Не питай, не казвай

6. О, всички онези несигурни красиви момичета

— Изненада! — прошепна Майк, когато в понеделник следобед се плъзна на мястото до Хана в голямата зала. — Взел съм „Токио бой“!

Той разтвори голямата найлонова кесия, пълна с рула суши.

— Как се сети? — изписка Хана и грабна двете пръчици. На обяд не беше яла нищо, след като реши, че нищо от предлаганото в закусвалнята на „Роузууд дей“ не става за ядене. Стомахът й ръмжеше ядосано.

— Винаги знам какво искаш — рече закачливо Майк и отметна бретона си, който му влизаше в очите.

Те мълчаливо се заеха със сушито, мръщейки се на второкурсничката, която репетираше песен от „Уестсайдска история“ на сцената. Обикновено занималнята се провеждаше в една от класните стаи в най-старото крило на „Роузууд дей“, но миналата седмица таванът беше протекъл и накрая бяха принудени да се преместят в залата — по същото време, когато ученичките от долните класове провеждаха репетициите си. Как може човек да си напише домашните, когато е принуден да слуша това фалшиво пеене?

Въпреки ужасните гласове, театралната зала си оставаше едно от най-любимите места на Хана в училище. Някакъв богат спонсор беше осигурил достатъчно пари, за да я направят да изглежда като някой театър на Бродуей; седалките бяха облечени във виолетов плюш, таванът беше висок и богато украсен с гипсови фигури, а осветлението на сцената определено правеше някои от по-трътлестите момичета от хора да изглеждат поне с три килограма по-слаби. Някога, когато Хана и Мона Вандерваал бяха най-добри приятелки, двете често се промъкваха на сцената след училище и подскачаха наоколо, преструвайки се на прочути актриси от някой популярен мюзикъл. Това беше преди Мона да откачи и да се опита да я прегази, разбира се.

Майк загреба едно калифорнийско руло и го напъха цялото в устата си.

— И така. Кога е големият ти телевизионен дебют?

Хана го погледна безизразно.

— А?

— Рекламата на баща ти? — напомни й Майк, дъвчейки усърдно.

— А, това ли. — Хана лапна мъничко уасаби и очите й се насълзиха. — Убедена съм, че репликите ми веднага са били изрязани.

— Може пък да не е така. Изглеждаше страхотно.

На сцената група момичета се опитваха да пеят в хармония. Все едно слушаха група мяукащи котки.

— Рекламата е само за татко, Изабел и Кейт — промърмори Хана. — Точно това иска той. Идеалното му семейство.

Майк избърса едно зрънце ориз от бузата си.

— Всъщност той не каза точно това.

Оптимизмът му започваше да й лази по нервите. Колко пъти двамата с Майк бяха обсъждали баща й? Колко пъти е общувал отблизо с Кейт? Но това им беше проблемът на момчетата: понякога имаха емоционалната задълбоченост на бълха.

Хана си пое дълбоко дъх и погледът й се зарея безцелно над главите на насядалите пред нея ученици.

— Единственият начин да участвам в някоя реклама е, ако сама се погрижа за това. Може би трябва да се обадя на онзи фотограф.

Пръчките на Майк паднаха в скута му.

— Онзи позьор, който през цялото време точи лиги по теб? Сериозно ли говориш?

— Името му е Патрик Лейк — рече сухо Хана. Беше й казал, че изглежда невероятно пред камерата и е засенчила Кейт, и доведената й сестра го беше чула. Това бе любимата й част.

— Защо го наричаш позьор? — попита тя след малко. — Той е абсолютен професионалист. Иска да ми направи снимки и да ме свърже с някоя модна агенция. — По време на обедната почивка тя бе проучила Патрик в Гугъл, беше разгледала качените му във Фликр фотографии и връзките към Фейсбук. На уебстраницата си Патрик беше посочил, че работи за няколко списания и че прави модни фотосесии за „Филаделфия сентинъл“. Освен това имаше същото име като Патрик Демаршелие, любимият моден фотограф на Хана.

— По-скоро е професионален подмазвач. Той не иска да те уреди като модел, Хана. Иска да уреди себе си с теб.

Хана зяпна от изненада.

— Значи не вярваш, че мога да подпиша с модна агенция?

— Не съм казал нищо такова.

— Каза го, повече или по-малко. — Хана му обърна гръб, изпълнена с гняв. — Според теб всеки, който се приближи до мен, иска само да ме закове, така ли? Не съм достатъчно красива, че да ме вземат насериозно.

Майк затвори очи, сякаш изведнъж бе получил пристъп на мигрена.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Навлеците се лепят само по красивите момичета — такива като теб. Ако беше някоя грозница, въобще нямаше да ти обърне внимание. Но този тип е гаден. Напомня ми за онзи откачен художник, който се беше лепнал за Ариа, когато бяхме в Исландия.

