Не питай, не казвай

23. На всяка цена

— Ето я! — Господин Мерин разпери ръце, за да посрещне Хана, която влезе в атриума на офиссградата, където баща й беше организирал парти за събиране на средства. — Моето вдъхновение! Новата любимка на обществото!

Неколцина гости се обърнаха и се усмихнаха, когато господин Мерин прегърна силно Хана, притискайки лицето й към вълнения си костюм.

— Дъщеря ми преживя много, но тя е пример за това как хората могат да се променят. Как Пенсилвания може да се промени. И как ние можем да го осъществим.

Най-накрая той я пусна и й се ухили развълнувано. Усмивката на Хана беше крива, меко казано. След четирийсет и осем часа баща й може би щеше да научи истината за нея — и то от много места.

Откъде щеше да намери десет хиляди долара? И дори да намереше начин да плати на Патрик, как щеше да спре А.?

Хана извади телефона си и започна да пише есемес на Майк.

След като натисна ИЗПРАЩАНЕ, тя забеляза някой, който вървеше бързо по пътя. Хана присви очи при вида на яркосиния анорак с надпис „Отбор по плуване на «Роузууд дей»“. Това Емили ли беше?

— Ей сега се връщам — каза тя на баща си, който разговаряше с някакъв мъж в ушит по поръчка черен костюм. Хана изскочи от атриума и излетя през люлеещите се врати. Червеникавозлатистата коса на Емили се вееше около лицето й и ясните й зелени очи изглеждаха зачервени.

— Трябва да говоря с теб — каза Емили, забелязвайки Хана. — И тъй като непрекъснато ми затваряш, реших, че това е единственият начин.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита настоятелно Хана, сложила ръце на хълбоците си.

Емили завъртя очи.

— Писала си за това във Фейсбук. Човек би си помислил, че след като А. вилнее наоколо, няма да обявяваш на всеослушание местонахождението си. Или все още не вярваш, че той съществува?

Хана погледна настрани.

— Не знам какво да мисля.

— Значи и ти си получила съобщения?

Една възрастна двойка мина край тях и излезе през входната врата. Застанал в средата на голямата зала, бащата на Хана разтърсваше ръце и потупваше гърбове. Това място беше твърде открито, за да разговарят за А. Тя издърпа Емили встрани по пътеката и заговори по-тихо.

— Вече ти казах, че получавам съобщения.

— Някой знае, Хана — рече Емили с треперлив глас. — А. ми изпрати снимка, на която сме аз и… тя.

— Какво имаш предвид?

Емили измъкна снимката и я тикна в лицето на Хана. Тя определено беше от Ямайка.

— Кой би могъл да има нещо такова? Кой знае?

— Това е тя, Хана. Табита. Али.

— Но това е невъзможно! — извика Хана. — Ние…

Емили я прекъсна:

— Всичките съобщения, които съм получила досега, звучат като нещо, написано от А. В едно от тях дори ме нарича „Убиец“.

Хана зарея поглед в далечината. И нейните съобщения й напомняха за Али.

— Това е невъзможно.

— Напротив — настоя Емили ядосано. — И ти го знаеш много добре. Помисли си какво се случи. Какво направихме. Какво видяхме — или не видяхме.

Хана отвори уста, но бързо я затвори. Ако започнеше да говори или да си мисли за Ямайка, ужасният глас на Табита отново щеше да се развихри в главата й.

Но вече беше твърде късно. Образите нахлуха в главата й като мравки върху храна. Онази ужасна нощ, след като Табита намекна, че знае за миналото на Хана като дебела, грозна смотанячка, Спенсър и Емили изтичаха при нея с разтревожени лица.

— Трябва да поговорим — каза Спенсър. — Онова момиче, което Емили видя на стълбите? В нея има нещо странно.

— Знам — отвърна Хана.

Намериха Ариа сама на бара. Тя също беше срещнала Табита, но все още не вярваше, че е Али.

— Сигурно е съвпадение — рече тя.

— Не е — настоя Емили.

Трите завлякоха Ариа в стаята, която деляха с Емили, и заключиха три пъти вратата. След това всяка от тях разказа за зловещата си среща с Табита. След всеки разказ сърцето на Хана препускаше все по-бързо.

Ариа се намръщи, все още изпълнена със скептицизъм.

— Не може да няма логично обяснение за всичко. Как би могла да знае неща, които знае само Али, и да казва неща, които само Али е казвала?

— Защото е Али! — настоя Емили. — Тя се върна. Просто е… различна. Ти видя белезите.

Ариа примигна.

— Значи според вас тя не е умряла в пожара?

— Явно не е. — Емили затвори очи, изпълнена с вина. Но после побърза да я потисне. — Предполагам, че е избягала от къщата.

