Не питай, не казвай

22. Мостовете на Роузууд Каунти

Няколко часа по-късно същия петък, малко след като слънцето се скри зад гъстата гора, Емили паркира близо до покрития мост на Роузууд. Той се намираше на около километър и половина от „Роузууд дей“; построен през епохата на Революцията, той преминаваше над малко поточе, пълно с риба — е, поне през лятото. Сега, през мрачния февруари, ромолящата вода беше скована в лед и наоколо цареше мъртвешка тишина. От време на време боровете прошумоляваха, поклащани от вятъра, оставяйки впечатлението за призрачни гласове. От време на време Емили чуваше изчукването на някой клон в гората. Тя нямаше особено желание да бъде тук. Единствената причина да дойде при моста беше молбата на Клоуи да се срещнат там и да поговорят.

Тя излезе от колата и слезе под моста, вдишвайки аромата на мокро дърво. Почти като всичко друго в Роузууд и мостът й навяваше тъжни спомени. Емили и Али го бяха посетили веднъж в късната пролет на седми клас, провесиха крака през ръба му, заслушани в плисъка отдолу.

— Нали се сещаш за онова момче, за което ти разказах, Ем? — пропя щастливо Али. Тя често я дразнеше с разкази за по-големия си приятел, в когото била влюбена. По-късно Емили разбра, че това е Иън Томас. — Мисля довечера да го доведа тук, за да се понатискаме. — Али завъртя гривната на китката си и й се усмихна лукаво, сякаш искаше да каже: „Знам, че думите ми ти разбиват сърцето.“

Емили си спомни за гривната, която беше видяла около китката на Табита. Щом я забеляза, тя бързо се отдалечи от нея. Нещо не беше наред.

На дансинга и край бара беше пълно с народ и на Емили изобщо не й беше лесно да намери приятелите си. Най-накрая забеляза Спенсър да седи върху най-крайната маса на терасата и да се взира замаяно в тъмния, бушуващ океан.

— Знам, че ще ме сметнеш за ненормална — изрече бързо тя, — но трябва да ми повярваш.

Спенсър се обърна към нея с ококорени очи.

— Тя е Али — рече настоятелно Емили. — Наистина е. Знам, че не прилича на нея, но носи старата гривна на Али — от онези, които ни направи след Онова с Джена. Съвсем същата.

Спенсър затвори очи и остана така десетина секунди. След това разказа на Емили как Табита бе подметнала, че двете приличат на отдавна разделени сестри.

— Сякаш ме познаваше — прошепна тя. — Сякаш е… сякаш е Али.

Емили потръпна от страх. Думите на Спенсър направиха всичко да изглежда още по-истинско и по-опасно. Тя се огледа, за да се убеди, че никой не ги слуша.

— Какво ще правим? Да се обадим ли на полицията?

— Как ще го докажем? — Спенсър прехапа долната си устна. — Тя не ни е направила нищо.

— Все още — каза Емили.

— Освен това всички си мислят, че Али е мъртва — продължи Спенсър. — Ако им кажем, че мъртвото момиче се е съживило, те ще ни пратят в лудницата.

— Трябва да направим нещо. — Мисълта, че Али се вихри в същия курорт, където са и те, направо смразяваше Емили.

Затръшващата се врата на кола и последвалите бързи стъпки изтръгнаха Емили от мислите й. Клоуи се появи под арката на моста.

— Здрасти! — извика Емили.

— Здрасти — отвърна Клоуи. Гласът й звучеше угнетено и мрачно и Емили се напрегна. Клоуи не й беше казала защо иска да се срещнат — само, че трябва да поговорят. Ами ако беше видяла баща си да целува Емили? Ами ако А. й беше казал? Посланието му пулсираше в главата й:

Клоуи се приближи до Емили и те тръгнаха бавно по покрития мост. За известно време единствените звуци, които се чуваха, бяха стъпките им по тънкия пласт лед. Клоуи измъкна фенерче от джоба си и освети дървените греди, каменната зидария и графитите. Брад+Джина. Кенеди е кучка. Само „Роузууд шаркс“!

Клоуи продължаваше да мълчи. Тишината започна да изнервя Емили, затова тя си пое дълбоко дъх.

— Клоуи, ужасно съжалявам.

— Съжаляваш? — Клоуи се обърна към нея. — Аз съжалявам.

Емили я стрелна с поглед.

— Но аз…

— Снощи пих много — прекъсна я Клоуи. — Две чаши, преди да дойдеш, две чаши, след като пристигна… цялата вечер ми е като едно голямо петно. Едва си спомням как си легнах. Оставих цялата отговорност за Грейс на теб.

Краката на Емили започваха да измръзват от студа.

— О! — успя да каже най-накрая тя. — Всичко е наред. Грейс си беше добре. — Тя направи крачка към Клоуи. Трябваше да й разкаже за баща й. Едно приятелство не биваше да започне по този начин и последното нещо, от което имаше нужда, бе да пази поредната тайна. — Виж какво, трябва да ти кажа нещо.

