Не питай, не казвай

21. Малко събличане и малко закачки

— Добре, деца — каза господин Пенитисъл. — Пиколото ще отнесе багажа ви в стаите. Имаме среща в „Смит и Воленски“ в осем за вечеря.

Беше петък след обед и Спенсър, майка й, Зак, Амилия и господин Пенитисъл току-що бяха пристигнали във фоайето на хотел „Хъдсън“ на Петдесет и осма улица в Ню Йорк, чието осветление беше приглушено като в нощен клуб. Въздухът миришеше на скъпи кожени пътни чанти. Кльощави мацки с вид на модели пиеха коктейли в различните барове. В огромната зала се чуваха най-различни езици.

Единствената причина да отседнат в „Хъдсън“, а не в някое елегантно местенце, като „Уолдорф“ или „Фор сийзънс“ бе, че господин Пенитисъл имаше общ бизнес с хотелиера и стаите им бяха безплатни. Господин Доналд Тръмп от Мейн Лейн очевидно беше скръндзаво копеле.

Госпожа Хейстингс махна с ръка на Спенсър, Зак и Амилия и излезе на улицата — може би тя също не харесваше хотела с вид на нощен клуб. Господин Пенитисъл я последва. След като двамата изчезнаха, Зак извади айфона си.

— И така. Какво искате да правим?

Спенсър се залюля напред-назад на токчетата си. Изкушаваше се да попита Зак дали иска да посетят Челси, гей столицата на Ню Йорк. Или може би Мийтпакинг дистрикт6 — там имаше страхотни магазини за мъжка мода.

Оказа се, че Спенсър преглътна интереса на Зак към мъжете по-лесно, отколкото беше предполагала. Сега двамата, можеха да бъдат най-добри приятели и да си споделят всичко, да гледат заедно „Истинските съпруги от Бевърли хилс“ и да обсъждат колко е готин Робърт Патинсън. И сега, когато между тях не съществуваше никакво сексуално напрежение, Спенсър изобщо не се притесняваше да спи на рамото му във влака, да отпива от колата му и да го плясва по задника, заявявайки, че дънките му стоят страхотно.

За нещастие двамата бяха принудени да приемат Амилия — господин Пенитисъл изрично подчерта, че не трябва да я оставят сама, — а Спенсър нямаше как да предложи посещението до Челси пред нея. Амилия като че ли изобщо не беше щастлива, че е тук и беше облечена изключително старомодно. Докато Спенсър беше избрала шикозен тоалет от черни ластични дънки, яке „Джуси“ от изкуствена кожа и ботушки с остро токче „Пур ла виктоар“, а Зак носеше тесен анорак „Джон Варватос“, тъмни прани дънки и черни „Конвърс“, Амилия изглеждаше като комбинация от петокласничка и девствена лелка на средна възраст, която отива на църква. Тя беше облякла колосана бяла блуза, карирана пола до под коленете, черни вълнени чорапи и — ъх! — обувки „Мери Джейн“. Дори самото й присъствие сваляше застрашително стиловия коефициент на Спенсър.

— Трябва да отидем в „Барнис“ — предложи Спенсър. — Амилия има нужда от преобразяване.

Амилия направи физиономия.

— Моля?

— О, Боже! — очите на Зак грейнаха. — Това е фантастична идея!

— Нямам нужда от преобразяване. — Амилия скръсти ръце на гърдите си. — Харесвам си дрехите!

— Моите извинения, но дрехите ти са ужасни — каза Спенсър.

Погледът на Амилия се спря върху обувките с високи токчета на Спенсър.

— И кой те направи експерт в модата?

— Кристиян Лубутен — отвърна Спенсър с тон на познавач.

— Спенсър е права. — Зак се отмести от пътя на двама руси шведи, които побутваха две чанти „Вюитон“ към асансьора. — Наистина изглеждаш така, сякаш си готова за манастир.

— Две на едно, победена си. — Спенсър хвана Амилия за ръката. — Трябва да ти подновим всичко, а Пето авеню е точно зад ъгъла. Да вървим.

Тя повлече Амилия към ескалатора. Зак улови погледа й и се усмихна.

На улицата се появиха таксита и надуха клаксони. Някакъв мъж буташе тракаща количка за хотдог. Над главите им се извисяваха кулите на „Тайм Уорнър“, сребристи и лъскави. Спенсър обожаваше Ню Йорк, нищо, че последното й посещение тук се беше оказало истинско бедствие. Беше се срещнала със сурогатната си рождена майка, която източи колежанската й сметка, за голямо удоволствие на А.

Докато вървяха по Петдесет и осма улица, погледът й беше привлечен от плаката на една пътническа агенция. Елате в Ямайка и се почувствайте страхотно!

Кръвта се изтегли от главата й. На големите снимки се виждаха „Скалите“: басейнът, с мозайката на ананас на дъното. Лилавеещите скали и тюркоазното море. Ресторантът на покрива, където бяха срещнали Табита. Гарвановото гнездо и безкрайните плажове. Ако Спенсър присвиеше очи, щеше да различи мястото, на което бяха застанали, след като онова се случи…

— Спенсър? Наред ли е всичко?

Зак и Амилия стояха на няколко метра от нея и я гледаха. Заобикаляха ги забързани пешеходци, които им хвърляха раздразнени погледи. Спенсър отново погледна плаката. През главата й като куршум профучаха съобщенията на А. Някой знаеше. Някой ги беше видял. Някой можеше да ги издаде.

— Спенс?

