Не питай, не казвай

5. Запознайте се с Пенитисълови

— Спенсър. — Госпожа Хейстингс се наведе над ресторантската маса. — Не пипай хляба. Не е прилично да започнеш да се храниш, преди всички да са седнали.

Спенсър пусна смачканото маслено парче чиабата обратно в панера. Ако се случеше да умре от глад преди останалите да пристигнат, вината за това щеше да е на майка й.

Беше неделя вечерта и Спенсър, Мелиса и майка им седяха в „Гошен ин“, старомоден ресторант, който се помещаваше в стара къща от 1700 година, за която се смяташе, че някога е била пансион за войници от британската армия. Госпожа Хейстингс не спираше да се възхищава на обстановката, но според Спенсър ресторантът беше мрачен като погребална зала. Той се отличаваше с елегантността на колониална Филаделфия, към стените бяха монтирани мускети от Войната за независимостта, по первазите на прозорците бяха подредени триъгълни шапки, а по масите бяха пръснати свещи в старомодни стъклени фенери. И тъй като клиентелата изглеждаше на възрастта на декора, стаята миришеше на неприятна смесица от мухлясало мазе, леко препечено филе миньон и сироп за кашлица.

— А с какво се занимава този тип Никълъс? — Спенсър разгъна и отново сгъна платнената салфетка в скута си.

Госпожа Хейстингс се вцепени.

— На този етап за теб той е господин Пенитисъл.

Спенсър се разхили. Господин Пенитисъл й звучеше като име на клоун от някой порнофилм.

— Аз знам с какво се занимава — обади се Мелиса. — Когато ни каза името му, не направих веднага връзката, но в часовете ми по предприемачество сме учили за него. Той е най-големият инвеститор в района. Доналд Тръмп на Мейн Лайн3.

Спенсър направи физиономия.

— Значи разорава ниви и животински резервати, за да освободи терен за грозни еднотипни жилища?

— Той е построил „Епълууд“, Спенс — пропя възторжено Мелиса. — Нали се сещаш, онези красиви къщи край игрището за голф?

Спенсър си играеше с вилицата, без да се впечатли особено. Колкото пъти решаваше да се разходи из Роузууд, всеки път откриваше нови строежи. Очевидно вината за това беше на този тип Никълъс.

— Ш-ш-шт, момичета — рече изведнъж госпожа Хейстингс, вперила поглед във входа. Към масата им се запътиха двама души. Единият беше висок, широкоплещест мъж, който в някой минал живот сигурно е бил играч на ръгби. Той имаше грижливо сресана прошарена коса, стоманеносини очи, полегат римски нос и зачатък на двойна брадичка. Синият му блейзър и панталоните в цвят каки изглеждаха като току-що изгладени, а на ръкавите си носеше златни копчета за ръкавели, върху които бяха гравирани дребни инициали НП. Мъжът носеше три дългостеблени кървавочервени рози.

До него вървеше момиче на около петнайсет години. Късата й, къдрава черна коса беше прибрана назад от кадифена лента за глава и тя беше облечена със сив сукман, който напомняше униформа на камериерка. Момичето гледаше навъсено, сякаш от няколко дни го мъчеше запек.

Госпожа Хейстингс се надигна тромаво, удари коляното си в крака на масата и чашите се разклатиха.

— Никълъс! Толкова се радвам да те видя! — Тя се изчерви от удоволствие, когато той й подаде едната от розите. След това с широк жест посочи момичетата. — Това са дъщерите ми Мелиса и Спенсър.

Мелиса също се изправи.

— Много ми е приятно — пропя тя и стисна ръката на Никълъс — ъ-ъ-ъ, господин Пенитисъл.

Спенсър също го поздрави, но не чак толкова ентусиазирано. Подмазването просто не й беше в стила.

— И аз се радвам да се запозная с вас — отвърна господин Пенитисъл с изненадващо приятен, топъл глас. Той подаде по една роза на момичетата. Мелиса изгука от удоволствие, но Спенсър просто я завъртя между пръстите си, изпълнена с подозрение. Цялата тази работа й намирисваше твърде много на „Ергенът“4.

