Не питай, не казвай

9. Неприятности в рая

Надписът на картичката се размаза пред очите на Спенсър. Връхлетя нов порив на вятъра и клоните на дърветата задраскаха по някогашната къща на семейство Дилорентис. Звуците наподобяваха писъци.

— Възможно ли е това да е… истина? — прошепна Емили. Въздухът беше толкова студен, че дъхът й излизаше на зловещи бели кълба.

Спенсър отново погледна към картичката. Отчаяно й се искаше да може да каже, че е шега, също.

— Спри — прекъсна я Спенсър и затвори очи. Ако си позволеше дори да мисли за това, разкаянието и параноята щяха да я връхлетят като океанска вълна, да я всмучат в себе си и да я задушат. — Някой просто се бъзика с нас, ясно ли е? — Тя грабна пощенската картичка от ръката на Хана и я пъхна в джоба на палтото си. — Няма да позволя пак да ме правят на луда. И без това достатъчно преживяхме.

— И какво ще правим тогава? — разпери ръце Ариа.

— Ще забравим за картичката — реши Спенсър. — Ще се престорим, че никога не сме я получавали.

— Но някой знае, Спенсър. — Гласът на Емили прозвуча умолително. — Ами ако А. отиде при ченгетата?

— С какви доказателства? — Спенсър ги огледа една след друга. — Такива няма, забравихте ли? Няма никаква връзка с нас, освен в спомените ни. Никой не видя нищо. Дори никой не я познаваше. Никой не я потърси. Може би Хана е права и тук става въпрос за нещо друго. А може би някой е усетил, че вече не сме толкова близки като преди и е решил, че е свързано с Ямайка.

Спенсър замълча, сещайки се как предишната вечер Уайлдън я беше наблюдавал с любопитство. Всеки би могъл да забележи, че приятелството им се разпада.

— Няма да позволя това да ме тормози — рече тя. — Кой е с мен?

Момичетата се размърдаха смутено. Емили се заигра със сребърната гривна, която беше купила като заместител на старата плетена гривна на Али. Ариа пъхна ръце в джобовете си и задъвка трескаво долната си устна.

Тогава Хана се изпъна и пристъпи напред.

— Аз съм с теб. Последното нещо, от което се нуждая, е още един А. Тормозът вече е отживелица.

— Добре. — Спенсър огледа останалите. — Ами вие, момичета?

Емили ритна една мръсна купчина сняг край тротоара.

— Ами не знам.

Ариа също беше разкъсвана от противоречия.

— Това е толкова странно съвпадение…

Спенсър я плесна с две ръце по раменете.

— Вярвай каквото щеш, само не ме въвличай в това, става ли? Който и да е този глупав А., той не е част от живота ми. И ако вие сте достатъчно умни, няма да го допуснете и във вашите.

След тези думи тя се врътна и тръгна към дома си с изпънати рамене и вирната глава. Нелепо бе да си мислят, че се е появил нов А. или че някой знаеше какво са направили. Тайната им беше заключена завинаги. Освен това животът на Спенсър се развиваше отлично. Тя нямаше да позволи на А. да съсипе последната й година… и със сигурност нямаше да му позволи да й отнеме Принстън.

Решителността й трая само още няколко крачки. Точно когато стигна до осветената врата на къщата, в съзнанието й проблесна един неканен спомен: след първата им вечеря в Ямайка, Спенсър отиде до тоалетната. Когато излезе от кабинката, на плота пред огледалото седеше едно момиче, стиснало метална манерка в ръка. Блондинката, за която Емили се кълнеше, че е Али.

В първия момент Спенсър искаше да се върне обратно в кабинката и да затръшне вратата зад себе си. В това момиче имаше нещо странно — самодоволната усмивка не слизаше от лицето й, сякаш тя подготвяше някакъв голям номер.

Но преди Спенсър да успее да се измъкне, момичето й се усмихна.

— Искаш ли малко? — Тя й протегна бутилчицата. Вътре се разплиска течност. — Невероятен домашен ром; купих си го от една възрастна жена по пътя за насам. Направо те събаря от раз.

През тънките стени се чуваше музиката от залата. Миризмата на пържени банани подразни обонянието на Спенсър. Тя се спря за миг. Тази работа не й изглеждаше твърде безопасна.

— Какво, уплаши ли се? — предизвика я момичето, сякаш четеше мислите на Спенсър.

Спенсър се изпъна, грабна бутилката и отпи от нея. Силната напитка веднага я сгря.

— Много е добро.

— Нали ти казах. — Момичето си взе бутилчицата.

— Аз съм Табита.

— Спенсър — отвърна тя.

— Ти седеше с онези хора в ъгъла, нали? — попита Табита. Спенсър кимна. — Голяма си късметлийка. Моите приятелки ме зарязаха. Сменили са си резервациите със стаи в „Кралския банан“, без да ми кажат. Когато се опитах да си взема стая там, всички се оказаха заети. Гадост.

— Това е ужасно — промърмори Спенсър. — Да не сте се скарали нещо?

Табита сви виновно рамене.

— Заради едно момче. Ти си наясно с тези неща, нали?

Спенсър примигна. Веднага се сети за най-ужасната караница заради момче в живота й. Беше с Али — тяхната Али — заради Иън Томас, когото и двете харесваха. В нощта, когато Али изчезна, тя изтича ядосана от хамбара и Спенсър я последва. Али се обърна към нея и й каза, че двамата с Иън са тайни гаджета. Единствената причина Иън да целуне Спенсър, добави тя, е защото Али го бе накарала — той правеше всичко, което поиска от него. Тогава Спенсър блъсна Али — силно.

Табита я гледаше с многозначителна усмивка, сякаш имаше предвид точно тази история. Но тя нямаше как да я знае… нали? Крушката над главата й примигна и изведнъж Спенсър забеляза как краищата на устните на Табита се извиват нагоре, точно като алините. Китките й бяха също толкова тънки и тя лесно можеше да си представи как тези тесни длани с дълги пръсти се опитват да ударят Спенсър на пътеката пред хамбара.

Телефонът на Табита засвири припева на „Алилуя“ и стресна и двете момичета. Табита погледна към екрана и тръгна към вратата.

— Съжалявам, трябва да се обадя. Ще се видим ли после?

Преди Спенсър да успее да отговори, вратата се затвори. Тя остана в тоалетната, загледана в отражението си.

Не беше съвсем сигурна кое я накара да извади телефона си и да провери в Гугъл всички хотели в Ямайка. И си каза, че единствената причина за ускорения й пулс е домашният ром. Но когато Гугъл изплю всички резултати, Спенсър усети как стомахът й се свива от притеснение. Тук нещо със сигурност не беше наред.

Наблизо нямаше хотел „Кралския банан“. Всъщност в цяла Ямайка не съществуваше хотел с такова име — или нещо подобно. Която и да беше Табита, тя лъжеше.

Спенсър отново погледна отражението си в огледалото. Изглеждаше така, сякаш бе видяла призрак.

А може би беше.