Не питай, не казвай

33. Новините, които не бяха очаквали

Влакът стрела до Роузууд спря на станция Пен и Спенсър, майка й и семейство Пенитисъл мълчаливо се качиха. Господин Пенитисъл седна вдървено на мястото си. Той имаше вид на човек, който всеки момент ще получи пръсване на кръвоносен съд в мозъка. Госпожа Хейстингс седна до него, хвърляше му загрижели погледи, гледаше напрегнато през прозореца или поклащаше укорително глава към Спенсър. Тя се чудеше какво ли е казал господин Пенитисъл на майка й тази сутрин. Беше ли включил онази част, в която разтърсваше Зак? Беше ли й признал, че е хомофоб?

Амилия не спря да се върти и да ги гледа изпитателно, убедена, че нещо става, но без да се осмели да попита какво. Зак се сви до прозореца и пъхна слушалките на айпода в ушите си. Остави якето и сака си на съседната седалка, за да не може Спенсър да седне до него. Тя няколко пъти се опита да му се извини, но от това нямаше никаква полза — той дори не я поглеждаше.

Влакът подмина Нюарк, след това Трентън. Телефонът на Спенсър иззвъня — ОБАЖДАНЕ ОТ ХАНА МЕРИН. Но точно сега тя не искаше да говори с Хана. Не искаше да говори с никого.

Спенсър притисна челото си към студеното стъкло и се загледа в дърветата и къщите, покрай които профучаваха. Днес небето бе кристално синьо, почти без никакви облаци. Това внезапно й напомни за полета обратно от Ямайка. Когато се издигнаха над пистата и закръжиха над летището, тя видя безкрайния празен плаж и бушуващия син океан. Беше сигурна, че от тази височина ще успее да види тялото на Али, което се мята по вълните, проблясък на ярко жълто сред безкрайната синева, но не видя нищо.

Дните след смъртта на Али бяха ужасни: те се преструваха на щастливи тийнейджърки, дошли на почивка, най-вече заради Ноъл и Майк. Гмуркаха се и плуваха, гребаха с каяк и скачаха от скалите. Хана ходи на масаж, а Ариа на няколко курса по йога. Но тайната ги угнетяваше. Почти не се хранеха. Трудно се усмихваха. Пиеха много, но алкохолът ги правеше напрегнати и раздразнителни, вместо щастливи и спокойни. Понякога Спенсър чуваше Хана, с която делеше една стая, да става от леглото посред нощ, да се затваря в банята и да прекарва часове там. Какво ли правеше? Питаше отражението си в какво се е замесила? Преживяваше отново цялата ужасна случка?

Спенсър винаги се преструваше, че спи, когато Хана излизаше от банята и никога не разговаряше с нея за това. Отчуждението им започна да се задълбочава. Те не искаха да се поглеждат от страх, че някоя от тях ще избухне в сълзи.

Всяка сутрин Спенсър се събуждаше, излизаше на терасата и оглеждаше бреговата линия, уверена, че тялото на Али ще лежи там, подпухнало и синьо. Но него го нямаше. Все едно нищо не се беше случило. Никакви полицаи не почукаха на вратите им, за да им зададат въпроси. Никой от служителите на хотела не сподели нищо за някой изчезнал гост. Като че ли никой не беше забелязал, че е изчезнала. И като че ли никой, съвсем никой, не беше видял какво сториха Спенсър и останалите в онази ужасна нощ.

По време на полета към дома Емили докосна ръката на Спенсър. Кожата й беше восъчно бледа, косата й изглеждаше мазна и немита.

— Не мога да спра да мисля за това. Ами ако океанът не е отнесъл тялото? Ами ако не е умряла при удара? Ами ако страда някъде?

— Това са глупости — сопна й се Спенсър, която не можеше да повярва, че Емили се е осмелила да повдигне този въпрос на публично място. — Претърсихме всеки сантиметър от онзи плаж. Не би могла да се отдалечи с пълзене много надалеч.

— Но… — Емили завъртя в ръцете си пластмасовата чаша, която бе взела от количката с освежаващи напитки. — Много е странно, че приливът не я изхвърли на брега.

— Добре, че не я изхвърли — прошепна Спенсър, разкъсвайки салфетката си на хиляди парченца. — Вселената е милостива към нас — и всички останали, които тя уби. Тя беше луда, Емили. Постъпихме по възможно най-добрия начин. Единственият начин.

Но сега Спенсър вече се съмняваше, че Али е била отнесена от вълните. Тя се взираше в последното съобщение, което й бе изпратил А.:

Емили беше права. Али не беше изхвърлена на брега, защото не беше умряла при падането.

Най-накрая влакът спря на роузуудската гара и всички слязоха. Те натовариха чантите си в Рейндж роувъра на господин Пенитисъл и потеглиха към дома. Пътуването бе също така мълчаливо и неловко, макар че радиото, което господин Пенитисъл беше пуснал, поне разведряваше малко обстановката. През целия си живот Спенсър не се беше радвала толкова при вида на къщата си. Когато отвори вратата на колата, господин Пенитисъл се обърна към нея и я погледна втренчено.

— Сбогувай се със Закъри, Спенсър, защото повече няма да го видиш.

Спенсър едва не изпусна сака си на калната улица.

— Какво? — Не бяха ли казали предишната вечер, че семейство Пенитисъл се мести у тях?

— Той отива във военно училище в Ню Йорк — каза господин Пенитисъл с равен, безизразен глас, който най-вероятно използваше, когато уволняваше своите подчинени. — Всичко е уредено. Тази сутрин се обадих.

Амилия ахна — очевидно и тя го чуваше за пръв път. Спенсър погледна умолително господин Пенитисъл.

— Уверен ли сте, че това е наложително?

— Спенсър. — Майка й я отдръпна от колата. — Това не е твоя грижа.

Но Спенсър отново се пъхна в колата. Тя се накани за пореден път да се извини, но в този миг от радиото гръмна мелодията, оповестяваща обявяването на новините от последните минути.

— Току-що научихме нещо интересно — обяви въодушевено репортерът. — Съобщиха ни, че на брега в Ямайка са намерени останките на младо момиче.

Спенсър усети как косъмчетата й настръхват. Тя се отдръпна от Зак и втренчи поглед в говорителя на задната седалка. Какво бяха казали току-що? В този миг госпожа Хейстингс я издърпа отново навън.

— Хайде, да вървим. — Тя затвори вратата и махна навъсено на господин Пенитисъл. Двете изпратиха с погледи отдалечаващата се кола, докато червените й светлини не се изгубиха зад ъгъла.

Останките на младо момиче… Ямайка. Спенсър извади телефона си тъкмо когато Хана й звънеше отново. Спенсър се обади.

— Какво става в Ямайка?

— Опитвам се да се свържа с теб от един час — прошепна Хана. — Боже мой, Спенсър!

— Ела у дома — каза Спенсър и се затича към къщата с разтупкано сърце. — Веднага идвай у дома!