Не питай, не казвай

34. Момичето на брега

Когато Ариа паркира пред къщата на Спенсър, всички лампи вътре светеха. Приусът на Хана и волвото на Емили стояха до тротоара. Когато Ариа угаси двигателя на субаруто си, тя ги видя как се придвижват внимателно по хлъзгавия път. Настигна ги при вратата.

— За какво става въпрос? — Когато Спенсър й се обади, Ариа тъкмо слизаше от автобуса от Ню Йорк. Приятелката й я повика, без да й обяснява защо.

Хана и Емили се обърнаха изненадано към нея. Преди да успеят да кажат каквото и да било, Спенсър отвори вратата. Лицето й беше смъртно бледо.

— Елате с мен.

Тя ги поведе към всекидневната. Ариа се огледа; не беше влизала в тази стая поне от една година, но по стените висяха все същите училищни снимки на Мелиса и Спенсър. Телевизорът беше пуснат и звукът му беше усилен. Тя видя логото на CNN в горния десен ъгъл. Под екрана вървеше голям жълт банер:

— Ямайка? — прошепна Ариа и се олюля. След това погледна към останалите. Емили покри устата си с длан. Хана притискаше стомаха си, сякаш всеки момент щеше да повърне. А Спенсър не можеше да откъсне очи от екрана, който показваше синия океан и гладкия пясъчен плаж. Една ръждясала рибарска лодка беше изтеглена на пясъка и безброй репортери и полицаи се бяха събрали и снимаха.

Очите на Хана шареха напред-назад.

— Това нищо не означава. Възможно е да е някой друг.

— Не е някой друг — рече Спенсър с разтреперан глас. — Просто гледай.

На екрана се появи една руса репортерка, облечена в поло с емблемата на CNN.

— Намираме се на мястото, където полицията разследва останките, намерени на брега по-рано този месец — обясни тя. Вятърът развяваше косата й на всички страни. — Според рибаря, който предпочита да остане анонимен, той е открил останките в една пещера на около шест мили южно от Негрил.

— Негрил? — Хана погледна момичетата с треперещи устни. — Вие, момичета…

— Ш-ш-шт! — Спенсър й махна с ръка да мълчи. Репортерката заговори отново.

— Съдейки по състоянието на останките, експертите смятат, че става въпрос за седемнайсетгодишно момиче. От степента на разлагане са стигнали до извода, че момичето е умряло преди около година. Съдебните експерти работят по въпроса за идентифицирането на жертвата.

— О, Господи. — Ариа се отпусна в един от фотьойлите. — Мацки, дали това е… Али?

— Как е възможно? — Хана стисна телефона си. — Не ни ли изпраща тя есемесите? Не е ли тя, която е видяла какво направихме?

— Каква е вероятността друго седемнайсетгодишно момиче да умре край „Скалите“? — излая Спенсър. — Това е тя, момичета. И когато полицаите я идентифицират и разберат, че ние също сме били там по това време, ще съберат две и две.

— Нямат никакво доказателство, че сме били ние! — каза Хана.

— Ще намерят. — Спенсър стисна носа си. — А. ще им каже.

Ариа огледа стаята, сякаш снимките по стените можеха да й дадат някаква утеха. Внезапно всичко се обърна с главата надолу. Значи Али наистина беше умряла при падането? Беше ли я отнесъл океанът толкова бързо, че те не можаха да я открият на брега? Защо я откриха цяла година по-късно, и то в пещера само на девет километра оттам?

И най-важният въпрос: Кой е А., щом не е Али?

— Получавам нова информация! — извика репортерката и момичетата вдигнаха стреснато глави. Камерата се размърда, показвайки първо скупчените хора на брега, след това краката на репортерката и накрая отново лицето й. Тя притисна ръка към ухото си, вслушвайки се в нечий глас в слушалката. — Идентифицирали са тялото — каза тя. — Имаме съвпадение.

