Джипът на семейство Роланд вече го нямаше, когато същия четвъртък вечер Емили паркира колата си пред дома им. Когато отиде да позвъни на звънеца, тя забеляза, че вратата е само притворена.
— Ехо? — Тя я бутна навътре и влезе във фоайето. По телевизора в дневната вървеше някакво анимационно филмче. Грейс лежеше в бебешката си люлка в ъгъла със затворени очи. На родителите на Клоуи им се беше наложило спешно да излязат и Емили беше предложила да й помогне с гледането на Грейс.
— Емили? — извика Клоуи от кухнята. — Ти ли си?
— Здрасти, Клоуи! — Емили тръгна към нея. — Съжалявам, че закъснях.
— Няма проблем! Тъкмо приготвям начос!
Емили прекоси всекидневната и се озова в голямата, просторна кухня. Върху масата бяха струпани кутии с овесени пръстенчета, оцеждащи се бутилки, неотворен пакет с памперси и пакетче мокри кърпички. До отворената бутилка шампанско на кухненския плот се мъдреха пакетче с тортила чипс и кутия с топено сирене. Клоуи проследи погледа й и я попита:
— Искаш ли да ти налея?
Емили погледна към спящото в дневната бебе.
— Ами Грейс? — В главата й се завъртяха образи от телевизионните предавания, в които полицаи отвеждаха пияни бавачки в затвора.
— Една чаша няма да навреди. — Клоуи се движеше забавено, сякаш вече беше пийнала една-две чаши преди Емили да пристигне. Тя наля шампанско в две високи чаши. — Освен това трябва да вдигнем тост.
— За какво?
— За това, че сме приятелки — усмихна й се Клоуи. — Страхотно е, когато се преместиш в друго училище и веднага си намериш някой, с когото да си паснете.
Емили се усмихна. Винаги си беше падала по евтините ритуалчета между приятели — размяната на герданчета, измислянето на тайни езици, завоалирани шегички — неща, които от доста дълго време нямаше с кого да сподели.
— Една чаша — съгласи се тя и взе питието си.
Момичетата се чукнаха и отпиха. Микровълновата печка звънна и Клоуи извади чиния с начос. Те отнесоха всичко в дневната, за да могат да наглеждат Грейс.
— Къде са вашите? — попита Емили, след като се настани на дивана.
— На романтична вечеря. — Клоуи лапна един чипс. — Мама каза, че имат нужда да разгорят отново пламъка във връзката им.
Емили се намръщи.
— Не ми ли каза, че между тях вече всичко е наред?
— Беше… но откакто се преместихме тук, нещо се промени. — По лицето на Клоуи премина сянка. — Кълна се, че е заради тази къща. Тя има лошо излъчване.
Емили се зазяпа безизразно в корицата на една голяма книга, наречена „Рим в снимки“, която лежеше върху масата. Ритъмът на сърцето й отекваше в ушите.
— Когато ми каза, че някой от тях е изневерявал, майка си ли имаше предвид, или баща си?
Клоуи избърса една капка сирене от брадичката си.
— Татко. Но така и не можах да разбера дали е истина. — След това тя изгледа странно Емили. — Защо толкова се интересуваш от родителите ми?
— Не се интересувам! — Лицето на Емили пламна. — Всъщност интересува ме, но… — Гласът й секна.
— Ние би трябвало да разговаряме за връзката между нас, а не между тях. — Клоуи леко заваляше думите. — Аз ще ти кажа една моя тайна, ако ти ми кажеш някоя твоя.
— Аз вече ти казах моята — каза Емили. — Че съм излизала с момиче. Помниш ли?
— Да, но не ми разказа подробностите. — Клоуи скръсти ръце на гърдите си в очакване.
Емили прокара пръст по една дълга драскотина върху масата.
— А защо не бъдеш ти първа?
— Добре. — Клоуи цъкна замислено с език. — Аз се срещах с един човек, с когото не трябваше. Треньорът ми по футбол.
— Наистина ли? — Емили едва не изпусна чипса, който държеше в ръка.
— Да. Името му беше Маурицио. Беше от Бразилия. Всички си падаха по него, но една вечер се оказахме сами в салона и… — Клоуи затвори очи. — Доста се разгорещихме.