След това господин Пенитисъл посочи момичето до себе си.

— А това е дъщеря ми Амилия.

Амилия, чийто зачервен нос стърчеше над грозната й куриерска чанта, която бе притиснала към гърдите си, се ръкува с всички, макар въобще да не изглеждаше щастлива от това.

— Харесва ми лентата ти за глава — рече Спенсър, опитвайки се да прояви великодушие. Амилия я изгледа безизразно, със стиснати устни, и я обходи с поглед от глава до пети — от дългата руса коса, през сивата кашмирена плетена рокля до черните боти „Фрай“. После изсумтя и извърна глава, сякаш не тя, а Спенсър беше модната издънка.

— Закъри ще дойде скоро — рече господин Пенитисъл, след като седна. — Кара курсове за напреднали, които продължават до късно.

— Напълно разбираемо е. — Госпожа Хейстингс вдигна чашата си с вода, след което се обърна към дъщерите си. — Закъри и Амилия учат в „Света Агнес“.

Леденото кубче, което Спенсър смучеше, заседна в гърлото й. „Света Агнес“ беше най-снобарското училище в Мейн Лейн; правилата там бяха толкова затегнати, че в сравнение с него „Роузууд дей“ изглеждаше като детска градина. През лятото, докато караше ускорен курс за напредвали в университета на Пенсилвания, Спенсър се беше запознала с едно момиче на име Келси, което учеше в „Света Агнес“. Двете бързо се сприятелиха, но после…

Спенсър внимателно огледа Амилия. Дали познаваше Келси? Беше ли научила какво й се бе случило?

Настъпи продължително мълчание. Майката на Спенсър не спираше да се възхищава на розата си, да се оглежда, да се усмихва смутено. От тонколоните се носеше спокойна класическа музика. Господин Пенитисъл учтиво си поръча коняк „Деламейн“ на сервитьорката. Той непрекъснато се прокашляше, което ужасно дразнеше Спенсър. Искаше й се да му се сопне: Хайде де, изплюй си храчката най-после!

Най-накрая Мелиса се престраши да се обади.

— Чудесен ресторант, господин Пенитисъл.

— О, абсолютно! — присъедини се госпожа Хейстингс, очевидно признателна, че някой е разчупил леда.

— Изключително повлиян от Войната за независимостта — додаде Спенсър. — Да се надяваме, обаче, че и храната не е от този период!

Госпожа Хейстингс се засмя пресилено, но смехът й секна, щом зърна обърканото, почти обидено изражение върху лицето на приятеля си. Амилия набърчи нос, сякаш бе надушила нещо гнило във въздуха.

— О, Спенсър не говореше сериозно — побърза да обясни госпожа Хейстингс. — Това беше просто шега!

Господин Пенитисъл подръпна колосаната си яка.

— Този ресторант ми е любим от години. Списъкът им с вина е печелил награди.

Спенсър се огледа и си пожела да седи на масата на хихикащите лелки в ъгъла — поне на пръв поглед изглеждаше, че се забавляват. Тя хвърли един потаен поглед към Мелиса, с надеждата да получи съчувствие, но сестра й гледаше господин Пенитисъл с грейнали очи, сякаш той бе самият Далай лама.

След като сервитьорката донесе питиетата им, господин Пенитисъл се обърна към Спенсър. Отблизо се виждаха малките бръчици около очите му и щръкналите вежди.

— Значи ти си последна година в „Роузууд дей“?

Спенсър кимна.

— Точно така.

— Много е активна — похвали се госпожа Хейстингс. — Играе в отбора за хокей на трева, избраха я за ролята на лейди Макбет в училищната пиеса. „Роузууд дей“ има първокласна театрална програма.

Господин Пенитисъл вдигна вежда и погледна към Спенсър.

— Как са оценките ти този срок?