Хана ахна. Ариа хвана ръката на Емили и я стисна силно. Тя очакваше репортерката да каже бавно и отчетливо Алисън Дилорентис. На лицето й сигурно щеше да се изпише объркване. Щеше да се притесни, че не е разбрала точно името. Та нали Алисън Дилорентис беше мъртва все пак? Или това момиче имаше същото име, възможно ли бе такова ужасно съвпадение?

Внезапно на екрана се появи една снимка и момичетата изпищяха. Това беше Али в последното си превъплъщение, с права руса коса, леко изпъкнала брадичка, по-високи скули и по-тънки устни. Това беше точно момичето, с което се бяха срещнали в онази ужасна нощ на покривната тераса след вечеря. Същото момиче, което знаеше тайни, които можеха да са известни единствено на Али, което ги примами на платформата и едва не блъсна Хана през парапета. Въпреки всичко Ариа почувства облекчение като я видя. Поне вече знаеха със сигурност, че е мъртва.

— Родителите са идентифицирали останките на починалата по трите пирона в костта на глезена, останали от стар инцидент — обясни репортерката, докато снимката на Али се смали в единия ъгъл на екрана. — Те ни дадоха тази снимка, която е точно от времето преди изчезването й. Името й е Табита Кларк от Мейпълууд, Ню Джърси.

За миг Ариа си помисли, че мозъкът й изключва. Тя се извърна настрани и погледна Спенсър в същия момент, когато приятелката й се обърна към нея. Емили скочи на крака. Хана се наведе към екрана на телевизора, сякаш не можеше да повярва.

— Чакайте малко, какво каза репортерката току-що? — попита тя.

— Името й е Табита Кларк — повтори Спенсър с монотонен глас и замаяно изражение на лицето. — От Мейпълууд, Ню Джърси.

— Но… не! — Ариа се обърна и всичко се завъртя пред очите й. — Името й не е Табита! Това е Алисън! Нашата Алисън!

Спенсър се обърна и посочи Емили с пръст.

— Ти беше сигурна в това! Погледна я и каза: „Това е Али!“

— Тя знаеше неща, които са известни само на Али! — извика Емили. — Вие също го повярвахте, мацки!

— Всички повярвахме — прошепна Ариа, вперила поглед в нищото.

Прякото предаване продължи. Момичетата погледнаха отново към екрана.

— Според родителите й, Табита избягала от дома преди около година. Била проблемно дете, преживяла ужасен пожар вкъщи, когато била на тринайсет години, след което претърпяла болезнени пластични операции. Родителите й знаели, че е била в Ямайка, но не заподозрели, че нещо не е наред допреди пет месеца, когато не им се обадила, както обикновено. Свързали се с приятелите й, които казали, че не са се чували с нея повече от година.

Репортерката замълча и тъжно поклати глава.

— Току-що ми казаха, че господин и госпожа Кларк са я търсили напразно месеци наред. Колко тъжно, че продължителното търсене на дъщеря им завършва по такъв трагичен начин.

На екрана се появиха лицата на двама души. Под тях имаше надпис „Господин и госпожа Кларк“. Те бяха двама напълно нормално изглеждащи мъж и жена, майката беше облечена в раздърпан пуловер и торбести дънки, бащата имаше брадичка, оформена на катинарче и тъжно, виновно лице. Те изобщо не приличаха на слабата като игла госпожа Дилорентис или на господин Дилорентис с неговия клюнест нос и незаинтересовано изражение на лицето.

Хана се хвана за главата.

— Мацки… какво става тук?

Сърцето на Ариа заби толкова бързо, че тя очакваше всеки момент да изскочи навън. В главата й се завъртя ужасна мисъл. Съдейки по лицата на останалите, те си мислеха същото.

Тя си пое дълбоко дъх и изрече на глас най-ужасното нещо, което някога си бе представяла, че ще изрече:

— Мацки, Табита не е Али. Убили сме невинно момиче.