Оцеляване

Глава 9

Хижата беше малка, сумрачна и донякъде запусната, с мръсно дървено дюшеме и няколко износени, разностилни мебели. Определено не беше грубоватата, но удобна горска хижа, която Марк си бе представил, когато бе узнал, че Айзак Дрискол се е пенсионирал по-рано и наскоро след това се е преместил да живее тук. Марк завъртя ключа за лампата над главите им, после застана на прага и огледа стаята, преди да пристъпи вътре. Харпър го последва.

Тя се загърна по-плътно в якето и се отмести вдясно от вратата, като пъхна ръце в джобовете.

— Има ли някакъв проблем, че съм тук? — попита, а дъхът й излезе на малки облачета пара в студената стая. — Бих могла да почакам в пикапа…

— Всичко е наред. Криминалистите вече са си свършили работата. А аз може да имам един или два въпроса. — Агент Галахър й се усмихна. — Като цяло обстановката не е това, с което съм свикнал. Ти можеш да забележиш нещо, което аз ще пропусна. Ако някой предмет или нещо друго изглежда странно или не на място, не се колебай да го кажеш.

Той се приближи до масата редом с кухненския кът, състоящ се само от плот, мивка, котлон с две плочи и малък хладилник. Също както на първото местопрестъпление, и тук навсякъде се виждаше прах за снимане на отпечатъци.

— Чух, че сте от Калифорния.

— Роден съм и съм отраснал там — отвърна Марк.

— И какво ви доведе в Монтана?

— Просто търся промяна. Сестра ми живее в Бют и когато видях, че има свободно място в щатския Департамент по правосъдието, подадох молба.

Той погледна към нея и видя, че младата жена го наблюдава със скептично изражение, което му подсказа, че тя се досеща, че той премълчава нещо. Едва не се усмихна на очевидното й недоверие, когато спътницата му се извърна. Марк я познаваше едва от час, но вече знаеше, че тя задаваше много въпроси и поставяше под съмнение доста неща, но не беше сигурен дали това бе интуиция, или просто богато въображение. Би могъл да се възползва от това. Смяташе, че подобна любознателност би могла да бъде положително качество за него и работата, която вършеше. Надяваше се, че тя ще прецени къде да я използва, вместо да я остави да се развихри на воля. Тя беше млада. Много млада. Имаше време.

Ала и дъщеря му беше млада, но се оказа, че нямаше достатъчно време. Всъщност беше съвсем недостатъчно. Марк отпъди мислите, взе най-горната тетрадка от малкия куп тетрадки в различни цветове и я прелисти. Изглежда, беше някакъв учебен дневник, в който бяха записани наблюдения за опосуми и… обърна страницата… елен… вълци. Различните части бяха разделени на глави със заглавия, сякаш Дрискол бе нахвърлил план за книга. Марк прелисти набързо останалата част от тетрадката, после провери и другите. Защо Айзак Дрискол бе проявявал интерес конкретно към тези три вида животни, а не към някои други?

Отново огледа хижата. Това ли е била причината този човек да живее тук? За да пише книга за природата?

— Харпър, ти си нещо като специалист за живота сред дивата природа — подхвана той. Тя отвори уста, за да възрази, но той продължи, без да й даде тази възможност: — Ако наблюдаваш животни и да кажем, пишеш книга за тяхното поведение, задължително ли ще искаш да живееш сред тях?

Харпър смръщи вежди.

— Ами… да, може би. Но не мога да се сетя за нито едно животно, което вече да не е било предостатъчно наблюдавано в неговата естествена среда, особено наоколо… написани са стотици книги и прочее. Няма да бъде нищо ново.

— Точно това си мислех и аз — промърмори агентът, пъхайки тетрадките в хартиен плик за веществени доказателства, който извади сгънат от джоба си.

Криминалистите не ги бяха сметнали за важни, но нещо подсказваше на Марк, че по-късно ще трябва да ги прегледа по-внимателно.

— Освен ако — продължи тя, пристъпвайки в стаята — животното или животните не са били наблюдавани при много специфични условия, които по някакъв начин се различават от нормалните. — Прехапа долната си устна и за миг се замисли. — Като например, ако записаните данни се отнасят за това как ще реагира някое животно на нещо непознато за него. Като това, което правят в лабораториите.

— Да. Само че Айзак Дрискол е бил изследовател с докторска степен в лаборатория на „Рейформ“. Пенсионирал се е по-рано преди шестнайсет години и се е преместил да живее тук. Напуснал е лабораторията заради тази дива пустош.

При все че не беше работил в лаборатория, където са се изучавали животни, доколкото Марк бе установил.

Харпър поклати глава.

— Не знам какво означава това. Освен ако той не е наблюдавал животните от личен интерес.