Въпросът хвана Спенсър неподготвена. Май сме доста любопитни, а?

— Ами… добре са. Но се явих на предварителните изпити в Принстън и ме приеха, така че този срок не е от особено значение.

Тя произнесе Принстън с наслада — това сигурно щеше да впечатли господин Пенитисъл и надутата му дъщеря. Но той само се наведе леко към нея.

— В Принстън не харесват кръшкачите, да знаеш. — Милият му глас изведнъж прозвуча остро. — Сега не е време да почиваш върху лаврите си.

Спенсър се отдръпна назад. Що за укорителен тон? За кого се мисли той, за баща й? Всъщност госпожа Хейстингс беше казала на Спенсър да го дава по-спокойно през този срок — все пак доста се беше поизпотила напоследък.

Тя погледна към майка си, която обаче кимаше одобрително.

— Вярно е, Спенс. Може би не трябва да се отпускаш толкова.

— Чух, че напоследък университетите много държат на оценките от последния срок — съгласи се Мелиса. „Предателка“ — помисли си Спенсър.

— И аз разправям същото на сина ми. — Господин Пенитисъл отвори менюто с вината, което беше дебело като речник. — Той ще учи в Харвард. — Произнесе го с толкова надменен глас, сякаш искаше да каже: „който е много, много по-престижен от Принстън“.

Спенсър наведе глава и нареди вилицата, лъжицата и ножа си в идеална редица. Подреждането на разни неща обикновено я успокояваше, но този път не се получи.

Господин Пенитисъл се обърна към Мелиса.

— Разбрах, че си взела магистърска степен по бизнес администрация в „Уортън“. Сега работиш в хедж фонда на Брайс Лангли, нали? Впечатляващо.

Мелиса, която беше закичила червената роза зад ухото си, се изчерви.

— Предполагам, че просто съм извадила късмет. Интервюто мина много добре.

— Нужно е много повече от късмет и добро интервю — рече одобрително господин Пенитисъл. — Лангли наема само най-добрите. Двете с Амилия сигурно ще намерите много общи теми. Тя също иска да учи финанси.

Мелиса се усмихна широко на Амилия и представете си, нейно височество също се усмихна. Страхотно. Това щеше да е поредното семейно събиране, в което Мелиса бе ярката звезда, златното дете, а Спенсър беше второразрядната откачалка, с която никой не знае как да се държи.

Стигаше й толкова. Тя промърмори някакво извинение, стана и остави кърпата си на облегалката на стола. После, криволичейки покрай масите, се отправи към тоалетните в дъното на ресторанта.

Дамската тоалетна, която беше боядисана в розово и имаше старинна месингова дръжка, беше заключена, и Спенсър се настани на един тапициран висок стол край бара, за да почака. Барманът, симпатичен мъж на двайсет и няколко години, се приближи и постави коктейлна салфетка с емблемата на ресторанта на бара пред нея.

— Какво ще желаете?

Лъскавите бутилки с алкохол, наредени по рафтовете, проблясваха изкушаващо. Нито майка й, нито господин Пенитисъл можеха да я видят от този ъгъл.

— Хм, само едно кафе — реши тя в последния момент, предпочитайки да не рискува.

Барманът се обърна към каната и й наля една чаша. Когато я постави на бара, Спенсър забеляза кадрите на екрана на телевизора. В горния десен ъгъл стоеше снимка на Али — истинската Али, която се опита да убие Спенсър и останалите. В долната част на екрана вървеше лента с надпис: „Годишнина от пожара в Поконос: Роузууд си спомня“. Спенсър потрепери. Последното нещо, което искаше да си спомня, бе как истинската Али се опита да ги изгори живи.

Няколко седмици след случката Спенсър взе важното решение да гледа на нея откъм хубавата страна поне дойде краят на ужасните им изпитания. Най-сетне можеха спокойно да забравят. Тя предложи на приятелите си да отидат в Ямайка, дори пое част от разходите на Емили и Ариа.