Силният аромат на печени претцели подразни обонянието на Спенсър. Тя се сепна и се извърна от витрината на агенцията.

— Добре съм — промърмори тихо тя, приглади палтото си и тръгна към тях.

Само ако можеше сама да си повярва.

„Барнис“ беше пълен с богати жени, които сравняваха кожени ръкавици, момичета, които пръскаха „Шанел № 5“ на китките си и готини мъже, вперили влюбени погледи във витрината с балсами на „Кийл“.

— Това място е божествено — каза Спенсър, докато минаваше през въртящите се врати и вдишваше главозамайващата миризма на лукса.

— Това е просто един магазин — рече намусено Амилия.

Наложи се буквално да я завлекат до рафтовете и закачалките, които бяха отрупани с дрехи. Амилия гледаше отвратено.

— Сега ще пробваш някои неща — настоя Спенсър. Тя взе една рокля на Диана фон Фюрстенберг. — Роклята с колан е еманацията на стила — каза тя с възможно най-авторитетния си глас. — Особено ако си равна отгоре до долу. Тя ще ти създаде подобие на талия.

Амилия се намръщи.

— Не ми трябва талия!

— В такъв случай предполагам, че нямаш желание да правиш и секс — рече безгрижно Спенсър.

Зак се захили и й помогна да свали още няколко рокли от закачалките. Амилия го погледна подозрително.

— Ти защо й помагаш? Мислех, че мразиш да пазаруваш.

Спенсър без малко да възрази — че кой гей мрази пазаруването? — но се въздържа. Зак сви рамене и побутна Спенсър с хълбок.

— Че какво друго ми остава да правя?

След като избраха няколко чифта дънки, различни блузи и ризи, и цял куп рокли, Спенсър и Зак поведоха Амилия към съблекалнята и я натикаха в една от тесните кабинки.

— Сега ще те преобразим — каза й Спенсър. — Обещавам.

Амилия изстена, но затвори вратата зад себе си.

Спенсър и Зак седнаха на малкото диванче до трикрилото огледало и зачакаха като нетърпеливи родители. Вратата бавно се отвори със скърцане и Амилия се появи навън, облечена с тесни дънки „Раг & Боуи“, блуза с прилеп ръкав и чифт лъскави кафяви ботуши с високи токове. Лицето й изглеждаше изплашено и тя пристъпваше едва-едва към огледалото.

— Амилия! — ахна Зак.

Спенсър скочи на крака.

— Изглеждаш страхотно!

Амилия отвори уста да възрази, но бързо я затвори, щом видя отражението си в огледалото. Беше невъзможно да изглежда толкова добре: краката й бяха дълги и слаби, задничето й — кой да предположи, че има такова? — беше заоблено и щръкнало, а блузата елегантно подчертаваше кожата й. — Този тоалет е… хубав — рече превзето тя.

— Повече от хубав е! — поправи я Зак.

Амилия погледна цената на дънките.

— И е много скъп.

Спенсър свъси вежди.

— Мисля, че баща ти може да си го позволи.

— Пробвай и другите! — извика Зак и я бутна обратно в малката кабинка.

Лека-полека Амилия изпробва всички дрехи и строгото й, злобно изражение постепенно омекваше. Тя дори леко се завъртя, когато пробваше една от роклите на Диана фон Фюрстенберг. На шестия тоалет вече не кълчеше крака с високите обувки. А на дванайсетия Спенсър вече беше толкова сигурна, че Амилия няма да избяга с писък, че сама влезе в една от кабинките, за да пробва прилепналата рокля на Аликзандър Уонг, която беше избрала за себе си.

Тя я навлече през глава и се опита да я закопчае, но не стигна до ципа.

— Зак? — Тя подаде глава през вратата. — Ще ми помогнеш ли?

Зак отвори вратата и застана зад нея. Целият гръб на Спенсър беше изложен на показ, включително част от дантелените й прашки. Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Благодаря ти, че си толкова внимателна със сестра ми — каза Зак. — Знам, че е малко претенциозна. Но ти наистина успя да я измъкнеш от черупката й.

— Радвам се, че помогнах — усмихна се Спенсър. — Преобразяването винаги твори чудеса.

Зак не сваляше очи от нейните в огледалото. Все още не беше вдигнал ципа. И тогава изведнъж допря длан до гърба й. Топлата му, мека ръка я накара да настръхне. Тя бавно се обърна към него. Той постави ръце на кръста й. Двамата стояха на сантиметри един от друг, толкова близо, че Спенсър можеше да усети ментовия дъх на Зак. Само след няколко секунди устните им щяха да се докоснат. В главата й се въртяха хиляди въпроси: Но нали каза, че си… Наистина ли си?… Какво е това?

— Хора?

Двамата бързо се разделиха. Под завесата се виждаха токчета от змийска кожа.

— Какво правите там? — попита Амилия.

— Ами, нищо. — Спенсър се отдръпна от Зак, събаряйки няколко тоалета, които висяха на закачалката. Тя побърза да нахлузи дънките си под роклята.

В същото време Зак оправи ризата си и излезе от кабинката.

— Просто помагах на Спенсър с ципа — промърмори той на сестра си.

Облечените в змийска кожа крака на Амилия се отдалечиха.

— Само това ли правехте?

Последва продължителна пауза. Зак беше спасен от звъненето на телефона му и бързо излезе от съблекалнята, за да приеме обаждането. Спенсър се свлече върху малката пейка в кабинката и погледна отражението си в огледалото. Искаше й се Зак да беше отговорил на сестра си. Спенсър също умираше да разбере какво бяха правили вътре.