Би могло. Истинският въпрос беше защо, като е живял тук сам в пустошта, наблюдавайки опосуми, е бил убит? И то по толкова жесток начин? Трябваше да огледа мястото, където Дрискол е бил убит.

— Ей сега се връщам — каза той на Харпър, която му кимна, и се запъти към стаята, където е било извършено убийството.

Криминалистите бяха взели проби от кръвта на Айзак Дрискол, за да я изследват, но по-голямата част от нея все още беше по стената и пода — голяма, засъхваща локва.

Агентът се запита дали жертвата има близки роднини — все още чакаше тази информация — и ако имаше, дали те щяха да поискат тази неприветлива и мръсна хижа насред нищото, където техният роднина е бил убит. Дали щяха да пожелаят този имот? В такъв случай какво щеше да стане с Лукас без фамилно име? Въздъхна, докато се взираше в голямото тъмно петно. Какво, по дяволите, се бе случило тук?

Смъртта не е била мигновена — както и при предишното убийство, стрелата е била изстреляна с достатъчно сила, за да прикове жертвата към стената, оставяйки я безпомощна. Кръвта му бе изтекла от тялото. Също като убитата Джейн Доу* в града, макар че този изстрел бе поразил Айзак Дрискол в гърдите и той бе останал достатъчно дълго в съзнание, за да се добере до телефона и да набере 911. Може би е бил в джоба му? Леснодостъпен дори и в предсмъртна агония.

[* Име, с което се нарича неидентифицирана жертва на престъпление. — Б. пр.]

И в двата случая бе проявена злост — дори омраза. Нито едното от двете престъпления не бе случайно, макар че стрелите при двата случая малко се различаваха. Дали това означаваше, че убийците са двама, или един и същ убиец е използвал различни стрели, това Марк не знаеше. Престъпленията бяха твърде подобни, за да не са свързани. Но как? Защо? Това беше най-важното, което трябваше да разбере. Ако откриеше причината, щеше да открие извършителя.

Който и да беше пронизал жертвите, той или тя със сигурност е знаел как да борави с лък и стрела. Трябваше да се консултира поне с двама експерти по този вид оръжие, но доколкото можеше да предположи, и двата изстрела бяха смъртоносни, произведени умело и бързо. С много сила. Колко силен трябва да е някой, за да прониже човешко тяло? Трябваше да проучи това. Знаеше само, че нито една от жертвите не е била убита от новак.

Марк хвърли един последен поглед на оскъдно мебелираната стая: легло, сега без спално бельо, и скрин. Над скрина висеше единственото произведение на изкуството, което Марк бе видял в къщата. Той се приближи и внимателно го разгледа. Репродукцията изобразяваше древна битка. Мъже с щитове и стрели стояха срещу друга група, въоръжена със същите оръжия, от двете страни на дълбок проход. Не беше запален по историята и не разпозна униформите, ако можеше да се нарекат така — мнозина от воините бяха голи до кръста, облечени в къси поли. Дали беше някаква римска битка? Марк засне картината с мобилния си телефон, за да я разгледа по-късно.

Отвори горното чекмедже на скрина и установи, че беше пълно с кутии с кибрит, подредени в две редици. В останалите чекмеджета имаше дрехи, небрежно сгънати. Марк затвори чекмеджетата, излезе от стаята и се върна при Харпър.

Останалата част от информацията, която му бе нужна, щеше да получи от криминологичната лаборатория. Силно се надяваше да са открили нещо, с което да се захване — някаква следа. Знаеше, че му бяха възложили този случай, защото никой друг не желаеше да скита посред зима из мразовитата пустош. Той също не изгаряше от желание, но щеше да положи всичките си сили и умения, за да разреши този случай. За да се установи на тази работа и да свикне с този нов живот, който двамата с Лори се опитваха да приемат. През повечето време отделно.

Харпър стоеше до вратата, както в началото, пъхнала ръце в джобовете, сякаш искаше да си тръгне час по-скоро. Не я винеше. Имаше нещо потискащо в това място. И не само защото тук е било извършено убийство — макар че това навсякъде би засилило мрачната атмосфера. Не, цялото място изглеждаше тягостно и неприветливо. Марк изпитваше неистовото желание да отвори вратата и да побегне навън, което бе достатъчно показателно, тъй като отвън беше истинска ледена зима.

— Да тръгваме ли? — попита тя.

— Да. Искам да те попитам за нещо, което е било намерено тук, но мога да го направя и в колата. От криминологичната лаборатория трябва да ми изпратят имейл с резултатите, след като приключат с изследванията.

Тя изглеждаше нетърпелива да се махне от мрачната хижа, направи две бързи крачки към вратата и я отвори по-рязко, отколкото беше необходимо. Вратата се блъсна в стената на верандата и Харпър смутено се озърна назад, но не забави ход, докато се спускаше по двете паянтови стъпала. Марк затвори вратата зад тях и пое дълбоко дъх. Студеният въздух изпълни дробовете му и той се почувства по-добре — пречистен. Жив.