— Изчакай да завърша. — Клоуи вдигна ръка във възпиращ жест. — Снощи не бях напълно откровена с теб. Не трябваше да пия. В Северна Каролина имах проблем — приятелите ми бяха непрекъснато пияни, аз също, заради проблемите с нашите, и стигнах твърде далеч. Веднъж ме приеха в болница с алкохолно отравяне.

— О, Клоуи! — Емили притисна длан към устата си. — Това е ужасно!

От ноздрите на Клоуи излезе облак пара.

— Знам. Бях извън контрол. И вчера имах нещо като… криза. Нашите ще ме убият, ако разберат — бяха ме записали в клиника, но аз се заклех, че съм по-добре и не трябва да ходя повече на събиранията. Затова снощи си легнах, без да се обадя — не исках да ме видят в такова състояние. Нали не си им казала за шампанското?

— Не! — извика Емили. Тя беше избягала от къщата преди да успее да каже каквото и да било.

Клоуи изглеждаше облекчена.

— Знаеш ли дали са забелязали бутилката в боклука? Тази сутрин я извадих, но бях толкова уплашена.

Баща ти беше твърде зает, за да търси разни бутилки от шампанско, помисли си мрачно Емили. А госпожа Роланд изобщо не се беше показала на долния етаж.

— Мисля, че не са.

Купчинка сняг се срина с мокър плясък от покрива на моста и двете момичета се обърнаха. Клоуи продължи да върви по моста и Емили я последва.

— А вчера защо се напи? — попита тя.

Ботушите на Клоуи потрепваха по земята. Тя сви рамене.

— Сигурно защото ми е трудно на новото място. Всяко ново начало е трудно. Тук всичко ми се струва странно — не съвсем наред. Единственото хубаво нещо, което намерих, си ти.

Емили се изчерви.

— Благодаря. И да знаеш, ако искаш да поговориш с някого, аз съм насреща.

— И аз за теб — обърна се Клоуи към нея. — Помня онова, което ми разказа снощи. За бебето. Можем да си помагаме една на друга.

Те се прегърнаха силно. След като се разделиха, потънаха в приятна тишина. По магистралата профучаваха автомобили. В гората пукаха съчки. За миг на Емили й се стори, че зърва тъмна, прилична на човешка, сянка между дърветата, но след като погледът й се фокусира, тя видя само тъмнина.

— А ти какво щеше да ми казваш? — попита внезапно Клоуи.

Емили рязко спря.

— Кога?

— Преди малко, глупаче! — В гласа на Клоуи се промъкна игрива нотка.

Емили сви пръстите на краката си. Махалото отново се залюля в обратната посока. В никакъв случай нямаше да разкаже на Клоуи за постъпките на баща й — не и в състоянието, в което се намираше. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да разстрои приятелката си и отново да я запрати надолу по спиралата на разрушителния алкохолизъм.

— О, нищо важно. Просто днес съм твърде разсеяна.

— Заради плуването ли?

Емили я погледна въпросително и Клоуи се усмихна.

— Утре имаш важна среща, нали? Татко спомена, че агентът ще дойде да те види.

Споменаването на господин Роланд накара Емили да изтръпне.

— О, да. Точно така.

— Не трябва да се притесняваш — каза Клоуи. — Ще се представиш страхотно. И ще получиш стипендията. Предчувствам го.

— Благодаря. — Емили я побутна с хълбок. — А ти защо не дойдеш? За морална подкрепа.

Клоуи я погледна тъжно.

— Утре съм бавачка.

В този миг прозвуча остър виещ звук. Клоуи извади телефона си и погледна екрана.

— Трябва да тръгвам. Тази вечер по случайност мама се прибра за вечеря.

Двете тръгнаха към колите си. Когато Клоуи отключи вратата, фаровете на колата примигнаха. След като запали двигателя, тя свали прозореца си и погледна към Емили.

— Искаш ли да дойдеш у дома утре, след състезанието? Ще се радвам да чуя как е минало.

— Определено — отвърна Емили.

Клоуи излезе от паркинга. Емили остана на мястото си, пъхнала ръце в джобовете си. Тъкмо когато се накани да отключи вратата, тя забеляза нещо, което беше пъхнато под чистачката й. Когато се пресегна да го извади, ботушите й се хлъзнаха по леда.

Оказа се, че това е снимка, принтирана на копирна хартия, най-вероятно снимана с телефон. Две момичета танцуваха, едното от тях беше протегнало ръка, за да ги снима. Емили погледна отблизо и осъзна, че се взира в собствения си образ. На блузата й пишеше „MERCI BEAUCOUP“, а кожата й изглеждаше бледа и посърнала. Зад нея горяха тръстикови факли, полюляваха се палми и стърчеше един познат дървен бар пред стена, покрита с лазурносини плочки.

Ямайка.

Тогава Емили погледна към другото момиче, което бе направило снимката. Изведнъж тялото й омекна. Това беше Табита. А снимката бе същата, която им беше направила по време на единствения им танц заедно.

Щрак. В гората изпука клонка. Емили се взря в моста с разтупкано сърце.

След това обърна снимката и погледна гърба й. В средата имаше надпис. Почеркът беше същият като на картичката, която бяха намерили в пощенската кутия на Али. Докато четеше, устата й пресъхнаха.