— Така ще можем да започнем на чисто, да забравим за всичко — настоя тя, разпръсвайки туристическите брошури по масата в кафенето. — Нуждаем се от едно пътуване, което ще запомним завинаги.

Прочутите последни думи. Те завинаги щяха да запомнят това пътуване — но не с добро.

Някой до нея изпъшка. Тя се обърна, очаквайки да види някое ексцентрично старче на прага на сърдечен удар, но вместо това видя младеж с вълниста кестенява коса, широки рамене и най-дългите мигли на света.

Той срещна погледа й и вдигна айфона, който държеше в ръка.

— Случайно да знаеш какво се прави, когато това нещо забие?

Устните на Спенсър се разтеглиха в усмивка.

— Откъде знаеш, че имам айфон? — погледна го предизвикателно тя.

Младежът отпусна ръка и я огледа от глава до пети с любопитство.

— Не се обиждай, но нямаш вид на момиче, което си купува най-най-скъпите и безполезни джаджи.

— Така ли? — Спенсър притисна ръка към гърдите си и се престори на обидена. — Нали знаеш, че не трябва да съдиш за книгата по корицата.

Младежът се надигна и придърпа барстола си към нейния. Отблизо беше дори още по-сладък: скулите му бяха изсечени, носът му беше сладко вирнат нагоре и всеки път, когато се усмихнеше, на бузите му се появяваха трапчинки. Спенсър хареса белите му, равни зъби и кецовете „Конвърс“. Тя обожаваше небрежния богаташки вид.

— Добре, истината ли искаш? — попита той. — Попитах те, защото ми се стори единственият човек на това място, който всъщност притежава мобилен телефон. — Той огледа крадешком възрастната клиентела на бара. Около една маса например бяха насядали само мъже в инвалидни колички. От носа на единия от тях дори стърчеше тръбичка с кислород.

Спенсър се изкиска.

— Да, приличат повече на почитатели на телефоните с шайба.

— Сигурно все още използват оператори, за да се обадят на някого.

Той плъзна телефона си към Спенсър.

— Сега сериозно, как да рестартирам това нещо или там каквото се прави?

— Не съм съвсем сигурна… — Спенсър погледна към екрана. Той беше замръзнал на 1010 ПОБЕДИ, местната спортна станция. — О, и аз само това слушам!

Момчето я погледна скептично.

— Ти слушаш спортно радио?

— Действа ми успокояващо. — Спенсър отпи от кафето си. — Хубаво е да слушаш как хората разговарят за спорт, а не за политика. — „Или за Алисън“ — помисли си тя. — Освен това съм фен на „Филаделфия Филис“.

— Слушаш ли репортажите от шампионата? — попита момчето.

Спенсър се наведе към него.

— Можех да отида да го гледам. Баща ми има карта за целия сезон.

Той се намръщи.

— И защо не отиде?

— Дарих ги за благотворителност.

Младежът се ухили подигравателно.

— Тогава значи или имаш изключително добро сърце, или съвестта ти не е чиста.

Спенсър примигна и се изпъна.

— Направих го, защото ще изглежда добре в биографията ми при кандидатстването в университета. Но ако си изиграеш правилно картите, догодина може и да те взема с мен.

Очите му проблеснаха.

— Да се надяваме, че ще стигнат до финала.

Спенсър улови погледа му и пулсът й се ускори. Той определено флиртуваше и това със сигурност й харесваше. Не беше изпитвала подобна тръпка към никого, след като скъса с Андрю Кембъл миналата година.

Събеседникът й отпи от халбата си с бира. Когато се накани да я остави на бара, Спенсър бързо пъхна една подложка под нея. След това забърса със салфетка капчиците по ръба на чашата.

Момчето я наблюдаваше развеселено.

— Винаги ли почистваш чашите на хора, които не познаваш?

— Дразнят ме — призна си тя.

— Всичко трябва да е както трябва, нали?

— Харесва ми да е по моята. — Двусмислицата й допадна. Тя протегна ръка. — Аз съм Спенсър.