Докато вървяха бавно към нейния пикап, Харпър погледна към трите планински върха на юг, сетне извърна поглед към него.

— Агент Галахър, какво мислите за Лукас? Да живее сам тук, в имота на Дрискол, и да разменя разни неща с него. Не е ли странно?

Марк кимна. Възнамеряваше да разговаря с Лукас, ако се появеше някакво доказателство, което го уличава, но дори и да не се появеше, той бе решил да му върне лъка и стрелите и да се опита да научи нещо повече за него.

— Смятам да проуча живота му. Аз също съм доста озадачен.

Лукас не беше много разговорлив в участъка, но Марк не беше сигурен дали криеше нещо, или просто не знаеше отговорите на повечето от въпросите, които му бяха задали двамата с Дуейн. По дяволите, Лукас дори не беше сигурен колко годишен е, нито на каква възраст е бил, когато е дошъл да живее в имота на Дрискол. Петнайсет зими, така беше казал, с толкова пусто изражение в очите, че Марк бе изтръпнал. Беше минало дяволски много време, откакто нечии думи го бяха накарали да изтръпне така. Ако трябваше да гадае, би казал, че Лукас е приблизително на възрастта на Харпър — млад, навярно в началото на двайсетте, и много затворен, макар и очевидно корав и много издръжлив. Марк се втренчи в замръзналия пейзаж, високите планини закриваха последните лъчи на залязващото слънце. Трябва да си много корав и издръжлив, за да живееш тук. И може би „корав “ не е напълно достатъчно.

Запита се как Лукас се вписваше в цялата тази история — и дали изобщо се вписваше. Според думите му отношенията му с Дрискол са били изключително ограничени и той го е виждал само пет-шест пъти годишно, дори и по-малко. Трудно бе да се разгадае този мълчалив мъж, който сякаш постоянно бе нащрек, но Марк бе сигурен, че той криеше нещо.

Харпър изглеждаше притеснена, когато пъхна ключа в стартера на пикапа и пусна отоплението на максимум. Снежната буря беше стихнала, но температурата все още беше доста под нулата, съдейки по термометъра, висящ на стената до вратата на хижата на Дрискол. Защо, за бога, някой би искал да живее тук? Този студ беше непоносим. Хапещ и болезнен.

Марк извади телефона си и изпита облекчение, когато установи, че има сигнал. Отвори електронната си поща и се зарадва, като видя, че се е получил имейлът, който очакваше. Кликна върху прикачения файл и сканираната „карта“, която бе намерена върху масичката до леглото, изпълни малкия екран. Подаде телефона на Харпър и тя остана втренчена около минута в изображението, преди въпросително да погледне Марк.

— Това карта ли е?

— Така изглежда. Само че не знам на какво. И какво — посочи с показалец двете червени квадратчета, отбелязани с кръстчета, и малкото черно празно квадратче — означават тези, ако изобщо означават нещо.

Харпър обърна телефона, така че екранът застана хоризонтално, уголеми снимката и увеличи квадратчетата с кръстчетата, после отново ги намали. Изучава ги няколко минути със замислено сбърчени вежди.

— Тази лъкатушна линия може би означава вода? В тази посока има река. — Посочи към хижата на Дрискол. — Или може би е пътека? — Сви рамене. — Но в тази дива местност има стотици пътеки. Тук наистина няма нищо отличително, което бих могла да разпозная.

— Разбирам. Ами когато снегът се стопи?

Харпър се замисли.

— Ако използваме неговата къща като отправна точка, бихме могли да обиколим района и да потърсим нещо, което да ни даде някаква насока за това, което той е отбелязал. — Тя кимна с глава към телефона. — Картата изглежда доста стара с всичките тези гънки и това избледняло мастило. Може би е отбелязал къде има вода или нещо, което е сметнал, че му е необходимо, когато се е заселил тук. Може дори да е маркирал местата, където е наблюдавал животните, за които споменахте. — Харпър отново се взря в телефона. — Покорен? — прочете единствената дума, отпечатана в долния край на листа. — Какво означава това?

— Засега не ми е ясно.

Младата жена изучава изображението още малко, след което му върна телефона.

Марк го пъхна в джоба си, а Харпър даде назад по завоя, за да продължат по покрития със сняг черен път, по който бяха дошли до хижата. Тя беше права, разбира се. „Картата“ най-вероятно бе свързана с местата, откъдето бе наблюдавал животните в този пущинак. Но интуицията му подсказваше, че трябва да открие тези кръстчета и да разбере защо Айзак Дрискол ги е смятал за толкова важни. Съдейки по това колко бе стара хартията, явно я е държал много години до леглото си. Но защо?