Не питай, не казвай

2. Скъпи кожуси, приятели и потайни кискания

— Моля ви, не го закачайте на метална закачалка — рече сърдито матроната с прошарена коса, докато подаваше коженото си палто на Емили. След това без дори да й благодари, тя се понесе към всекидневната на семейство Хейстингс и се настани на канапето. Каква снобка.

Емили окачи на закачалка палтото й, което миришеше на смесица от тоалетна вода, цигари и мокро куче, прикрепи му номерче и внимателно го прибра в големия дъбов гардероб в кабинета на господин Хейстингс. Край кучешката вратичка се въртяха Руфъс и Беатрис, двата лабрадудъла на Спенсър, очевидно раздразнени, че не ги пускат на партито. Емили ги потупа по главите и кучетата размахаха опашки. Поне те се радваха да я видят.

Тя седна на столчето до масата, където приемаше връхните дрехи, и предпазливо огледа стаята. Спенсър отново се беше върнала в кухнята и повече не се появи. Емили не беше сигурна дали да се чувства облекчена, или разочарована.

Къщата на семейство Хейстингс си беше все същата: във фоайето висяха стари картини на различни роднини, всекидневната беше обзаведена с претрупани френски кресла и дивани, а тежки завеси със златисти шевици закриваха прозорците. Докато бяха още в шести и седми клас, Емили, Спенсър, Али и останалите си представяха, че това са кралските покои във Версай. Али и Спенсър често се караха коя да бъде Мария-Антоанета; Емили обикновено беше придворна дама. Веднъж, докато играеше ролята на Мария-Антоанета, Али накара Емили да й направи масаж на краката.

— Нали знаеш, че адски ти харесва — подразни я тя.

Емили усети как се потапя в море от отчаяние.

Мислите за миналото й носеха само болка. Защо не можеше да затвори всички тези спомени в кутия, да я изпрати на Южния полюс и завинаги да се отърве от тях!

— Пак си се изгърбила — изсъска нечий глас.

Емили вдигна глава. Пред нея стоеше майка й, която я гледаше намръщено. Тя беше облякла синя рокля, която разкриваше неприятния луфт между краката й, а под мишницата си беше пъхнала чантичка от фалшива змийска кожа.

— И не забравяй да се усмихваш — додаде госпожа Фийлдс. — Изглеждаш нещастна.

Емили сви рамене. Какво да прави, да се хили като ненормална? Да започне да пее?

— Тази работа не е кой знае колко забавна — рече тя.

Ноздрите на майка й пламнаха.

— Госпожа Хейстингс беше толкова любезна да ти даде подобна възможност. Моля те, не я отхвърляй, както постъпваш с всичко останало.

Ох. Емили скри погледа си зад червеникаворусия си бретон.

— Няма да се откажа.

— Тогава просто си върши работата. Изкарай малко пари. Бог ми е свидетел, че всяка монета има значение.

Госпожа Фийлдс се отдалечи, усмихвайки се приятелски на съседите. Емили се отпусна на стола, опитвайки се да потисне сълзите си. Не я отхвърляй, както постъпваш с всичко останало. Майка й ужасно се ядоса, когато миналия юни Емили напусна отбора по плуване без каквото и да било обяснение и прекара цялото лято във Филаделфия. През есента отказа да се върне обратно в отбора. В областта на плувните спортове изпускането на няколко месеца тренировки означаваше проблеми, особено когато ставаше въпрос за колежанските стипендии. Изпускането на два сезона си беше абсолютен провал.

Родителите й бяха съсипани. Осъзнаваш ли, че ако не получиш стипендия, ние не можем да си позволим да плащаме за университет? Осъзнаваш ли, че проваляш бъдещето си?

Емили не знаеше какво да им отговори. В никакъв случай нямаше да им признае защо е напуснала отбора. Не и докато беше жива.

Най-накрая, преди две седмици, отново се беше записала в стария си отбор с надеждата някой колежански скаут да се съжали над нея и да я избере в последната минута. Предишната година един търсач на таланти от Университета на Аризона беше проявил интерес към нея и Емили се вкопчи в идеята, че може би още я иска за отбора. Но по-рано днес трябваше да се откаже и от тази си мечта.

Тя извади телефона от чантата си и отново прочете писмото му.

Докато го четеше, Емили усети как стомахът й се свива.

Внезапно в стаята замириса противно на печен чесън и канелени бонбонки. Струнният квартет, който седеше в ъгъла, прозвуча ужасяващо фалшиво. Стените започнаха да се приближават към нея. Какво щеше да прави следващата година? Да си намери работа и да живее у дома? Да отиде в държавния университет? Трябваше да се махне от Роузууд — ако останеше тук, щеше лека-полека да затъва в ужасните си спомени, докато не изчезне напълно.

