае за редовните им посещения при хората с бели престилки.

Затова, след многобройни откази и тъкмо когато бях решила да изоставя идеята, Беатрис предложи Мелъди. Ние вече правим пиара на нейните книги с диети и хранителни продукти, тя винаги търси повече светски изяви (превод: тя е абсолютна медийна курва), освен това е любимката на нацията с абсолютно идеалното съчетание от външен блясък и вида на доброто съседско момиче. А и да не забравяме, че трябва да компенсира с нещо скандала с хамбургерите и пържените картофки от миналата седмица.

Естествено тя веднага си падна по идеята и се възползва от възможността за изява, мисля си, докато чета имейл от нея във връзка с облеклото, което ще носи утре на представянето. Привлече я и обещанието за безплатно почистване и избелване на зъбите с всички екстри на мистър Голдстийн.

Съсредоточавам се отново върху речта. „Здравейте, дами и господа. Това е официалното представяне на «Звездна усмивка», Англия, клон на прочутата американска верига клиники на мистър Лари Голдстийн. Или както е известен в Холивуд, Мистър Звездна усмивка. «Звездна усмивка» предлага последните технологии в козметичната стоматология, най-блестящите усмивки, полиране на емайла, лазерна обработка.“

„Искам да бъда писател.“

Какво? Това откъде дойде? Разтърсвам глава и продължавам.

„… истинско изкуство в областта на стоматологията, продукти и услуги, които ще създадат усмивката на двайсет и първи век.“

„Това е мечтата ми още откакто бях малко момиче.“

Гласът на Лоти отеква в главата ми, този път по-силно. За една секунда спирам и се заслушвам, после ядосано го прогонвам.

„Не мога да си представя да правя нещо друго.“

Дъхът ми спира. Вярно е. Наистина не можех да си представя да правя нещо друго, дори за малко. Но това беше тогава.

Разтърквам слепоочията си и се насилвам да се изправя на стола си и да продължа с речта. Добре де, ще мисля за това по-нататък. Сега трябва да довърша тази реч. Поглеждам страницата на екрана и се зачитам в текста.

„Вие също може да имате усмивката на звездите. Също може да блестите като тях. «Звездна усмивка» е най-новият хит и модна необходимост. Забравете последната колекция чанти на «Фенди», осигурете си най-последната колекция успех и слава с новата си усмивка. Бъдете привлекателни и неотразими, отървете се от петната и дефектите.“

Ъъъ, това последното не е много секси, нали? Трябва да го разкарам. Въпреки че как, по дяволите, мога да го кажа да звучи по-добре? Моля ви се, дори не мога да си представя, че съм написала нещо толкова тъпо.

„Прави нещо, което обичаш, нещо, което желаеш страстно.“

О, я млъквай, мисля си ядосано. Наистина звучи много хубаво, щеше да бъде прекрасно, ако можеше всички да правим само такива неща, напълно съм съгласна по този въпрос с по-младото си Аз, но не мога да се откажа от това, което правя в момента. Би било лудост. Професионално самоубийство.

И все пак, когато погледна отново към екрана, думите започват да плуват пред очите ми и внезапно осъзнавам, че отново постъпвам по същия начин. Както каза Лоти — не се вслушвам в инстинктите си. Това не е писане. Не е това, което искам. Не е моята мечта.

„Пиша роман. Още не съм го довършила, но ще го направя.“

Скачам от стола, отивам в спалнята си и започвам да ровя под леглото си. Там съм пъхнала кутията със снимки. Изваждам я отново, махам капака и започвам да размествам албумите. Така и не ги разгледах, мисля си, докато ги изсипвам най-накрая на пода и те се разпиляват наоколо. Ето ги старите ми дневници, както и няколко стари картички…

Ето го и него. Тънка купчинка листове, започнали вече да пожълтяват по краищата.

Моят роман.

Гледам втренчено заглавната страница и не мога да осъзная какво точно чувствам. Сякаш някаква част от мен самата, която е била дълбоко заровена някъде и почти забравена, отново идва на бял свят. Преглъщам тежко, докато прокарвам пръсти по печатните букви. След това бавно отгръщам страницата и започвам да чета.

Когато свършвам с четенето, ставам от пода и се връщам обратно в дневната. Изпитвам странно въодушевление. Романът е добър. По-добър, отколкото си мислех. Да, на места е доста многословен и досаден, другаде има дразнещи описания, но става. Мисля, че ще излезе нещо. Нещо вълнуващо. Нещо вдъхновяващо. Нещо, което ме кара да се чувствам жива отново.

Ако съм имала някакви съмнения преди, в момента те са напълно изчезнали.

Но първо трябва да направя нещо.

Отивам при лаптопа си, затварям страницата с текста за представянето и влизам в интернет. Това е просто предчувствие, но този път ще се вслушам в инстинкта си. Поколебавам се за миг, но после написвам нещо в „Гугъл“. Макар че кой знае — отварям страницата, — може би този път инстинктът ми греши.

И тогава го виждам.

Щракам върху линка и внезапно на екрана се появява точно това, което подозирах. Очите ми минават бързо по редовете, докато осмислям информацията. След това вдигам телефона и набирам един номер. Мога да го чуя как звъни някъде там, на другия край на града.

— Ало? — мърмори един сънлив глас. Кати Проктър, журналистката.

— Здрасти, Кати. Шарлот Мериеудър е. Виж, знам, че е късно, но наистина имам нужда от помощта ти…