— Леле. — Емили си пое дълбоко дъх. — Още ли сте заедно?
— Няма начин. — Големите обеци на Клоуи я удариха по лицето, когато тя разклати яростно глава. — Научих, че си има приятелка в Рио. Очевидно е искала да ми срита задника. Честно казано, това беше основната причина да спра да се занимавам с футбол. Не можех да издържам да бъда край него.
Емили продължи да хрупа мълчаливо. Грейс отвори очи и засмука биберона си, без да се впечатлява особено от думите й.
— И така. — Клоуи кръстоса крака. — Освен онзи смотаняк от плуването имала ли си друг приятел? Или той успя завинаги да те откаже от момчетата?
Шампанското изгаряше стомаха на Емили.
— Имах още един приятел след него — Айзък. Но не се получи. — Изпълни я тъга и тя наведе очи.
Клоуи се размърда.
— Искаше ли ти се да продължи?
Грейс започна да нервничи и Емили я погали по меката, пухкава коса. Това си беше подвеждащ въпрос.
— Да и не, предполагам. — Следващите думи, които излязоха от устата й, направо я изненадаха. — Но не той беше любовта на живота ми, а Али. По-скоро момичето, което в седми клас смятах за Али.
Клоуи зяпна от изненада.
— Ти и Али сте били… двойка?
Емили си пое дълбоко дъх.
— Не съвсем. Страшно си падах по нея. Бях опустошена, когато изчезна. Фантазирах си, че с нея всичко е наред и сънувах как се завръща. И тогава… тя се върна.
Тя разказа на Клоуи цялата история до момента, в който истинската Али я целуна.
— Но се оказа, че всичко това е било преструвка — прошепна Емили и очите й се напълниха със сълзи.
— О, Господи. — Очите на Клоуи също бяха насълзени. — Ужасно съжалявам.
Съчувствието на Клоуи отпуши истинска река от сълзи. Колкото повече хълцаше Емили, толкова по-уверена беше, че не плаче само заради Али. Може би донякъде и заради Ямайка. Когато Табита и Емили танцуваха, изведнъж всичко се беше оказало на мястото си, също както онзи път, когато истинската Али я целуна. Но тогава погледът й беше привлечен от нещо на китката на Табита. Това беше гривна, направена от избеляла сина връв.
Емили спря рязко да танцува и я зяпна. Гривната изглеждаше по същия начин като онези, която Али беше направила за Емили, Спенсър и останалите през лятото, когато без да искат бяха ослепили Джена Кавана. Али им ги беше раздала церемониално, като ги беше накарала да се закълнат, че ще ги носят винаги — и ще пазят тайната за Онова с Джена, — докато са живи.
В главата й засвириха сирени. Тя отстъпи на крачка от Табита. Нямаше как това момиче да се сдобие с такава гривна. Освен ако…
Табита също спря да танцува.
— Какво има? — Тя погледна надолу и видя какво беше привлякло вниманието на Емили. По лицето й пробяга смутена усмивка, сякаш знаеше какво е уплашило толкова много Емили.
Грейс започна да плаче. Емили я извади нежно от люлката и я залюля в ръцете си.
— Всичко е наред — каза тихо тя със задавен от сълзите глас. Плачът на Грейс премина в приглушени хълцания.
— Толкова си добра с нея — каза Клоуи. — Направо е невероятно.
Тези мили думи болезнено пронизаха Емили. Тя вдигна глава, неспособна да задържа каквито и да било тайни в себе си.
— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя. — През лятото родих бебе.
Ръката на Клоуи замръзна във въздуха.
— Какво?!
— Забременях от последния ми приятел, Айзък. И… родих момиченце — повтори Емили, без да сваля очи от Грейс. Думите й прозвучаха толкова сюрреалистично. Тя нямаше намерение да казва на никого. — Затова не посещавах тренировките по плуване през есента — беше ми трудно след това. Затова и имам проблем да си осигуря стипендия.
Клоуи прокара ръка през косата си.
— Леле — прошепна тя. — Добре ли е бебето? Ти добре ли си?
— Бебето е добре. Що се отнася до мен… — Емили сви рамене. — Не знам.
Очите на Клоуи се стрелкаха насам-натам.
— Какво казаха вашите?
