Не питай, не казвай

12. Финландска маса

Във вторник вечерта Ариа позвъни на вратата на семейство Кан. Домът им представляваше голяма тухлена къща с бели колони, гараж за шест коли, множество галерии с колони и кули, и заден двор от около петдесет декара, в който се бяха провели доста от прочутите купони на братята Кан. Тази вечер тук отново имаше парти, макар Ариа да се съмняваше, че то ще включва шотове текила или разголени снимки в личната им фото кабинка. Семейство Кан бяха организирали традиционна скандинавска шведска маса по случай пристигането на Клаудия в Щатите и съдейки по паркираните пред къщата коли, те като че ли бяха поканили цялото население на Роузууд плюс няколко съседни градчета.

Госпожа Кан отвори вратата и лицето и грейна.

— Терветулоа, Ариа! — поздрави я весело тя. — Това е добре дошла на финландски!

— Ъ-ъ-ъ, терветулоа — отвърна учтиво Ариа, опитвайки се да докара подходящата интонация… и да не зяпне от изненада при вида на тоалета на госпожа Кан. Обикновено майката на Ноъл представляваше олицетворение на висшата мода: бричове на Ралф Лоран, кашмирени пуловери и лъскави ботуши „Тодс“. На ушите и пръстите й блестяха диаманти, които най-вероятно струваха колкото къщите на двамата родители на Ариа, взети заедно. Днес обаче тя носеше дълга червена пола, която изглеждаше ушита от плъстено кече, набрана блуза с бухнали ръкави и сложна бродерия по врата, и пъстроцветно елече, по което имаше още бродерии и миришеше на нафталин. На главата й се мъдреше боне, леко наподобяващо фалически символ, а на краката й бяха обути високи черни кожени боти с връзки. И те със сигурност не бяха от онези, които бяха изложени на витрината на „Джими Чо“ в мола „Кинг Джеймс“.

— Не е ли божествен тоалетът ми? — изграчи госпожа Кан и се завъртя на място. — Това е традиционен финландски костюм! Виждала ли си някога нещо толкова пъстроцветно? Аз съм наполовина финландка, да знаеш. Може би прадедите ми са се обличали така!

Ариа кимна, усмихна се безмълвно и си помисли, че финландците едва ли се обличат така, освен ако не е абсолютно наложително. Кой би искал да прилича на герой от приказка на братя Грим?

В този миг във фоайето се появи Клаудия.

— Ариа! Толкова се радваме, че си тук! — Ноъл застана до нея. Тя прехвърли ръката си през рамото му, сякаш бяха гаджета.

— Ъ-ъ-ъ, в никакъв случай нямаше да го пропусна. — Ариа впери поглед в Ноъл, мислейки си, че той ще се отдръпне от Клаудия и ще отиде при нея, неговата приятелка. Но той просто си стоеше там, ухилен глупаво до уши. Клаудия се обърна и прошепна нещо в ухото му. Той й отвърна също шепнешком и двамата се разхилиха.

Ариа усети как настръхва.

— Нещо смешно ли има?

— Просто… няма значение. — Ноъл небрежно махна с ръка в отговор на въпроса й.

Тази вечер Клаудия беше облечена с бяла плетена рокля, която бе поне с два номера по-малка. Русата й коса се спускаше по гърба, а на устните си беше сложила влажно, блестящо червило, което веднага привличаше погледа. Всички момчета на партито я зяпаха — включително господин Шей, възрастният учител по биология в „Роузууд дей“, за когото Ариа винаги беше мислела, че е с увредено зрение.

Но тогава Ноъл заобиколи групичката възхитени почитатели и прегърна Ариа.

— Радвам се, че си тук. — Това я накара да се чувства малко по-добре, особено след като и Клаудия ги гледаше.

Всички се отправиха към кухнята, където гърмеше някаква наподобяваща полка музика, за която Ариа предположи, че може би е финландска. Масата също изглеждаше като излязла от приказките: върху нея имаше димящи котлета, големи бокали, напукани печени наденички, риба, приготвена без да й се маха главата и джинджифилови сладки, които изглеждаха като извадени направо от кошничката на Хензел и Гретел. В средата се мъдреше стъклена кана, пълна с квасено мляко. Пред бълбукащото котле госпожа Кан беше закрепила табелка с надпис ЕЛЕНСКО! Събралите се около масата жители на Роузууд изглеждаха леко неориентирани.

— О, вкуснотия! — изчурулика Клаудия, щом се приближи до масата. Десетина момчета се спуснаха да й помагат, сякаш беше някое хлапе, което не знае как да си сипе само. Мейсън Байърс й предложи да й напълни купичка със супа. Филип Грегъри я попита дали иска наденичка. Престън Уолис и Джон Декстър, които вече бяха завършили „Роузууд дей“, но учеха в Холис и все още бяха най-добрите приятели на Ноъл, подадоха салфетки на Клаудия и й наляха чаша сайдер.

