Не питай, не казвай

19. Снимка, струваща хиляда сълзи

В петък сутринта, след тежко пътуване в претъпкания влак, Хана се изкачи запъхтяна до студиото на Патрик на четвъртия етаж. Късно предишната вечер той й беше изпратил есемес, че иска да я види възможно най-скоро. За щастие тя имаше свободен ден в училище и нямаше да се налага да си търси оправдание.

На дневна светлина сградата въобще не изглеждаше толкова очарователна, колкото онази вечер. Стълбището миришеше на развалени яйца. Някой беше оставил пред вратата си чифт кални маратонки. Зад вратата на друг апартамент се чуваха гласовете на каращи се хора. Във фоайето се тресна врата, последвана от писклив смях. Хана рязко се обърна и сърцето й подскочи. Но там нямаше никой.

Тя отново чу гласа на Табита, силно и ясно: Обзалагам се, че невинаги си била толкова красива, нали?

Хана запуши ушите си с ръце и затича по стълбите към етажа на Патрик. От студиото се долавяше тиха музика. Тя позвъни и Патрик отвори почти незабавно, сякаш беше стоял там и я беше наблюдавал през шпионката.

— Госпожице Хана! — Той се усмихна широко.

— Здрасти. — Хана влезе в стаята, дишайки дълбоко. Зловещият смях продължаваше да отеква в ушите й… както й съобщението от А., което бе получила в щаба на баща си.

— Днес изглеждаш страхотно — каза Патрик, заставайки близо до нея.

Хана усети, как стомахът й се свива.

— Благодаря — прошепна тя.

Двамата останаха така известно време и сърцето й биеше все по-бързо и по-бързо. Тя умираше от желание да го целуне, но не искаше той да я приеме като някоя нетърпелива гимназистка.

— Ъ-ъ-ъ, къде са ми снимките? — попита тя с възможно най-безстрастния си глас.

— Ммм? — Патрик я погледна замаяно.

— Нали се сещаш, нещата, които направи онзи ден с фотоапарата си? — пошегува се Хана и оформи с пръсти рамка. Тя умираше от нетърпение да ги изпрати в агенциите. Първоначалният й избор беше „Ай Ем Джи моделс“, а след това може би „Некст“ или „Форд“.

— О! — Патрик прокара ръка през гъстата си коса. — Да. Разбира се. Ей сега ще ги донеса.

Той отиде до съседната стая. Творци, помисли си Хана с възхитена усмивка. Винаги са толкова разсеяни и изгубени в собствения си свят.

Телефонът й зажужа. Обаждаше се Емили.

Хана въздъхна и го притисна към ухото си.

— Какво има?

— Получавам нови есемеси от А. — Каза Емили с разтреперан глас. — А ти?

Отвън се чу клаксон на кола. Патрик се спъна в нещо в съседната стая и звучно изруга.

— Ами, може би — отвърна Хана.

— Относно… — Емили се прокашля.

Хана знаеше точно какво има предвид приятелката й.

— Да.

— Какво ще правим, Хана? Някой знае!

Хана потрепна. Ако А. знаеше — наистина знаеше…

В този миг Патрик се появи от задната стая. Хана стисна телефона с двете си ръце.

— Трябва да вървя. — Тя натисна бутона „Край“ толкова силно, сякаш убиваше паяк.

— Всичко наред ли е? — попита Патрик от прага.

Хана потрепна.

— Разбира се. — Тя прибра телефона в кожената си чанта и се обърна към него. Странно, но Патрик не държеше нищо в ръце. Нито снимки, нито цифров фотоапарат, нито кожена папка, нищо.

Той отиде до кожения диван в ъгъла и седна. После потупа мястото до себе си.

— Ела да седнеш при мен, Хана.

Подът леко поскърцваше, докато тя прекосяваше стаята. Отпусна се на дивана и Патрик се наведе към нея.

— Нали знаеш, че си зашеметяваща?

В стомаха на Хана запърхаха пеперуди. Тя наведе срамежливо глава.

— Обзалагам се, че го казваш на всичките си модели.

— Не, не го казвам. — Той хвана брадичката на Хана, обърна главата й към себе си и се взря в очите й. — Честно да си кажа, не ме бива чак толкова с момичетата. Така е още от гимназията — бях малко смотан. А ти… ами ти си като онова популярно момиче, което толкова желаех, а не можех да имам.

Хана се разтопи от удоволствие.

— И аз бях такава някога — прошепна тя. — Бях толкова грозна, че не можех да се гледам в огледалото.

Патрик взе лицето й в шепите си.

— Едва ли някога си била грозна.

След това се наведе напред и я целуна. Хана също се притисна към него, изпълнена с очакване. Но когато устните им се докоснаха, нещо й се стори… нередно. Целувката беше лигава и ужасна. Патрик имаше вкус на пшеничени зърна, ръцете му дращеха тялото й, а не бяха нежни и сладки, каквито винаги усещаше ръцете на Майк. Когато Патрик я наведе назад, в съзнанието й проблесна образът на Майк и я жегна копнеж.

