Не питай, не казвай

7. Любеобвилност

В понеделник вечерта Емили паркира семейното волво в алеята пред къщата на семейство Роланд и дръпна ръчната спирачка. Ръцете й се бяха изпотили. Не можеше да повярва, че ще влезе в къщата, където бяха живели Джена и Тоби.

В двора се виждаше големият пън от дървото, на което се намираше къщичката на Тоби, място на ужасния инцидент, при който Джена беше ослепяла. Ето го и големият панорамен прозорец, през който Али и останалите шпионираха Джена, когато нямаше какво друго да правят. Али се отнасяше безмилостно към Джена, подиграваше се на пискливия й глас, на бледата й кожа или на сандвичите с риба тон, които си носеше за обяд и след това дъхът й цял ден миришеше на риба. Но скрито от тях Али и Джена споделяха една тайна: Джена знаеше, че Али има близначка. И точно това бе причината накрая истинската Али да я убие.

Изведнъж боядисаната в червено дъбова врата се отвори и на прага се появи Клоуи.

— Здрасти, Емили, влизай!

Емили колебливо пристъпи в коридора. Къщата миришеше на ябълки, стените бяха боядисани в червено и оранжево, а на стената под стълбището висяха обшити със синци индиански гоблени. Обзавеждането представляваше смесица от столове на „Стикли“, изтъркани тапицирани дивани и холна масичка, направена от едно дебело парче яворово дърво. Сякаш влизаше в някакъв шантав магазин за мебели втора употреба.

Тя последва Клоуи към задната стая с голямата двойна врата, през която се излизаше на верандата.

— Ето я и Грейси — каза Клоуи и посочи бебето, което лежеше в люлка в ъгъла. — Грейси, спомняш ли си най-добрата си приятелка Емили?

Бебето изгука и отново задъвка гумения жираф. В гърдите на Емили се надигнаха чувства, които все още не бе готова да приеме и тя побърза да ги затисне обратно.

— Здрасти, Грейс. Харесва ми жирафът ти. — Тя леко го стисна и той изписука.

— Искаш ли да се качиш за малко в стаята ми? — извика Клоуи от стълбището. — Трябва да подготвя още две неща за интервюто ми. На Грейс нищо няма да й стане в люлката.

— Ами, добре. — Емили прекоси всекидневната. Старинният часовник във фоайето отби седем часа. — Къде са вашите?

Клоуи надникна над купчината кашони, струпани в коридора на втория етаж.

— Още са на работа. И двамата са адвокати — винаги са много заети. О, между другото, разказах за теб на татко. Той каза, че ще ти помогне за стипендията. Каза, че Университетът на Северна Каролина още търси добри плувци.

— Това е страхотно! — На Емили й се прииска да прегърне силно Клоуи, но все още не я познаваше достатъчно добре, за да изрази благодарността си по този начин.

Клоуи бутна вратата към стаята си, която беше украсена с плакати на прочути футболисти. Гол до кръста Дейвид Бекъм риташе топка. Миа Хем беше хваната в крачка по средата на терена, мускулите й изпъкваха великолепно. Клоуи взе една четка от бюрото си и разреса дългата си коса.

— Каза, че си се отказала от плуването през лятото, нали?

— Да.

— Нещо против да попитам каква е причината?

Емили беше изненадана от директния въпрос. И, естествено, нямаше да каже на Клоуи истината.

— О, просто трябваше да се оправя с някои неща.

Клоуи се приближи до прозореца и погледна навън.

— Ако досега не си познала, до миналата година играех футбол. — Тя посочи плакатите. — Но после изведнъж го намразих. Направо не можех да си представя, че ще стъпя на терена. Баща ми се чудеше какво не е наред. „Та ти обичаш футбола още от малка!“. И аз не можех да си го обясня. Просто вече не ми се играеше.

— И как го приемат вашите сега?

— По-добре. — Клоуи отвори гардероба си. Дрехите й бяха грижливо сгънати и подредени по рафтовете, а най-отгоре бяха струпани кутии от стари настолни игри — „Монопол“, „Улики“, „Капан за мишки“. — Но им трябваше доста време, за да стигнат дотук. Междувременно се случиха и други неща, които им помогнаха да се примирят.

Тя отново затвори вратата. Внезапно Емили забеляза следи от избелели надписи с молив на стената до гардероба. Джена. До чертичките на стената бяха отбелязани височина, дата и възраст.

Емили седна отмаляла на леглото. Това сигурно бе стаята на Джена.

Клоуи разбра какво е видяла Емили и се сепна.