В стаята настъпи тишина. От горния етаж се разнесе силно трополене, сякаш деца се бореха в стаята си. Ариа се прокашля.

— Ами семейството й? Кой я издържа? Как се е озовала тук?

— Може би не знаят, че е жива — прошепна Емили. — Може да живее сама.

— Но ако това е Али, то тя е претърпяла няколко пластични операции — посочи Ариа. — Ти сама го каза, Емили. Наистина ли смяташ, че ще успее да се справи сама? Как би могла да ги плати?

— Тук става дума за Али. — Хана притисна силно възглавницата към гърдите си. — При нея всичко е възможно.

Във въздуха почти осезаемо пулсираха няколко въпроса: Ами ако Али нарочно ги е последвала в Ямайка? Ами ако е планирала да завърши започнатото в Поконос? Какво да правят сега?

Един приглушен звук от драскане ги накара да се обърнат. На килима до вратата се въргаляше сгънато парче хартия. Очевидно някой го беше пъхнал вътре.

Спенсър скочи и го грабна. Момичетата събраха глави и зачетоха.

Наблизо изтрака влакът по Маршрут 30 и откъсна Хана от спомените й. Тя потърка носа си и погледна към Емили.

— Смяташ ли, че Уайлдън ще ни повярва?

— Чух, че вече не е полицай. — Емили разтърка с длани раменете си и потрепери. — И можеш ли да си представиш лицето му, когато му кажем, че едно мъртво момиче ни тормози? Пък и ако кажем на някого, А. ще разкрие какво сме направили. А това не можем да си го позволим, Хана. Просто не можем.

— Знам — отвърна тихо Хана с разтуптяно сърце.

Вратата към атриума рязко се отвори и при тях нахлу шумът от партито. Навън излезе Джеремая, забеляза Хана и се устреми към нея с намръщено лице.

— Какво правиш тук? И коя е тази? — Той погледна подозрително Емили, сякаш тя беше някой шпионин.

— Една приятелка — сопна му се Хана.

— Която е написала това? — Джеремая размаха айпада си пред лицето на Хана. На екрана беше отворено електронно писмо.

Адресът на подателя представляваше безсмислен сбор от букви и цифри.

— О, Господи — прошепна Емили, прочитайки съобщението през рамото на Хана.

Джеремая я погледна изпитателно.

— Знаеш ли за какво става въпрос?

— Не — отвърнаха двете в един глас. Което си беше истина, поне за Хана. Тя не знаеше за кое ужасно нещо ставаше въпрос: за случилото се в Ямайка или за случилото се с Патрик.

Ноздрите на Джеремая се разшириха. Той пъхна айпада в чантичката си. Хана успя да зърне пакет „Марлборо лайтс“ и сив портфейл, който съдържаше парите за дребни разходи на кампанията.

— Изплюй го, Хана. Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Вече казах, не — отвърна бързо Хана.

— Сигурна ли си? По-добре да го науча, преди да се разчуе.

— За последен път ти казвам, не!

Откъм атриума се разнесе гръмък смях. Джеремая стрелна Хана и Емили с изпепеляващ поглед.

— За каквото и да става въпрос, по-добре го оправи, преди пресата да се е докопала до него. Знаех си, че не трябва да те допускаме в тази кампания. Ако зависеше от мен, ти въобще нямаше да си тук.

След тези си думи той се обърна и тръгна към асансьора, който се намираше в дъното на залата. Хана покри лицето си с ръце.

Емили я докосна по рамото.

— Хана, нещата стават все по-зле. Ако не направим нещо, А. ще съсипе кампанията на баща ти! Да не говорим за живота ни! Ще отидем в затвора!

— Не знаем дали това съобщение е било от А. — промърмори Хана.

— Че от кого би могло да бъде?

Хана проследи с поглед Джеремая, който се качи в асансьора. Дисплеят над вратата показа, че е спрял на третия етаж, където се намираше офисът на господин Мерин. Изведнъж в съзнанието й проблесна образът на сивия портфейл. Хана погледна телефона си. Майк не й беше отговорил. Тя стисна гневно зъби. Може и да не е способна да контролира А., но може би имаше начин да реши проблема с Патрик.

Тя приглади косата си и погледна към Емили.

— Трябва да се прибереш. Аз ще се оправя с това.

Емили набърчи нослето си.

— Как?

— Просто тръгвай. — Хана побутна Емили към паркинга. — Ще ти се обадя по-късно. Карай внимателно, чу ли?

— Но…

Хана се върна в атриума — не й се слушаха протестите на Емили. Тя се промъкна с наведена глава покрай стените на залата. Хората се бяха наредили покрай бюфета и си вземаха бургери с щраусово месо и салата капрезе. Кейт флиртуваше с Джоузеф, един от по-младите помощници на господин Мерин. Изабел и бащата на Хана се умилкваха на някакъв голям спонсор, който беше обещал да го подкрепи за изборите. Никой не забеляза как Хана се промъкна през тежката врата към стълбището.

