Не питай, не казвай

Десет месеца по-късно 1. Малко сладко парти

Една дундеста сервитьорка с перфектен маникюр тикна под носа на Спенсър Хейстингс подноса с все още димящо разтопено сирене.

— Печено бри?

Спенсър си избра една бисквитка и отхапа голяма хапка. Вкуснотия. Не се случваше всеки ден да й сервират печено бри в собствената й кухня, но точно тази събота вечер майка й беше организирала малко парти в чест на новите им съседи. През последните няколко седмици госпожа Хейстингс въобще не беше в настроение да се прави на домакиня, но сега преливаше от съседски ентусиазъм.

И като по поръчка, обгърната в облак от „Шанел №5“, в стаята връхлетя Вероника Хейстингс; на ушите й звънтяха златни обеци, а на десния й показалец блестеше огромен диамант. Пръстенът беше последната й покупка — майка й беше подменила всички бижута, които й беше подарил бащата на Спенсър, с абсолютно нови дрънкулки. Пепеляворусата й коса беше изправена и подравнена до брадичката, очите й изглеждаха огромни, благодарение на професионално положения грим и тя беше облечена с прилепнала черна рокля, която разкриваше идеално стегнатите й от пилатес ръце.

— Спенсър, приятелката ти е тук за гардеробната — рече бързо госпожа Хейстингс, докато вземаше чиниите от умивалника и ги нареждаше в миялната машина. После набързо забърса за пореден път кухненския плот, макар служителите на фирмата за почистване да си бяха тръгнали само преди час. — Виж дали ще иска нещо.

— Кой? — Спенсър набърчи нос. Не беше викала никой да й помага за организирането на партито. Обикновено за тези неща майка й наемаше студенти от университета „Холис“.

Госпожа Хейстингс въздъхна нетърпеливо и огледа безупречната си фигура в металната врата на хладилника.

— Емили Фийлдс. Оставих я да чака до кабинета.

Спенсър се вцепени. Емили беше тук? Тя определено не я беше канила.

Не можеше да си спомни кога за последен път беше разговаряла с нея — сигурно беше преди месеци. Но майка й — и останалият свят, — все още си мислеха, че двете са близки приятелки. За това беше виновна корицата на списание „Пийпъл“ — тя украси вестникарските будки малко след като истинската Али се опита да ги убие, и на нея четирите момичета, Спенсър, Емили, Ариа и Хана, позираха прегърнати. „МНОГО СА СЛАДКИ, НО ОПРЕДЕЛЕНО НЕ СА ЛЪЖКИНИ“, гласеше заглавието. Наскоро един репортер се беше обадил в дома на семейство Хейстингс, за да поиска интервю от Спенсър — следващата събота беше годишнината от онази ужасна нощ край езерото Поконос и читателите искаха да знаят как се справят момичетата една година по-късно. Спенсър беше отказала и беше сигурна, че останалите са постъпили по същия начин.

— Спенс?

Спенсър се обърна рязко. Госпожа Хейстингс беше изчезнала, но на нейното място стоеше по-голямата сестра на Спенсър, Мелиса, облечена в шикозен сив шлифер, пристегнат с колан. Дългите й крака изпълваха чифт тесни черни панталони на „Джей Крю“.

— Здрасти. — Мелиса се приближи към сестра си и силно я прегърна. Спенсър едва не се задуши от парфюма й, който беше — че какво друго? — „Шанел №5“. Мелиса беше абсолютен клонинг на майка й, но Спенсър се опитваше да не се дразни от това.

— Толкова се радвам да те видя! — пропя монотонно Мелиса, сякаш беше отдавна изгубената леля, която не беше виждала Спенсър от бебе, макар че само два месеца по-рано двете бяха заедно на ски в курорта „Бечълър гълч“ в Колорадо.

Изведнъж някой се появи иззад гърба й.

— Здрасти, Спенсър — рече мъжът, който застана до Мелиса. Той изглеждаше странно, изтупан в сако, вратовръзка и идеално изгладени панталони в цвят каки; Спенсър беше свикнала да го вижда облечен в полицейска униформа, с пистолет в кобура. Дарън — известен още като полицай Уайлдън — беше разследващият детектив по случая с убийството на Алисън Дилорентис. Той беше разпитвал безброй пъти Спенсър за изчезналата Али — която всъщност беше Кортни.

— 3-здрасти — заекна Спенсър, а Уайлдън и Мелиса се хванаха за ръце. Двамата излизаха вече повече от година, но въпреки това връзката им й изглеждаше адски странна. Ако Мелиса и Уайлдън бяха регистрирали профили в иХармъни, системата посмъртно нямаше да ги свърже един с друг.

Някога Уайлдън беше лошото момче на „Роузууд дей“, градското частно училище, където учеха всички — той пишеше неприлични лозунги по стените на тоалетната и пушеше марихуана пред учителя по физическо. Мелиса, от друга страна, беше отлична ученичка и кралица на бала, чиято представа за напиване беше да изяде един бонбон „пияна вишна“. Освен това Спенсър знаеше, че Уайлдън е израснал в една амишка комуна в градчето Ланкастър, Пенсилвания, но избягал оттам още като тийнейджър. Дали вече е споделил тази пикантна подробност от живота си със сестра й?