— Ох, отдавна се каня да го боядисам.

— Значи… знаеш? — попита Емили.

Клоуи отметна кичур кестенява коса от лицето си.

— Доста време спорих с нашите относно купуването на тая къща — притеснявах се, че може да има лоша атмосфера. Но те ме убедиха, че всичко ще бъде наред. Това е нещо като престижен квартал и не искаха да изпуснат добрата сделка. — Тя нахлузи през глава един червен пуловер и погледна Емили. — Познавала си ги, нали? Момичето и момчето, които са живели тук?

— Аха — наведе поглед Емили.

— И аз така си помислих. — Клоуи прехапа долната си устна. — Аз всъщност те познах. Но не знаех дали искаш да говориш за това.

Емили залюля крака, без да знае какво да отговори. Разбира се, че Клоуи ще я познае. Всички я познаваха.

— Добре ли си? — попита Клоуи притеснено и седна до нея на леглото. — Онези неща с приятелката ти звучат ужасно.

Уличните лампи хвърляха дълги сенки в стаята. Миризмата на лавандула и лак за коса подразни обонянието на Емили. Добре ли беше? След като се прости с миналото, след като разбра, че Али, с която бяха отишли в Поконос, е различна от Али, която беше обичала, като че ли всичко беше наред. Онази Али, която се беше завърнала, бе опасна психопатка — и смъртта й донесе истинско облекчение.

Но след това се случи онова в Ямайка.

Емили очакваше с такова нетърпение пътуването им. Спенсър обмисли всичко, избра курорта „Скалите“ в Негрил, резервира им часове за масаж, йога, уроци по гмуркане и вечери по залез-слънце в пещерите. Това щеше да е перфектната почивка, идеалното местенце, където да забравят ужасните неща, които им се бяха случили. Емили се надяваше, че тропическият въздух ще излекува гастроентерита, от който не можеше да се отърве от толкова време.

Първият следобед беше идеален — топлата вода, обядът за добре дошли, галещите лъчи на слънцето. Но същата вечер тя забеляза момичето на стълбището.

Когато то мина през прага, с развяна коса и трептяща около краката му жълта рокля, зрението на Емили изведнъж се съсредоточи в една точка. Единственото, което виждаше, бе момичето. Овалното й лице, вирнато носле и леко закръглена фигура въобще не приличаха на алините, но Емили просто… знаеше. Някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че двете с Али отново ще се срещнат, и ето, тя се появи. Жива. Вперила поглед в нея.

Емили се обърна към приятелките си.

— Това е Али — прошепна тя.

Те само я погледнаха.

— Какви ги говориш? — попита Спенсър. — Али е мъртва, Ем.

— Тя умря в пожара, забрави ли? — Ариа погледна подозрително Емили, сякаш се притесняваше да не направи сцена.

— Дали? — Емили си спомни нощта в Поконос и в гърдите й се надигнаха вина и безпокойство. — Ами ако е избягала? Никой не успя да намери тялото й.

Хана се обърна към момичето в жълто. Тя беше слязла по стълбите и вървеше към бара.

— Ем, това момиче въобще не прилича на нея. Може би имаш температура.

Но Емили нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Тя наблюдаваше как момичето си поръчва питие и стрелва единия от барманите с позната усмивка, която казваше „Аз съм Али и съм великолепна“. Колко пъти Емили се беше наслаждавала на тази усмивка? Колко пъти беше копняла да я види? Сърцето й заби още по-бързо.

— Ако Али е оцеляла от пожара, тя ще се подложи на пластична хирургия заради белезите — прошепна Емили. — Може би заради това изглежда толкова различна. И затова има тези белези по ръцете си.

— Емили… — Ариа стисна ръцете й между дланите си. — Правиш от мухата слон. Това не е Али. Просто трябва да преодолееш чувствата си към нея.

— Отдавна съм ги преодоляла! — извика Емили.

Тя изведнъж се върна в настоящето, бръкна в джоба на джинсите си и напипа копринения оранжев пискюл. Ако някой я попиташе за него, ако някой го разпознаеше, щеше да каже, че го е намерила на поляната край вилата в Поконос след експлозията, макар това да не беше така.

Изведнъж Клоуи скочи от леглото.

— Мамо! Татко! Какво правите тук?

В коридора се бяха появили млади мъж и жена. Бащата на Клоуи, атлетичен, тъмнокос мъж с гладка, безупречна кожа, беше облечен в сив костюм и лъснати кожени обувки. Майка й, която беше късо подстригана и носеше модни очила с тъмни рамки, беше облечена с тясна права пола, лъскава розова блуза и островърхи лачени обувки на високи токчета. От тях лъхаше някаква нервност, сякаш денем ходеха на работа в разни офиси, но вечер посещаваха рок концерти или поетически четения. Каква приятна промяна след тесногръдите, надути типове, които населяваха по-голямата част от Роузууд.