Тя изкачи стълбите до третия етаж, потраквайки с токчетата си по мозайката. Бутна вратата на коридора и забеляза оплешивяващата глава на Джеремая точно пред офиса на баща й. Той разговаряше разгорещено с някого по телефона. Хайде, хайде, пришпори го мислено Хана. Най-накрая Джеремая затвори, бутна люлеещите се врати и натисна бутона на асансьора.

Хана се притисна към стената и затаи дъх с надеждата, че той няма да я види. Докато Джеремая чакаше пред асансьора, той ровеше из джобовете на панталона си и вадеше разписки и други малки листчета хартия. На пода падна някакъв предмет, но той не забеляза.

Звън. Вратата на асансьора се отвори и Джеремая влезе вътре. Веднага щом асансьорът тръгна надолу, Хана пристъпи напред, вперила поглед в блестящия предмет на пода. Това беше сребърна щипка за пари с инициали ДПО. Нещата се развиваха по-добре, отколкото можеше да си представи. Тя покри ръката си ръкав, взе щипката и влезе в офиса на баща си.

Стаята миришеше на гадния одеколон на Джеремая. Стените бяха покрити с червено-бяло-сини плакати с надписи:

Някой беше оставил полуизяден сандвич на едно от бюрата, а на черния кожен диван в ъгъла се виждаше захвърлен брой от „Филаделфия сентинъл“.

Хана отиде на пръсти до стаята на баща си. Настолната лампа все още светеше. До телефона стоеше снимка от сватбата на господин Мерин и Изабел, поставена в рамка. Пред новобрачните се пъчеше Кейт, а Хана стоеше малко встрани, сякаш въобще нямаха намерение да я включват в снимката. Тя дори не гледаше в обектива.

Тя се огледа трескаво и забеляза малък сив сейф, поставен в ъгъла до прозореца. Беше го видяла вечерта, когато прожектираха клипа на баща й; сигурно там Джеремая беше оставил финансите на кампанията. Изтича до него и клекна. Сейфът беше от типа, който се използваше в хотелските стаи и се заключваше с четирицифрен код. Тя се огледа и грабна една кърпичка от бюрото на баща си, за да не оставя отпечатъци. Първо опита четвърти ноември, датата на следващите избори, но пред очите й гневно проблеснаха две червени лампички. Добре, ами 1-2-3-4? Отново червени лампички. 1-7-7-6 щеше да е много патриотично? Уви.

Скръц. Хана скочи и погледна стреснато към вратата. Дали Джеремая не се връщаше за щипката си? Но през матираното стъкло не се забелязваха никакви сенки. От противоположната страна се разнесе ново скърцане. Тя рязко се обърна и се вторачи в отражението си в тъмния прозорец. Очите й бяха разширени, а лицето — пребледняло.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някой тук?

Навън спокойно се сипеше снегът. От другата страна на улицата някаква паркирана кола забръмча и фаровете й светнаха. На мястото на шофьора се забелязваше силует. Откачаше ли Хана или главата на човека беше обърната към офиса на баща й и гледаше право в нея?

Тя си пое дълбоко дъх, клекна и отново се зае със сейфа. Комбинацията сигурно беше нещо, което й е познато. Погледът й отново беше привлечен от снимката на бюрото. С треперещи ръце тя въведе рождения ден на Изабел. Червени светлинки. Хана преглътна шумно и въведе собствения си рожден ден, двайсет и трети декември. Червени светлинки. Погледна отново към ухилената снимка на Кейт и набра 0-6-1-9 — деветнайсети юни, рождения ден на Кейт.

Щрак.

Светлинките грейнаха в зелено. Резето се прибра и вратата се отвори. За миг я изпълни болка — разбира се, че ще избере рождения ден на Кейт — но тя веднага забрави за това, щом видя банкнотите, подредени на високи, спретнати купчинки. Измъкна една пачка и я преброи. Още три правеха точно десет хиляди долара. А в сейфа имаше още много пари; зачуди се дали баща й изобщо ще усети липсата им.

После тикна парите в чантата си и затвори вратата на сейфа. След това, нанасяйки последния си удар, пусна щипката на Джеремая на няколко сантиметра от нея.

Когато се изправи, й се зави свят. Парите сякаш тежаха сто килограма. Тя отново надникна през прозореца. Колата все още беше там и шофьорът й не помръдваше на предната седалка. Дали я беше видял? Дали това не беше А.?

Миг по-късно двигателят изрева и колата потегли бавно, оставяйки къдрави следи в иначе чистия и девствен сняг.