— Видях Емили като влизах — каза Уайлдън. — Смятате ли да гледате онзи шантав филм следващия уикенд?

— Ами… — Спенсър се престори, че приглажда измачканата си блуза, за да избегне отговора на въпроса. Уайлдън говореше за „Малка сладка убийца“, евтина телевизионна документална драма, която преразказваше историята за завръщането на истинската Али, бесните й изпълнения като А. и смъртта й. В някой паралелен живот те четирите сигурно щяха да гледат заедно филма, да обсъждат момичетата, които бяха избрани да играят ролите им, да оплюват измислените диалози и да потръпват при алините психарски изпълнения.

Но не и сега. След Ямайка приятелството им започна да се разпада. И сега Спенсър дори не можеше да стои в една стая с някоя от бившите си приятелки, без да се почувства нервна и притеснена.

— А вие какво правите тук? — попита Спенсър, променяйки темата на разговора. — Не че ми пречите, разбира се. — Тя се усмихна мило на Мелиса. В миналото двете сестри бяха имали търкания, но след пожара предишната година те се бяха опитали да оставят всичко зад гърба си.

— О, просто минаваме да приберем няколко кашона, които оставих в старата ми стая — отвърна Мелиса. — След това отиваме в магазина за мебели. Казах ли ти, че пак ще предекорирам кухнята? Ще ми се да има по-средиземноморски вид. И Дарън идва да живее с мен!

Спенсър повдигна вежди и погледна Уайлдън.

— Ами работата ти в Роузууд? — Мелиса живееше в луксозна къща на площад „Ритънхаус“ във Филаделфия, която й беше подарена от техните по случай дипломирането в Университета на Пенсилвания. — Чака те всекидневно дълго пътуване с влак.

Уайлдън се ухили.

— Напуснах миналия месец. Мелиса ми намери работа като охрана в Музея на изкуствата във Филаделфия. Ще трябва да тичам по ония мраморни стълби като Роки всеки ден.

— И да пазиш ценните картини — напомни му Мелиса.

— Уф. — Уайлдън разхлаби с пръст вратовръзката си. — Да. Вярно. Та за кого сте подготвили това парти? — Уайлдън взе две чаши от кухненския плот и наля вино за себе си и за Мелиса.

Спенсър сви рамене и погледна към всекидневната.

— В отсрещната къща се нанесе ново семейство. Подозирам, че мама иска да им направи добро впечатление.

Уайлдън се напрегна.

— Къщата на семейство Кавана? Някой я е купил?

Мелиса цъкна с език.

— Сигурно са я взели адски изгодно. Не бих живяла там и без пари да ми я дават.

— Сигурно искат да започнат начисто някъде — промърмори Спенсър.

— Ами да пием за това. — Мелиса вдигна чашата към устата си.

Спенсър наведе глава и се загледа в шарените теракотени плочки. Наистина беше странно, че някой е купил къщата на семейство Кавана — и двете им деца бяха умрели тук. Тоби се беше самоубил малко след като се завърна в Роузууд от поправителното училище. Джена беше удушена и захвърлена в един трап зад къщата… от Али — истинската Али.

— И така, Спенсър. — Уайлдън отново се обърна към нея. — Криеш тайни, а?

Спенсър изтръпна, зави й се свят и пулсът й се ускори.

— М-моля? — Уайлдън имаше инстинкта на детектив. Можеше ли да усети, че крие нещо? Със сигурност нямаше как да знае за Ямайка. Докато беше жива, никой нямаше да разбере за това.

— Приели са те в Принстън! — извика Уайлдън. — Поздравления!

Спенсър бавно си пое дъх.

— О! Да. Научих го преди около месец.

— Не се сдържах да се похваля, Спенс. — Мелиса направо грееше. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Ранният прием, а? — повдигна вежда Уайлдън. — Невероятно.

— Благодаря. — Но кожата й все още бе настръхнала, сякаш нещо продължаваше да я лази. Беше положила херкулесовски усилия, за да се върне на първо място по успех в класа и да си осигури място в Принстън. Не се гордееше особено с нещата, които беше направила, за да го постигне, но така или иначе беше успяла.

Госпожа Хейстингс отново връхлетя в кухнята и постави ръце на раменете на Спенсър и Мелиса.

— Какво още правите тук? През последните десетина минути не спрях да говоря за двете ми великолепни дъщери! Искам най-после да ви покажа!

— Мамо! — проплака Спенсър, макар тайничко да се зарадва, че майка й се гордееше и с двете, а не само с Мелиса.

Госпожа Спенсър я избута към вратата. За щастие госпожа Норууд, с която майката на Спенсър редовно играеше тенис, застана на пътя й. Когато зърна госпожа Хейстингс, очите й буквално изскочиха. Тя я хвана за ръцете.

— Вероника! Толкова искам да поговорим! Много добър ход, мила!

— Моля? — Госпожа Хейстингс се спря и разтегна устни в широка престорена усмивка.

Госпожа Норууд наклони глава и й намигна.