Момичетата обаче се държаха съвсем различно. Наоми Циглър и Райли Улфи гледаха мръсно Клаудия, облегнати на кухненския плот. Лейни Айлър стоеше до Ариа край масата. Тя се наведе към Фай Темпълтън, която вече изобщо не изглеждаше толкова смотана, колкото в седми клас, когато Ариа, Али и останалите обичаха да й се подиграват, и й прошепна:

— Знаеш ли, тя въобще не е красива.

— Записала се е в класа ми по английска литература — отвърна Фай и завъртя очи. — А едва може да чете на английски. Мислех си, че хората от Европа са някак си по-образовани.

Ариа прикри усмивката си. Човек би си помислил, че обсебената от тротинетките Фай не би се подигравала на никого.

— Ако Джеймс продължава да я зяпа, ще й сритам задника — продължи Лейни през зъби, докато си вземаше наденичка и я слагаше в чинията си. Джеймс Фрийд беше новото й гадже.

Някой потупа Ариа по рамото и тя се обърна. Зад нея стоеше Клаудия и я гледаше с големите си сини очи.

— Здравей, Ариа — избълбука тя. — Аз ям теб?

В първия момент Ариа реши, че тя говори сериозно — злодеите от приказката казваха точно такива неща. Но след това Клаудия огледа нервно тълпата.

— Толкова много хора, а аз знам само теб!

— Чудесна идея! — Госпожа Кан изникна като че ли от нищото и плесна Ариа по рамото. — Вие двете определено трябва да се храните заедно! Клаудия, Ариа страшно ще ти хареса!

— О! — Ариа усука пръст в прилеп ръкава на копринената си блуза. Не предпочиташе ли Клаудия да яде с мъжкия си антураж? Но в присъствието на госпожа Кан тя нямаше как да откаже.

След като опита още няколко лъжички от вегетарианския гулаш в чинията си, Ариа отведе Клаудия до дивана пред панорамния прозорец. Двете останаха смълчани известно време, наслаждавайки се на партито. Популярните момичета от „Роузууд дей“ бяха преместили дългата маса в ъгълчето за закуска и продължаваха да гледат с лошо око Клаудия — и съответно Ариа, която седеше до нея. Стоящите наблизо възрастни, които тя не познаваше, не спираха да се хвалят на висок глас в кой университет са приети децата им. През вратата на всекидневната Ариа забеляза Спенсър, която говореше с някакво непознато момче, но тя си беше научила урока и не й махна за поздрав.

Мисълта за пощенската картичка не я напускаше. Днес беше усетила със сигурност, че някой я наблюдава — дори в часовете, където седеше на последния ред, дори когато беше съвсем сама в дамската тоалетна. Тя не спираше да се оглежда, но не забелязваше никого. По време на занималнята беше изслушала един след друг два диска с медитации, но те само я раздразниха допълнително. Дори докато седеше в кухнята на Ноъл, тя не спираше да поглежда към екрана на телефона си, ужасена от появата на нов есемес.

Възможно ли е А. да се беше завърнал? Възможно ли е да знае за ужасното нещо, което беше извършила?

Ариа се обърна към Клаудия, опитвайки се да прогони ужасните мисли от главата си.

— Как ти се струва „Роузууд дей“?

Клаудия избърса устата си със салфетка.

— Толкова е голямо. Губя се много! Хората дават посоки, а аз… уф! — Тя се престори, че избърсва потта от челото си. — Старото училище в Хелзинки? Шест стаи! Трийсет човека в клас. Нищо подобно!

Докато говореше, ъгълчетата на устните й увиснаха надолу. Тя завърши тирадата си с треперливо хихикане. Беше ли Клаудия… изплашена? На Ариа никога не й беше хрумвало, че такова красиво, уверено същество може да бъде притеснено от нещо. Може пък наистина да се окажеше човек.

— Знам какво имаш предвид. — Ариа преглътна хапка от салатата от смесени ряпа и цвекло. — В училището в Рейкявик, където учих, имаше само стотина ученици. За две седмици се запознах с всички.

Клаудия отпусна вилицата си.

— Учила си в Рейкявик?

— Да. — Нима Ноъл не беше разказал на Клаудия всичко за нея? — Живях там близо три години. Страшно ми хареса.

— Аз ходя там! — Клаудия се усмихна още по-широко. — За фестивала „Айсланд еъруейвс“!

— И аз съм била там! — Фестивалът „Айсланд еъруейвс“ беше първият концерт, на който отиде. Почувства се толкова зряла, докато се мотаеше насам-натам, обикаляше покрай хипарските палатки, в които правеха временни татуировки и капани за сънища, и вдишваше ароматите на екзотичната вегетарианска кухня и наргилетата.

Докато на сцената свиреше една от многото исландски групи, тя се запозна с три момчета: Асбьорн, Гунар и Йонас. Йонас я беше целунал по време на биса. Тогава Ариа разбра, че отиването в Исландия е най-хубавото нещо, което й се беше случвало.

Клаудия закима възторжено, размятвайки русите си коси.

— Толкова много музика! Любими са ми „Метрик“.

