Не питай, не казвай

11. Емили си има почитател

— Десет стометрови, започни на шейсет! — изрева във вторник треньорът на Емили, Реймънд, от ръба на басейна. Реймънд я тренираше от малка и никога не изневери на стандартната си униформа от джапанки „Адидас“ и лъскав черен клин „Тир“. Освен това имаше гъсто окосмените ръце на човек, който редовно ги е бръснал заради състезанията по плуване, и широките рамене на плувец свободен стил.

Стрелката на хронометъра се закова на шейсет. Реймънд се наведе напред.

— Готови… старт!

Емили се отблъсна от стената, трескаво запляска с крака и стегнатото й тяло се стрелна напред. Водата охлаждаше кожата й, а от стаичката на треньора се долавяха звуците на стари шлагери. Мускулите й се отпуснаха, докато пореше водата. Толкова беше хубаво да плува отново след дългото прекъсване.

Тя достигна до отсрещната стена, отблъсна се и отново заплува. Учениците от нейния коридор изостанаха назад. Всички те бяха сериозни плувци, които също се надяваха да вземат стипендии в избраните университети. Някои дори вече бяха избрани; щом получеха писмата, че са приети, те гордо ги носеха на Реймънд.

Докато усилено загребваше с ръце, Емили се опита да изпразни съзнанието си, което според Реймънд щеше да й помогне да достигне най-голяма бързина. Но тя не спираше да мисли за пощенската картичка в кутията на Али. Кой я беше изпратил? Дали все пак някой не беше видял какво са извършили? Нямаше свидетели на онова, което бяха сторили в Ямайка. Нямаше двойки, които да се целуват на пясъка, нито надничащи през прозорците лица, никой от персонала не почистваше задната тераса. Или А. просто стреляше в тъмното, или беше човекът, от когото Емили се страхуваше най-силно.

Тя докосна стената на финиша, дишайки тежко.

— Добро време, Емили — похвали я Реймънд от ръба на басейна. — Радвам се да те видя отново във водата.

— Благодаря. — Емили избърса очите си и огледа салона. Той също не се беше променил изобщо, откакто за пръв беше дошла тук на шестгодишна възраст. В ъгъла стояха ярко жълтите скамейки за зрителите и нарисуваните на стената играчи на водна топка. Стените бяха покрити с мотивационни плакати, а в коридора бяха подредени златни плочки с местните рекорди. Когато Емили беше малка, се възхищаваше на рекордите, с надеждата един ден да счупи някой от тях. Миналата година беше счупила три. Но не и тази…

Реймънд изсвири късо и остро със свирката си и тя се оттласна за вторите си сто метра. С всяка една обиколка ръцете й се чувстваха все по-силни, обръщанията й бяха все по-стабилни и времената непрекъснато падаха. След приключването на десетата обиколка Емили заляза, че някой седеше на пейките и я снимаше. После свали камерата и погледите им се срещнаха. Беше господин Роланд.

Той се приближи до коридора на Емили.

— Здравей, Емили. Може ли за секунда?

Един от плувците направи обръщане до Емили и оплиска всичко наоколо с вода. Тя сви рамене и се измъкна от басейна. Чувстваше се гола в плувния си костюм, с голите си ръце и крака, особено в сравнение със сивия вълнен костюм и черни половинки на господин Роланд. А и не можеше да се отърси от спомена за предишната вечер. Нарочно ли беше докоснал хълбока й, или беше случайност?

Господин Роланд седна в единия край на пейката. Тя грабна хавлията си и седна в другия.

— Изпратих времената ти на агента на УСК и на треньора. Името му е Марк Лаури. Той ме помоли да намина и да наблюдавам тренировките ти. Дано това не е проблем. — Господин Роланд вдигна камерата и смутено се усмихна.

— О, няма проблем. — Емили скръсти ръце върху гърдите си.

— Наистина си в много добра форма. — Той се загледа в спряния на пауза кадър. — Лаури беше много впечатлен от времената ти. Но се зачуди защо са от миналата година, а не от тази.

— Трябваше да спра известно време тренировки през миналото лято и есента — отвърна смутено Емили. — Не можех да се състезавам с отбора.

Между веждите на господин Роланд се оформи бръчка.

— И защо?

Емили рязко се извърна.

— Просто… лични проблеми.