Хана се вцепени, досещайки се веднага за кого говори Майк — художникът се беше изтърсил до тях в един бар в Рейкявик и веднага беше обявил Ариа за своя муза.

— Ей сега ще й пратя един есемес — продължи Майк, измъквайки телефона от джоба си. — Обзалагам се, че тя ще ти каже същото.

Хана го улови за ръката.

— Няма да пращаш на сестра си никакви есемеси! — сопна му се тя. — Вече не сме приятелки, ясно ли е?

Майк отпусна ръка, без дори да потрепне.

— Сам се досетих за това, Хана — отвърна той с равен глас. — Просто не очаквах, че ще ти отнеме толкова време сама да го признаеш.

Хана изненадано преглътна. Мислеше си, че Майк нищо не е забелязал. Сигурно искаше да знае и защо Хана и Ариа не си говорят — но тя в никакъв случай нямаше да му признае.

Внезапно Хана усети, че повече не издържа да стои в една стая с Майк. Когато се изправи и грабна чантата си, той я хвана за лакътя.

— Къде отиваш?

— До тоалетна — отвърна му високомерно Хана. — Може ли?

Погледът му се вледени.

— Ще се обадиш на онзи фотограф, нали?

— Може би. — Тя отметна кестенявата си коса през рамо.

— Хана, недей.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

Майк смачка торбичката от „Токио бой“.

— Ако го направиш, забрави да идвам с теб на сбирките на баща ти.

Хана не можеше да повярва. Досега Майк никога не й беше давал ултиматуми. През цялото време, докато ходеха, се беше отнасял с нея като с кралица. Явно някой бе забравил къде му е мястото.

— В такъв случай… — Хана излезе на стъпалата. — Защо просто не зарежем цялата работа?

Лицето на Майк увехна. Явно беше блъфирал. Но преди да успее да възрази, Хана вече бе излязла през вратата.

Тя мина покрай канцеларията, лекарския кабинет и „Стийм“, кафенето на училището, което по това време на деня винаги ухаеше на препечени зърна кафе, и най-накрая се спря пред вратите на столовата. Там имаше една малка ниша, където човек можеше да се обади по телефона, без да го забележат учителите. Хана извади телефона от чантата си и набра номера на Патрик.

Телефонът иззвъня три пъти, преди да чуе замаяния му глас.

— Патрик? — произнесе Хана с възможно най-професионалния си тон. — Обажда се Хана Мерин. Запознахме се онзи ден, на фотосесията на баща ми.

— Хана! — Гласът на Патрик изведнъж се оживи. — Толкова се радвам, че се обади!

Всичко беше уредено за по-малко от минута: Хана щеше да се срещне с Патрик във Филаделфия на следващия ден след училище и той щеше да й направи няколко пробни снимки за портфолиото си. Гласът му звучеше абсолютно порядъчно, без никакъв намек за флирт. Когато той затвори, Хана задържа телефона между дланите си с разтуптяно сърце. Така ти се пада, Майк. Патрик не беше някакъв сваляч. Той щеше да направи Хана звезда.

Когато прибра телефона в чантата си, тя зърна някаква сянка зад ъгъла. В стъклената врата на столовата се забелязваше отражението на русокосо момиче. Али.

Хана рязко се обърна, наистина очакваше да види Али, застанала до шкафчетата, но там имаше само неин плакат, закачен на стената. До нея висяха снимки на Джена Кавана и Иън Томас, както и по-голяма фотография на истинската Али след завръщането й в ролята на мъртвата й близначка. Под снимките стоеше надпис: „Достатъчна бе само една клечка кибрит“. А отдолу изреждаха подробности от телевизионния филм „Малка сладка убийца“.

Невероятно. Дори „Роузууд дей“ беше повлечен от вълната. Хана скъса плаката и го смачка на топка.

Изведнъж в ушите й отекна познатият глас от Ямайка: Мацки, имам усещането, че цял живот съм ви познавала. Но това е невъзможно, нали? Последван от зловещо кискане.

— Не — прошепна Хана, прогонвайки гласа от главата си. Не го беше чувала от доста време — още откакто се бяха върнали от пътуването им. Тя нямаше да позволи на гласа — или на вината — отново да я завладеят.

Три момичета, облечени със сака „Норт фейс“ и ботуши „Ъг“, прекосиха столовата. Учителят по литература се зададе по коридора, понесъл купчина книги. Хана започна да къса снимката на Али, докато не я направи на малки парченца. След това изтупа ръце над кошчето за отпадъци. Така. Али вече я няма.

Точно като истинската Али. В което Хана беше абсолютно сигурна.