— Не се преструвай, че нищо не става! Знам за Никълъс Пенитисъл! Добър улов!

Госпожа Хейстингс пребледня.

— Ох! — Тя погледна към двете си дъщери. — Ами, аз още не съм разказала…

— Кой е Никълъс Пенитисъл? — прекъсна я Мелиса с остър глас.

— Улов ли? — повтори Спенсър.

Госпожа Норууд изведнъж усети, че е направила гаф и се изнесе към всекидневната. Госпожа Хейстингс се обърна към дъщерите си. На челото й пулсираше една изпъкнала вена.

— Хм, Дарън, ще ни оставиш ли за момент насаме?

Уайлдън кимна и тръгна към всекидневната.

Госпожа Хейстингс седна на един от високите столове и въздъхна.

— Вижте, смятах да ви кажа тази вечер, след като всички си тръгнат. Срещам се с един човек. Казва се Никълъс Пенитисъл и мисля, че нещата между нас стават сериозни. Искам да се запознаете с него.

Спенсър зяпна от изненада.

— Не е ли твърде рано? — Как може майка й отново да ходи по срещи? Разводът беше финализиран едва преди няколко месеца! По Коледа тя все още обикаляше из къщи по чехли, облечена в раздърпани пуловери.

Госпожа Спенсър изсумтя отбранително.

— Изобщо не е рано, Спенсър.

— Татко знае ли? — Спенсър се виждаше с баща си почти всеки уикенд, двамата заедно ходеха по изложби и гледаха документални филми в новия му дом в Стария град. Напоследък Спенсър забелязваше неща, които подсказваха присъствието на жена в апартамента му — втора четка за зъби в банята, бутилка „Пино гриджо“ в хладилника — и реши, че той се среща с някоя. Струваше й се твърде рано. А ето, че сега и майка й се срещаше с някого. По ирония на съдбата Спенсър бе единственият човек в семейството, който не излизаше с никого.

— Да, баща ти знае. — Гласът на госпожа Спенсър прозвуча раздразнено. — Вчера му казах.

Сервитьорката влезе в кухнята. Госпожа Хейстингс протегна чашата си за още шампанско.

— Бих искала утре да вечеряме в „Гошен ин“ с Никълъс и децата му, така че се постарайте да се освободите от всякакви ангажименти. И се облечете прилично.

— Деца? — изписка Спенсър. Нещата ставаха все по-зле. Тя си представи как прекарва вечерта в компанията на две хлапета с руси къдрици и склонност към измъчване на малки животинки.

— Закъри е на осемнайсет, а Амилия на петнайсет — рече отривисто майка й.

— Според мен това е страхотно, мамо — каза Мелиса с грейнало лице. — Разбира се, че трябва да продължиш напред! Браво на теб!

Спенсър знаеше, че също трябва да каже нещо подобно, но просто не й идваха думи. Всъщност тя беше разкрила някогашната връзка на баща й с майката на Али и това, че двете близначки бяха полусестри на Спенсър и Мелиса. Не го беше направила нарочно — А. я беше накарал.

— А сега, момичета, отивайте оттатък! Това е парти, все пак! — Госпожа Хейстингс хвана Мелиса и Спенсър за ръцете и ги побутна към всекидневната.

Спенсър влезе зашеметена в стаята, която беше пълна с хора от квартала, кънтри клуба и асоциацията „Родители за «Роузууд дей»“. До големия панорамен прозорец се бяха събрали група момичета и момчета, които Спенсър познаваше още от детската градина, и не чак толкова скрито надигаха чаши с шампанско. Наоми Циглър изписка, когато Мейсън Байърс я погъделичка. Шон Ейкърд беше потънал в разговор с Джема Карън. Но Спенсър не изпитваше желание да говори с когото и да било от тях. Вместо това тя тръгна към бара — определено заслужаваше поне едно питие — и почти веднага токчето й се закачи в ръба на килима. Тя изгуби равновесие и залитна напред. Протегна ръка към една от тежките маслени картини на стената и успя да се задържи секунда преди да се стовари по нос на земята, но все пак няколко глави се обърнаха към нея.

Емили улови погледа й, преди Спенсър да успее да погледне встрани, и й махна колебливо. Спенсър тръгна отново към кухнята. Точно сега нямаше да разговаря с нея. Всъщност изобщо нямаше да разговаря с нея.

В кухнята беше още по-горещо отпреди. От смесените миризми на панирани хапки и пикантни сирена й се зави свят. Тя се облегна на плота и си пое дълбоко дъх. Когато отново погледна към всекидневната, Емили беше навела глава. Добре.

За сметка на това някой друг я гледаше упорито. Очевидно Уайлдън беше забелязал безмълвната й размяна на погледи с Емили. Спенсър почти можеше да чуе тракането на механизмите в главата на бившия детектив: каква ли е причината прочутото им, прекрасно приятелство да стане на пух и прах?

Спенсър затръшна кухненската врата и се оттегли в сутерена с бутилка шампанско в ръка. Нямаш късмет, Уайлдън. Нито той, нито който и да е друг щеше някога да научи тази тайна.