— Те не знаят. Прекарах лятото във Филаделфия, направо се бях скрила. По-голямата ми сестра знае, но ме мрази заради това.
— Има ли на кого да разчиташ? — попита Клоуи, постави ръка на рамото на Емили и го стисна. — Психолог, лекар, някой, с когото да можеш да разговаряш?
— Не. — Емили затвори очи, усещайки пристягане в гърдите си. — Всъщност не искам да говоря с никого за това. Съжалявам, че те натоварих с проблемите си.
Клоуи придърпа Емили към себе си, като внимаваше да не смачка Грейс.
— Толкова се радвам, че ми каза. Няма да споделя с никого, обещавам. С мен можеш да споделяш всичко!
— Благодаря. — Очите на Емили отново плувнаха в сълзи. Тя зарови лице в меката коса на Клоуи, която ухаеше на лак за коса „Нексъс“ и няколко различни гелове за коса. Грейс се размърда между тях, тиха и спокойна. Толкова беше хубаво да можеш да прегърнеш някого. Да споделиш с някого. По-хубаво дори от приятелската огърлица или наздравицата с шампанско; това беше най-значимият приятелски ритуал.
Бум!
Емили отвори стреснато очи. Устата й беше пресъхнала и лепкава.
Седеше на непознат диван. През прозореца се виждаха големите борове, които растяха покрай улицата на Али и Спенсър. Стаята миришеше силно на ванилов сапун. Тя се надигна объркана.
В кухнята отекнаха стъпки. Врата на някакъв шкаф се отвори и затвори. Дъските на пода заскърцаха, в дневната се появи една фигура и седна до Емили. Ваниловият аромат се усили. Това беше Али. Емили беше сигурна в това.
Али се наведе безмълвно към Емили, сякаш искаше да я погъделичка. Секунда по-късно Емили усети устни върху своите. Тя отвърна на целувката и в главата й избухнаха фойерверки.
Но брадата на Али беше бодлива, а не гладка. Емили отвори очи, този път разбудена наистина.
Над нея се виждаше лицето на мъж, а не алиното. Той миришеше на цигари, алкохол и, най-отчетливо, на ванилов пудинг. Тежестта на тялото му беше два пъти колкото алината и притискаше корема и гърдите й.
Емили са опита да се измъкне и изпищя. Фигурата се отдръпна назад и светна лампата. Златистата светлина разкри прошарената коса на господин Роланд. Естествено, че Емили не се намираше в къщата на семейство Дилорентис — все още беше у Клоуи; гледаха Грейс.
— Събуди се, сънливке — каза господин Роланд. Усмивката му напомняше ухилената уста на тиквен фенер за Хелоуин, щърбава и пакостлива.
Емили се сви на дивана.
— Какво си мислите, че правите?
— Просто те събуждам. — Той отново се наведе към нея.
Емили се отдръпна назад.
— Спри!
Господин Роланд свъси вежди и погледна към стълбището.
— Ш-ш-шт. Жена ми е горе.
Емили погледна към другия край на стаята. Горе беше не само госпожа Роланд, а и Клоуи. Тя грабна якето си от облегалката на стола и излетя от къщата, без дори да се спира, за да завърже обувките си.
— Емили, почакай! — подвикна й тихичко господин Роланд. — Възнаграждението ти!
Но тя не се върна.
Навън цареше мъртвешко спокойствие, въздухът пукаше от студ. Емили забърза към колата си, седна зад волана и задиша тежко. Това е само сън, не спираше да си повтаря на ум. После погледна към улицата. Ако през следващите десет секунди от там мине кола, значи е било само сън. Но вече минаваше полунощ и не се появи никаква кола.
Бийп.
Телефонът на Емили, който стоеше в джоба й, светна. Предпазният колан се втвърди в ръцете й. Ами ако беше Клоуи? Ами ако ги беше видяла? Тя извади телефона. Оказа се още по-лошо: есемес от непознат номер. Тя отвори съобщението с треперещи ръце.
Непослушно момиче такова! Просто обожаваш да си лоша, нали, Убиец?
Целувки.
— Убиец? — прошепна Емили и ръцете й затрепериха неконтролируемо. Тя впери поглед в тъмната, празна улица. Това беше тайният прякор, с който обичаше да я нарича Али. Прякор, който много малко хора знаеха.