— Гледах ги в Копенхаген! — отвърна Ариа. Никога не би си представила, че Клаудия ще си пада по „Метрик“. Музиката бе едно от нещата, за които Ариа нямаше с кого да разговаря така, както в Исландия — всички типични роузуудчани, както ги наричаше тя, слушаха единствено парчетата в списъка за най-сваляни песни на Айтюнс.

— Обичам! Толкова много — тансси! — Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни английската дума, след което размята глава насам-натам, все едно танцуваше. После остави картонената си чиния на перваза на прозореца, извади айфона си и започна да прехвърля снимките.

— Това е Таня. — Тя посочи едно момиче, което приличаше на София Копола. — Най-добри приятелки. Заедно ходим на концерт в Рейкявик. Много липсва. Пишем есемеси всяка вечер.

Клаудия прехвърли още снимки на приятелите си, предимно русокоси момичета; семейството й, кльощава майка без грим, висок, сбръчкан баща, за който тя каза, че е инженер, и по-малък брат с рошава коса; домът й, модерна кутийка, която напомни на Ариа за къщата, която бяха наели в Рейкявик; и котката й Майка, която беше гушнала като бебе по същия начин, както Ариа гушкаше своя котарак Поло.

— Моето мяу много ми липсва! — извика тя, като поднесе телефона към устата си и целуна котето.

Ариа се засмя. На тези снимки Клаудия не изглеждаше като свалячка или клюкарка — беше си съвсем нормално момиче. Даже беше готина. Възможно беше Ариа да бърка за нея. Може би наблягаше на физическата близост с Ноъл, защото се чувстваше неудобно в новата си среда. И може би се обличаше толкова разголено, защото смяташе, че така правят американците — когато човек гледа американска телевизия, нищо чудно да си помисли такова нещо. Всъщност двете имаха много общо помежду си — типичните роузуудски момичета отбягваха Клаудия точно както бяха отбягвали Ариа. Те винаги заклеймяваха нещата, които не можеха веднага да разберат.

Клаудия изкара следващата снимка, на която приятелите й се бяха снимали в ски костюми на върха на планината.

— О! Това е Калле! Ходим заедно на ски всеки уикенд! Сега с кого ще ходя на ски?

— Аз ще идвам с теб — предложи Ариа и сама се изненада на думите си.

Очите на Клаудия грейнаха.

— Ти ходиш на ски?

— Ами, не… — Ариа гребна последната хапка гулаш в чинията си. — Всъщност никога не съм карала ски през живота си.

— Аз те уча! — Клаудия скочи от мястото си. — Отиваме скоро! Толкова лесно!

— Добре. — Сега като се замисли, Ноъл беше споменал, че семейството му възнамерява да отиде на ски през уикенда. Със сигурност бяха поканили и Клаудия. — Но искам и аз да те науча на нещо в замяна.

— Какво ще кажеш за това? — Клаудия посочи розовия мохерен шал, увит около врата на Ариа. — Ти неулоа? — Тя завъртя пръсти пред себе си, имитирайки плетене.

Ариа погледна към шала си.

— О, плетях преди години. Не е много хубав.

— Прекрасен е! — възкликна Клаудия. — Научи ме! Ще направя подаръци за Таня и Калле!

— Искаш да те науча да плетеш? — повтори Ариа. Досега никой, нито дори Али и останалите, не я беше молил да го научи да плете — това си оставаше странната страст на Ариа. Но според Клаудия като че ли въобще не беше странно.

Разбраха се да се видят в четвъртък в магазина за ски, за да може Ариа да си избере екип. Когато станаха, за да опитат десертите, Ариа забеляза, че Ноъл я гледа от другия край на стаята с изненадана усмивка на лицето. Тя му махна, последвана от Клаудия.

— Той е твой приятел, нали? — попита Клаудия.

— Да — отвърна Ариа. — Повече от година.

— О, сериозно! — Очите на Клаудия проблеснаха. Но в поведението й не се забеляза никаква завист.

На вратата се появи господин Кан. Ариа не го беше виждала от седмици. Той непрекъснато пътуваше по работа. Сега беше завързал около бедрата си кафяво парче плат, което приличаше на мечешка кожа, беше обул черни ботуши и носеше голяма шапка с рога. Приличаше на Фред Флинтстоун.

— Готов съм за пиршеството! — изрева той, вдигайки във въздуха голяма сопа.

Всички го поздравиха с викове. Момичетата от „Роузууд дей“, които седяха в ъгъла, се разхилиха. Ариа и Клаудия се спогледаха ужасено. Сериозно ли говореше той?

— Спаси ме! — прошепна Клаудия и се скри зад Ариа.

Тя избухна в смях.

— Тези рога! И за какво му е сопата?

— Не знам! — Клаудия леко подаде носа си отстрани. — И полата на господин Кан мирише на хевонпаскаа! — Ариа не знаеше точното значение на тази дума, но самото й звучене я накара да се разсмее с цяло гърло. Тя усещаше погледите на кучките в ъгъла, но не й пукаше. Изведнъж се почувства щастлива, че Клаудия е тук. За пръв път от цяла година имаше с кого да се смее. Човек, който я разбираше по начин, по който типичните роузуудчани не биха могли.

За миг дори я накара да забрави за А.