— Не искам да бъда нахален, но агентът ще пита — рече успокояващо господин Роланд.

Емили започна да навива на пръста си колана на хавлията. Тя беше от миналогодишния национален шампионат, където се беше състезавала, преди да заминат за Ямайка. Още тогава усещаше, че нещо с нея не е наред. В съблекалнята трепереше и едва не припадна в сгъваемия стол, докато очакваше да я затоплят. Времената й бяха прилични, само една или две десети от секундата по-бавни от личния й рекорд, но след това се чувстваше ужасно изтощена, сякаш някой бе напълнил ръцете и краката й с пясък. Онази нощ се прибра у дома и спа цели петнайсет часа без прекъсване.

С течение на времето нещата се влошаваха, вместо да се подобрят. Когато каза на майка си, че ще спре тренировките по плуване през лятото, за да отиде във Филаделфия, госпожа Фийлдс я погледна така, сякаш й бяха поникнали още няколко очни ябълки. Но Емили изигра картата Али — имала нужда да напусне Роузууд, твърде много ужасни неща се бяха случили напоследък — и майка й отстъпи. Беше отседнала при сестра си Карълайн, която се беше записала в лятната програма на Университета на Пенсилвания, преди да замине през есента за Станфърд. Беше споделила тайната си с Карълайн и за нейна голяма изненада сестра й я беше запазила. От което не беше особено доволна.

Когато на следващата година Емили се завърна в училище и каза на майка си, че няма да се състезава за училищния отбор, госпожа Фийлдс побесня. Тя предложи да я закара на спортен психолог, но Емили беше непреклонна: този сезон нямаше да плува.

— Трябва да забравиш Алисън — настоя госпожа Фийлдс.

— Не става въпрос за Алисън — отвърна през сълзи Емили.

— А за какво става въпрос? — попита настоятелно госпожа Фийлдс.

Но Емили не можеше да й каже. Ако го направеше, майка й повече нямаше да й проговори.

Господин Роланд отпусна ръце в скута си, очаквайки отговора на Емили.

Тя прочисти гърлото си.

— Не може ли просто да кажем, че съм си взела почивка? Аз… Миналата година бях преследвана от един човек, когото смятах за най-добрия ми приятел. Може би сте чували за това? Алисън Дилорентис?

Господин Роланд повдигна вежди.

— Ти ли беше това?

Тя кимна мрачно.

— Съжалявам. Нямах представа. Знаех, че купуваме къщата на едно от убитите момичета, но… — Господин Роланд притисна ръка към очите си. — Мисля, че няма нужда да казваш каквото и да било. Лаури ще разбере.

Поне от цялата история с Али имаше някаква полза.

— Сега отново съм се посветила изцяло на плуването — заяви твърдо Емили.

— Добре. — Господин Роланд се изправи. — И на мен ми се стори така. Ако си сериозна, най-вероятно ще успея да доведа него или някой от екипа му още тази събота.

Емили обмисли програмата си.

— Всъщност тази събота имам състезание.

— Още по-добра причина да дойде. — Господин Роланд записа нещо в блекбърито си. — Ще те види в действие. Идеално.

— Много ви благодаря — извика Емили. Прииска й се да прегърне господин Роланд, но се въздържа.

— Всеки приятел на Клоуи е и мой приятел. — Господин Роланд се обърна към изхода. — Хубаво е, че успя бързо да си намери приятели. Радвам се, че се видяхме, Емили.

Той пъхна куфарчето под мишница и тръгна през локвите към запотената врата на съблекалните. Изведнъж Емили се почувства милион пъти по-добре. Каквото и да си беше помислила, че се е случило в къщата на семейство Роланд предишната вечер, то е било само във въображението й.

Някой зад нея въздъхна и Емили рязко се обърна. Погледът й се стрелна към дългата редица прозорци, които гледаха навън. Слънцето залязваше, небето се беше оцветило в тъмносиньо и пейзажът бе окъпан в силуети. Тогава тя забеляза нещо до нейното волво на паркинга. Човек ли беше? Обикаляше колата и надничаше през прозорците?

Поредното обръщане на един състезател обля краката й с вода и тя се дръпна от басейна. Когато отново погледна през прозореца, небето изведнъж бе станало черно като мастило, сякаш някой бе дръпнал завеса над него. Емили не можа да види нищо повече.