Едно високо чернокосо момиче, което стоеше до скрина с китайски порцелан, улови погледа й. Ариа.

Сърцето на Емили заби ускорено. Когато се видяха, Спенсър реагира така, сякаш бе видяла призрак, но може би Ариа щеше да я посрещне по-различно. Докато я наблюдаваше как разглежда подредените в скрина фигурки — държеше се така, сякаш предметите в стаята имаха по-голямо значение от хората, както правеше някога, когато оставаше сама на купоните — Емили изведнъж беше връхлетяна от носталгия. Тя заобиколи масата и тръгна към някогашната си приятелка. Защо не можеше да изтича при нея и да я попита как се чувства? Да й разкаже какво се е случило с колежанската стипендия? Да получи толкова силно жадуваната приятелска прегръдка? Ако четирите не бяха отишли в Ямайка, тя щеше да има всичко това.

За нейна голяма изненада Ариа вдигна глава и я погледна. Очите й се разшириха. Устните й се свиха.

Емили се сепна и смутено й се усмихна.

— 3-здрасти.

Ариа потрепна.

— Здрасти.

— Мога да го взема, ако искаш. — Емили посочи лилавото палто на Ариа, което все още беше здраво привързано с колан на кръста й. Двете бяха заедно, когато Ариа го беше купила от един магазин за дрехи втора употреба във Филаделфия миналата година, малко преди да заминат заедно на почивка през пролетната ваканция. Спенсър и Хана казаха, че палтото мирише на стара лелка, но Ариа въпреки това го купи.

Тя пъхна ръце в джобове те си.

— Няма нужда.

— Много добре ти стои — каза Емили. — Лилавото винаги ти е отивало.

Устните на Ариа потръпнаха, сякаш искаше да отвърне нещо, но после здраво стисна зъби. В този миг зърна нещо в другия край на стаята и погледът й омекна. До нея се приближи приятелят й Ноъл Кан и я прегърна през кръста.

— Търсих те.

Тя го поздрави с целувка и го отведе встрани, без да каже нищо повече на Емили.

Една групичка в средата на стаята избухна в смях. Господин Кан, който се олюляваше така, сякаш беше пийнал повечко, започна да свири на пианото „На хубавия син Дунав“. Изведнъж всичко й опротивя. Не можеше да издържа повече тук. Тя се обърна и залитайки излезе през вратата, миг преди сълзите да закалят от очите й.

Навън бе невероятно топло за февруари. Тръгна бавно покрай къщата на семейство Хейстингс, а сълзите не спираха да се стичат по бузите й.

Задният двор на Спенсър вече изглеждаше по съвсем различен начин. Старият хамбар, който се издигаше в дъното, вече го нямаше — истинската Али го беше изгорила миналата година. От него беше останала само черна пепел. Емили се съмняваше, че на това място някога ще израсне нещо.

В съседство се намираше старата къща на семейство Дилорентис. Мая Сен Жермен, с която Емили беше имала връзка, все още живееше там, макар двете рядко да се виждаха. Олтарчето на Али в предния двор, което стоя там дълго след смъртта на Кортни — нейната Али — също беше изчезнало. Жителите на градчето все още бяха обсебени от нея — вестниците започнаха да пускат материали по повод годишнината от Големия пожар на Алисън Дилорентис, направиха и онова ужасно биографично филмче „Малка сладка убийца“ — но никой не искаше да се прекланя пред нея.

Размишлявайки за всичко това, Емили пъхна ръка в джоба на дънките си и напипа копринения пискюл, който беше носила със себе си през последната година. Самото му присъствие бе достатъчно, за да я успокои.

Отнякъде се разнесе тих плач и Емили се обърна. На около седем метра от нея, почти сливайки се със ствола на хейстингсовия гигантски дъб, стоеше едно младо момиче с повито бебе в ръце.

— Ш-ш-шт — изгука то. После погледна Емили и се усмихна извинително. — Извинете ме. Дойдох тук, за да се опитам да я успокоя, но не се получава.

— Няма проблем. — Емили скришом избърса очите си и погледна мъничкото бебе. — Как се казва?

— Грейс. — Момичето леко повдигна бебето. — Кажи „здрасти“, Грейс.

— Тя… твоя ли е? — Момичето изглеждаше горе-долу на годините на Емили.

— О, Боже, не. — Момичето се засмя. — На мама. Но тя е вътре, при останалите, а аз изпълнявам ролята на бавачка. — После бръкна в голямата торба, която беше метнала през рамо. — Имаш ли нещо против да я подържиш за малко? Трябва да й намеря бутилката, а е паднала чак на дъното.