— Ние живеем тук, забрави ли? — пошегува се бащата на Клоуи. След това се обърна към Емили и се усмихна. — Здравей…?

— Здравейте, аз съм Емили Фийлдс. — Тя пристъпи напред и протегна ръка.

— Момичето от гардеробната, нали? — попита госпожа Роланд, която също се ръкува с Емили. Тя носеше огромния диамантен пръстен, който Емили помнеше от партито.

— И плувкиня — додаде господин Роланд.

— И бавачка, докато мине интервюто ми с Виланова — каза им Клоуи. — Тя ще се държи чудесно с Грейс, гарантирам.

Господин Роланд се облегна на парапета.

— Всъщност, Кло, не мисля, че имаме нужда от бавачка. И двамата сме си вкъщи тази вечер. — Той се обърна към Емили. — Но така или иначе ще ти платим за това, че си се разкарвала дотук.

— О, не е нужно — отвърна бързо Емили. — Беше ми приятно да се запознаем. — В мига, когато го каза, тя осъзна, че наистина е така. Цяла зима се бе свивала в стаята си, без да има с кого да поговори. Притеснена. Мрачна. Чувстваше се така, сякаш се е събудила от дълга дрямка.

— Настояваме! — извика госпожа Роланд. — Хенри, вади портфейла.

Майката на Клоуи се оттегли в голямата спалня, а Клоуи и баща й тръгнаха надолу по стълбите. Емили вървеше след тях.

— Кога са ти междучасията за обяд? — попита я Клоуи през рамо.

— След първия час във вторниците и четвъртъците, след втория в понеделник, сряда и петък — отвърна Емили.

— И на мен са ми след втория в сряда и петък! — Клоуи грабна палтото си от дрешника. — Искаш ли да обядваме заедно? Ако не си заета, разбира се.

— С удоволствие. — Емили въздъхна дълбоко. Напоследък обядваше извън училище — на последните курсове им разрешаваха да излизат за час. Но се чувстваше ужасно самотна.

Двете се разбраха да се срещнат пред „Стийм“ в сряда. След това Клоуи забърза за интервюто си, а Емили отново се озова пред господин Роланд. Той измъкна лъскав кожен портфейл.

— Сериозно говоря, няма нужда да ми плащате.

Той игнорира възраженията й.

— Клоуи ми каза за проблемите ти с плуването. Сериозно ли смяташ да се състезаваш на университетско равнище?

— Разбира се.

Той замълча за миг, изучавайки лицето й.

— Добре. Имам много връзки в Университета на Северна Каролина. Ако ми дадеш имената си, мога да те свържа с агент. Знам, че все още търсят кадри за отбора им.

Емили притисна ръце към гърдите си.

— Много ви благодаря.

— За мен е удоволствие. — Господин Роланд й подаде една двайсетачка. Пронизващите му сини очи проблеснаха. — Това достатъчно ли е?

Емили отблъсна ръката му.

— Твърде много е.

— Моля те. — Господин Роланд постави банкнотата върху ръката й и събра пръстите й в юмрук. След това я поведе към вратата, ръката му се плъзна нагоре по нейната, погали рамото й и се спусна на хълбока й.

Емили спря да върви и зяпна от изненада. Искаше да каже на господин Роланд да престане, но усещаше устата си като парализирана.

Тогава господин Роланд отстъпи встрани и безгрижно извади блекбърито си.

— Доскоро, Емили. Ще държим връзка. — Той говореше спокойно, сякаш нищо неприлично не се беше случило. Изведнъж самата Емили се зачуди дали наистина е било така.

Тя излезе от къщата, промъкна се по алеята и се облегна на колата си. Нощта беше спокойна и студена. Вятърът разклащаше клоните на дърветата. Изведнъж нещо се размърда край оградата, която разделяше двора на семейство Хейстингс от старата къща на Дилорентисови. Емили се сепна. Да не би някой да дебнеше наоколо? Кой ли е?

Пиук. Емили подскочи. Беше телефонът й, който се намираше на дъното на чантата й. Тя го извади и погледна екрана. „1 НОВО СЪОБЩЕНИЕ“. Емили примигна изненадано. Изпращачът беше Спенсър Хейстингс. Тя бързо натисна „ЧЕТЕНЕ“.