Не питай, не казвай

26. В басейна става горещо

Емили пореше уверено водата. Стената на басейна се появи пред нея и тя се хвърли към електронния бутон, който отчиташе времето. Когато се обърна, останалите още не бяха завършили. Да! Беше спечелила. А когато погледна към таблото, установи, че времето й е с четири десети от секундата по-бързо от миналогодишното най-добро време.

Невероятно.

— Поздравления — каза единият от съдиите, когато Емили излезе навън. — Без малко да биеш рекорда!

Треньорът й Реймънд изтича до нея и я прегърна силно, без въобще да се притеснява, че е мокра до кости.

— Страхотно представяне по случай завръщането ти! — извика той. — Знам, че винаги си го имала в себе си!

Емили свали очилата и шапката; мускулите й пулсираха, а сърцето продължаваше да бие ускорено. Тълпата ликуваше. Останалите състезатели излязоха от басейна и я погледнаха завистливо. Съотборниците й я потупваха по гърба, докато тя се връщаше при дрехите си и хавлията.

— Страхотно! — каза едно момиче на име Тори Барнс, с което Емили беше най-добра приятелка през лятото на втори клас.

— Направо ти дишаха праха — додаде Джейкъб О’Райли, приятелят на Тори, който си падаше по Емили в четвърти клас и беше оставил в гардеробчето й един огромен пръстен от шоколадово яйце с играчка.

Емили им се ухили радостно и пусна плувните очила до сака с дрехите. Беше забравила страхотното усещане да спечелиш състезание. Но тя искаше да може да сподели този специален момент с някой… специален човек, а останалите състезатели в отбора не се вписваха в тази категория. Тя порови из чантата си, намери телефона си и написа есемес на Клоуи:

Емили нямаше търпение да го отпразнуват — без алкохол, разбира се.

— Емили?

През групичката плувци си проправи път мъж, облечен с пуловер, на който се виждаше емблемата на Университета на Северна Каролина. Той беше гладко избръснат, имаше сини очи, оградени от ситни бръчици, оредяваща кестенява коса и носеше кожена папка и видеокамера. До него вървеше господин Роланд. Смесени чувства изпълниха Емили. Колкото и да се радваше да види агента, въобще не й се искаше господин Роланд да идва с него.

— Емили, това е Марк Лаури от Университета на Северна Каролина — каза господин Роланд.

— Приятно ми е — протегна ръка Емили.

— На мен ми е приятно — отвърна господин Лаури. — Невероятно състезание. Страхотен стил. Показа обещаващи способности.

— Благодаря.

— Господин Лаури има новини за теб — обяви господин Роланд. — Може ли да поговорим насаме?

Той посочи малката празна стая до басейна, която отборът използваше за сухи тренировки. Тримата се запътиха натам. В ъгъла имаше машина за пилатес, в другия — кош с медицински топки и пружини за разтягане. На пода беше разлято нещо жълтеникаво, най-вероятно „Гаторейд“. Върху перваза на прозореца лежеше празна опаковка от плувна шапка „Спийдо“.

Господин Лаури отпусна ръката, в която държеше папката, и погледна изпитателно Емили.

— Като се имат предвид времената ти и представянето ти както днес, така и през последните четири години, ние бихме искали да ти предложим пълна стипендия в нашия университет.

Емили притисна длан към устата си.

— Наистина ли?

Господин Лаури кимна.

— Това, разбира се, не е окончателно — ще трябва да се явиш на интервю, да прегледаме оценките ти, всичко необходимо. Освен това Хенри ми каза, че миналата година си си взела почивка заради инцидента с Алисън Дилорентис, така ли е?

— Да — отвърна Емили. — Но сега съм изцяло посветена на плуването.

— Чудесно. — Когато господин Лаури се усмихна, Емили можа да види златните пломби в устата му. — Е, аз ще тръгвам. Трябва да се срещна с още двама кандидати. Ще се свържем с теб в началото на седмицата. Но можеш да го отпразнуваш.

— Много ви благодаря! — Емили трепереше от щастие. Господин Лаури се обърна и тръгна към изхода. Емили очакваше господин Роланд да го последва, но той остана, загледан втренчено в Емили.

— Страхотно, нали? — рече той.

— Това е наистина велико! — отвърна тя. — Не знам как да ви се отблагодаря.

Господин Роланд повдигна едната си вежда. Устните му се разтегнаха в лукава усмивка. На острата флуоресцентна светлина кожата му изглеждаше бледа като на вампир. Изведнъж Емили се почувства като диво животно, което усеща опасността, преди още да я е видяло. Той се приближи до нея и горещият му дъх опари бузата й.

— Ами, аз имам някои идеи… — Пръстите му затанцуваха по кожата на влажната й ръка.

Емили се отдръпна.

— Господин Роланд…

— Всичко е наред — промърмори той. Притисна я с тяло към стената. Миришеше на шампоан „Хед енд шолдърс“ и омекотител „Тайд“, толкова невинни аромати. Пръстите му се промъкнаха под презрамките на банския й костюм. Притисна се към нея и издаде ужасяващо сумтене.

— Моля ви, престанете — каза Емили, опитвайки се да се измъкне.

— Какво има? — прошепна господин Роланд, запушвайки устата й с целувка. — В четвъртък нямаше нищо против, Емили. Ти ме целуна. Почувствах го.

— Но…

Тя успя да отскочи към другия край на стаята, само че господин Роланд я улови за китката и я дръпна към себе си. Продължи да я опипва, обсипвайки с целувки врата й, устните, шията…

Отвън се чу изстрел, последван от плясък на скачащи плувци. Тълпата зарева, а Емили отново се опита да го отблъсне.

— О, Господи!

Господин Роланд се обърна към фигурата, която се беше появила на прага. Емили изпита огромно облекчение при неочакваното прекъсване. Но лицето на господин Роланд пребледня.

— К-клоуи?

Сърцето на Емили спря. На вратата наистина стоеше Клоуи, притиснала към гърдите си плакат, на който с големи букви беше написано „ДАВАЙ, ЕМИЛИ!“.

— Клоуи! — извика тя.

Господин Роланд пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна колкото се може по-далеч от Емили.

— Не знаех, че ще идваш, скъпа. Разбра ли за Емили? Тя получи стипендията!

Плакатът се изплъзна от ръцете на Клоуи и падна на земята. По ужасеното изражение на лицето й беше ясно, че е видяла всичко.

— Исках да те изненадам — каза тя с едва доловим глас. — Гледах състезанието ти. Видях как татко и агентът дойдоха с теб тук, за да говорите. И си помислих… — Очите й се отместиха от баща й и тя отново погледна Емили. На лицето й се изписа отвращение. Емили наведе поглед. Презрамката на банския й костюм се беше свлякла от рамото. Изглеждаше така, сякаш наистина го беше искала.

— Клоуи, не! — възрази тя, като бързо вдигна презрамката си. — Това не е… аз не съм… той…

Но Клоуи отстъпи назад, поклащайки мълчаливо глава. По лицето й преминаха безчет емоции — тя се чувстваше отвратена, предадена, погнусена. Тя изхълца, обърна се и побягна.

— Клоуи, почакай! — извика Емили и хукна към вратата, плъзгайки се по мокрия под. — Моля те!

Но вече беше твърде късно.

Клоуи беше изчезнала.