Емили примигна. От доста време не беше държала бебе в ръцете си.

— Ами добре…

Момичето й подаде бебето, което бе увито в розово одеялце и миришеше на бебешка пудра. Червените му устнички се разтвориха широко и очите му се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред — каза й Емили. — Поплачи си. Нямам нищо против.

Малките веждички на Грейс се сбърчиха. Тя затвори уста и се взря с любопитство в Емили, която усети как я заливат смесени чувства. Спомените й напираха към повърхността, но тя побърза отново да ги потисне.

Момичето се обърна към нея.

— Хей! Направо ти идва отвътре! Имаш ли по-малки братя и сестри?

Емили прехапа устни.

— Не, само по-големи. Но съм бавила доста деца.

— Личи си. — Момичето се усмихна. — Аз съм Клоуи Роланд. Семейството ми наскоро се премести тук от Шарлът.

Емили се представи.

— Къде ще учиш?

— В „Роузууд дей“. Последна година съм.

Емили се усмихна.

— И аз уча там!

— Харесва ли ти? — попита Клоуи, намирайки бутилката.

Емили й подаде Грейс. Дали й харесва „Роузууд дей“? Всичко в училището й напомняше за нейната Али — и за А. Всеки ъгъл, всяка стая пазеха спомени, които би предпочела да забрави.

— Не знам — рече тя и без да иска въздъхна шумно.

Клоуи се взря с присвити очи в следите от сълзи по лицето на Емили.

— Всичко наред ли е?

Емили избърса очите си. В главата и се въртяха отговори като „Добре съм“ и „Няма значение“, но тя просто не можеше да ги изрече.

— Току-що разбрах, че не получавам университетска спортна стипендия — изтърси тя. — Родителите ми не могат да си позволят да ме издържат изцяло. Аз… През лятото напуснах отбора по плуване. Сега никой не ме иска. Не знам какво да правя.

Сълзите отново рукнаха по лицето й. Откога започна да споделя проблемите си пред разни момичета, които дори не познава?

— Съжалявам. Едва ли искаш да слушаш за проблемите ми.

Клоуи изсумтя.

— О, моля те. Ти си единственият човек тук, който всъщност разговаря с мен. Значи се занимаваш с плуване?

— Да.

Клоуи се усмихна.

— Баща ми е голям спонсор на Университета на Северна Каролина, неговата алма матер. Може пък да успее да помогне.

Емили я погледна.

— УСК имат страхотна плувна школа.

— Може пък да поговоря с него за теб.

Емили я погледна изненадана.

— Но ти дори не ме познаваш!

Клоуи повдигна Грейс на ръце.

— Изглеждаш ми много мила.

Емили се взря по-внимателно в Клоуи. Момичето имаше приятно закръглено лице, блестящи лешникови очи и дълга, лъскава кестенява коса с цвят на шоколадов пудинг. Веждите й като че ли не бяха оформяни от доста време, не носеше много грим и Емили беше уверена, че е виждала рокля като нейната в „Гап“. Веднага й хареса небрежността на момичето.

Входната врата на къщата се отвори и на верандата излязоха неколцина гости. Щом ги зърна, Емили се стресна. Палтата!

— Т-трябва да тръгвам — извика тя и рязко се обърна. — Работя тук като гардеробиер. Сигурно ще ме уволнят.

— Радвам се, че се запознахме! — махна й с ръка Клоуи и след това подхвана ръчичката на Грейс и също я размаха. — Хей! Ако ти трябват пари, искаш ли да гледаш Грейс в понеделник вечерта? Нашите не познават никого, а аз трябва да отида на интервю в училище.

Емили се спря.

— Къде живееш?

Клоун се засмя.

— Вярно. Това е важна информация, нали? — Тя посочи към другата страна на улицата. — Там.

Емили погледна към грамадната викторианска къща и тежко преглътна. Семейството на Клоуи се беше нанесло в стария дом на семейство Кавана.

— Ами добре. — Емили й махна за довиждане и се затича към къщата. Когато минаваше покрай храсталака, който разделяше дворовете на семействата Хейстингс и Дилорентис, тя чу писклив кикот.

Това я накара рязко да спре. Наблюдаваше ли я някой? Присмиваше ли се?

Кискането се изгуби между дърветата. Емили се затътри по пътеката, опитвайки се да прогони звука от главата си. Просто й се беше причуло. Вече никой не я наблюдаваше. Слава Богу, онези дни отдавна бяха отминали.

Нали?