Тя отблъсна Патрик.

— Може ли да разгледаме първо снимките? Умирам да видя как си се справил.

Патрик се изкиска.

— Ще се тревожим за това по-късно — каза той и зарови лицето си във врата на Хана.

Тя усети нарастващо притеснение. Тежкото тяло на Патрик я притискаше към дивана.

— Но и това можем да го направим по-късно, нали? — каза тя, опитвайки се да звучи свежо и безгрижно. — Моля те, искам да видя снимките! Моля те.

Патрик продължи да я опипва. Изведнъж Хана забеляза как устните му издават шумни звуци. Косата му изглеждаше мазна и раменете му бяха посипани с пърхот. Прониза я ужасяваща мисъл: възможно ли е Майк да беше прав за него?

Тя скочи от дивана.

— Патрик. Искам си снимките. Веднага.

Той се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. После се усмихна подигравателно и веднага се преобрази от влюбен фотограф в нещо много по-зловещо.

— Само дразниш момчетата, а?

Хана примигна.

— Просто смятам, че трябва да останем на професионално ниво. Ти ме извика да видя снимките. Реших, че искаш още днес да ги изпратиш.

— Стига, Хана. — Патрик завъртя очи. — Наистина ли си толкова наивна?

Той протегна ръка и измъкна една голяма папка изпод дивана. Махна ластика, който я придържаше затворена, и извади шест лъскави снимки на Хана. Не онези, които й беше направил пред Камбаната на свободата или Кметството, а от другите, които бе заснел в студиото. Косата й бе разрошена, очите й гледаха лъстиво, роклята й се беше свлякла от раменете и разкриваше по-голямата част от дантеления й сутиен.

Но снимките изобщо не приличаха на провокативните, полуголи фотографии на Ани Лейбовиц във „Венити феър“. Осветлението беше скапано. Части от Хана не бяха във фокус, композицията изобщо не изглеждаше артистична. Приличаше на лошо порно.

Хана потрепери, внезапно отрезвяла.

— Какво е това? Къде са другите? Хубавите?

— Другите нямат значение. — Усмивката на Патрик ставаше все по-широка. — Тези са златна мина. Поне за мен.

Хана отстъпи назад и сърцето й се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Стига, Хана. Наистина ли искаш да ти го кажа дума по дума? Какво ще каже татко, когато ги види? Какво ще каже конкуренцията? Имам доста влиятелни приятели. Това може да се окаже топ историята на „Ти Ем Зет“. И след това… пуф! — Патрик щракна с пръсти. — Сбогом, сенат!

Хана усети как тялото й пламва, а след това внезапно изстива.

— Няма да посмееш!

— Няма ли? Та ти не ме познаваш, Хана.

Хана залитна към плота, всичките й мечти и надежди се изпариха като дим. Всичко, което й беше казал, всички мили думи, всичко беше измама.

— Моля те, не ги показвай на никого. Ще направя каквото поискаш.

Патрик опря показалец на брадичката си и завъртя очи към тавана, преструвайки се, че мисли.

— Няма, ако до края на седмицата ми донесеш десет хиляди долара. Какво ще кажеш?

Хана зяпна от изненада.

— Нямам толкова пари!

— Разбира се, че имаш, богато момиченце. — Очите на Патрик проблеснаха. — Просто трябва да проявиш малко изобретателност. Искам ги в брой, в хартиен плик. Дай ги на мъжа на име Пийт, който продава цветя на спирката на Тринайсета улица. Ако не го направиш, ще се превърнеш в звездата на мрежата. На малкия асистент на татко ще му бъде доста трудно да разкара снимките от интернет. Освен това се съмнявам, че обществото ще се довери на мъжа, чиято дъщеря тийнейджърка се съблича пред непознати.

Хана го гледаше втренчено. После отново погледна към снимките. Изведнъж целият сценарий й се разкри с поразяваща яснота.

— Т-ти дори не си истински фотограф, нали? Нямаш никакви връзки в Ню Йорк. Каза го само за да ме подмамиш! Излъга ме!

Патрик се разсмя и разпери ръце.

— Пипна ме. — След това приближи лицето си до нейното. — Предполагам, че не само ти си добра в лъжите, госпожице Мерин.

Хана не остана там и минутка повече. Тя се обърна и изтича през вратата, затръшвайки я силно зад гърба си. Сега сградата й се стори още по-запусната от преди. На долния етаж скандалът продължаваше. Ламариненият таван изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. Четири етажа по-надолу на Хана отново й се стори, че чува тихото кискане, сякаш някой беше чул всичко.

— Писна ми! — извика тя. Който и да беше този гнусен А., Хана щеше да го хване и да му каже да си затваря устата. Тя се затича по стълбите, като пръстите й едва докосваха парапета.

Но когато стигна до фоайето, там нямаше никого. Входната врата се люлееше на пантите си, което бе единственото доказателство, че тук е стоял някой. Който отново се беше измъкнал.