Той я стисна крепко.

— Зак.

Името й прозвуча познато. Тя отново обърна внимание на изсечените му скули, на културния му маниер на разговор и стоманено сините му очи изведнъж й се сториха познати.

— Чакай малко. Зак идва от Закъри, нали?

Той сви устни.

— Само татко ме нарича така. — После я погледна подозрително. — Защо питаш?

— Защото трябва да вечерям с теб тази вечер. Моята майка и твоят баща са… — Тя разпери ръце, защото думата „гаджета“ въобще не й се вписваше в ситуацията.

Зак имаше нужда само от минутка, за да смели информацията.

— Ти си една от дъщерите?

— Аха.

Той я погледна.

— Защо ми изглеждаш позната?

— Познавах Алисън Дилорентис — призна си Спенсър, посочвайки телевизора. Там продължаваше историята за смъртта на Али. Нямаше ли някакви по-важни новини за излъчване?

Зак щракна с пръсти.

— Точно така. С приятелите ми решихме, че ти си готината.

— Наистина ли? — изписка Спенсър. Дори по-готина от Хана?

— Леле. — Зак прокара пръсти през косата си. — Луда работа. Въобще не ми се идваше на тая вечеря. Мислех си, че дъщерите на приятелката ще бъдат…

— Снобки? — подсказа му Спенсър. — Скучни?

— Горе-долу. — Зак се усмихна виновно. — Но ти си готина.

Спенсър отново усети пърхане в корема.

— И ти не си зле. — После се сети нещо и посочи халбата му с бира. — През цялото време ли стоя тук? Баща ти каза, че си на курсове за напреднали.

Зак наведе глава.

— Трябваше да разпусна, преди да отида при него. Честно казано, баща ми ме стресира. — Той повдигна едната си вежда. — Запозна ли се вече с него? Сестра ми също е там, нали? Не мислиш ли, че са адски задръстени?

Спенсър се изкиска.

— Мама и сестра ми са същите. Всички се опитват да впечатлят останалите.

Барманът сложи пред Зак листчето със сметката му. Спенсър забеляза, че часовникът на стената показва 6:45. Нямаше я повече от петнайсет минути.

— Трябва да се връщаме, не мислиш ли?

Зак затвори очи и изпъшка.

— Трябва ли? Защо вместо това не избягаме? Да се скрием във Филаделфия. Да хванем самолета за Париж.

— Или Ница, може би — предложи Спенсър.

— И Ривиерата ще свърши работа — обяви възторжено Зак. — Баща ми има вила в Кан. Можем да се скрием там.

— Знаех си, че има причина да се срещнем — подкачи го Спенсър и палаво го потупа по ръката.

Зак я улови за китката и леко я погали с палец. Наведе се напред и леко навлажни устните си с език. Спенсър си помисли, че ще я целуне.

Когато се връщаше с танцувална стъпка обратно в залата, краката й едва докосваха земята. Но когато минаваше под арката, нещо я накара да се обърне. Лицето на Али отново проблесна на екрана. За миг й се стори, че снимката оживява и й се усмихва, сякаш Али надничаше от малката квадратна кутия, за да види какви ги върши Спенсър. Усмивката й изглеждаше по-зловеща от обичайното.

Думите на Зак звъняха в ушите й. „Или имаш изключително добро сърце, или съвестта ти не е чиста“. Той беше прав: Спенсър беше дарила билетите си за шампионата по бейзбол, защото смяташе, че не заслужава да отиде след всичко, което беше направила. В първите няколко минути, след като разбра, че е приета в Принстън, тя също обмисляше да се откаже, защото не бе сигурна дали и това е заслужила, докато не осъзна колко безумна е тази мисъл.

Безумна беше и мисълта, че момичето от екрана е нещо повече от снимка. Али беше изчезнала завинаги. Спенсър отново се взря в екрана с присвити очи. До после, кучко. След това изпъна рамене, обърна се и тръгна след Зак към масата.