Оцеляване

Глава 20

Малки ледени кристали. Искрящи. Бляскащи върху стъклото в чезнещата светлина на отиващия си ден.

Лукас хвърли още една цепеница в огъня и задържа за минута ръцете си пред него, благодарен за чудото на топлината. Понякога, все още, пламъците му се струваха свещени, както първия път, когато усети топлината им, след като бе преживял толкова мъчителни зимни дни и нощи, заобиколен единствено от студ. Лед. Страдание. Самота.

Боботенето го накара да застине, да наклони глава и да се заслуша. Кола? Заля го вълна на шок и страх. Пристъпи бързо до предния прозорец и очите му се разшириха, когато видя същия голям пикал, който Харпър караше, да се движи бавно — внимателно — през гората към хижата му.

Наблюдава го, когато спря, и миг по-късно Харпър скочи на земята, преметнала тежка на вид торба през рамо, отиде до мястото, където беше лисичата бърлога, и надникна вътре. Когато се обърна към къщата му, върху лицето й грееше усмивка.

Той припряно отстъпи назад и застана неподвижен, когато я чу да се изкачва по стълбите. Не биваше да отваря. Защо тя е тук? Какво иска? Тя почука на вратата му, а той не помръдна, не искаше да отговаря, но накрая една различна част от него надви. Онази част, която се бе оживила при вида на лицето й, от завръщането й. Частта, която знаеше, че тя беше негова, макар че, имайки предвид досегашния му живот, това не можеше да бъде вярно.

Когато отвори вратата, тя му се усмихна, пристъпвайки от крак на крак.

Той зачака тя да му обясни защо беше тук, тъй като не знаеше какво да й каже. Здрасти? Здравей? Защо си тук? Какво искаш? Помисли си, че тези въпроси навярно ще прозвучат така, сякаш той не я искаше тук, и може би действително не я искаше — не биваше — дори да знаеше, че цялото му същество копнееше за нея.

— Бях посъветвана от един човек да не правя това — изрече тя накрая.

Посъветвана. На мен са ми… казали. Някой й бе казал да не прави това. Лукас се намръщи.

— Да не правиш какво?

Тя извърна поглед, после отново го насочи към него.

— Хм, да не идвам тук.

Бузите й порозовяха като цветя, внезапно разцъфтели под кожата й. Премести торбата от едното рамо на другото.

Младият мъж се облегна на рамката на вратата, а очите й се приковаха към ръцете му, които скръсти пред гърдите си. Ръцете му бяха голи и той си помисли, че тя сигурно оглежда белезите, нашарили кожата му. Навсякъде. Това го накара да се почувства… гол, макар че голи бяха само ръцете му. Белезите свидетелстваха за твърде многото ужасни истории, с които бе изпълнен животът му. Истории, които той не искаше да разказва. Никога.

— Защо не си го послушала?

— Опозиционно-предизвикателно разстройство? — засмя се тя леко притеснено.

Това бяха три думи, които той не знаеше и нищо не подсказваше значението им. Лукас килна глава.

— Не знам какво е това — призна.

Тя се усмихна.

— Мисля, че е друг начин да се нарече един човек вироглав.

Той присви очи към нея. Ето го отново — три минути след началото на разговора с нея и вече се чувстваше почти изгубен. Изви се силен порив на вятъра и тя притисна по-здраво торбата към себе си. Размърда рамене и сведе глава, за да се предпази от студа.

— Влез — покани я той. — Студено е.

Тя изглеждаше благодарна, а не изплашена, както миналия път. Пристъпи вътре.

— Този път без оръжие? — попита той, докато затваряше вратата.

Отиде до печката и надникна през малкото стъклено прозорче, за да провери дали има достатъчно дърва. Искаше да й е топло.

— Не. Аз… Съжалявам за онова. Аз само…

— Не те виня. Ти не ме познаваш. Беше разумно.

Той се извърна към нея и за миг времето като че ли се проточи, дълго и тънко. Чупливо. Като остър стрък трева, опънат прекалено много. Тя пристъпи от крак на крак.

— Както и да е, дойдох да ти благодаря за това, което направи — заговори и за миг погледна настрани, сякаш се опитваше да намери върху стената подходящите думи. — Ти ми помогна с нещо, което беше много, много важно за мен, и аз съм ти благодарна.

Лукас сведе очи, искаше да й каже нещо, но не знаеше дали това е правилно. Не знаеше правилата за подобни неща.

— Какво има? — попита тя, сякаш можеше да чете мислите по лицето му.

Това го изненада и му хареса.

— Исках да знаеш, че… аз ги посещавах. Аз… им говорех. Те не са били сами.

Не я гледаше. Лицето му пламтеше. Но когато най-накрая се осмели да я погледне, в очите й блестяха сълзи и тя изглеждаше щастлива.

— Благодаря ти! — прошепна. Тръсна глава. — Думите са прекалено слаби. Аз… ти ми даде дар. Подари ми спокойствие.

Лукас вдигна високо глава и се усмихна. Той й беше дал подарък и това й бе харесало.

— Радвам се, че ти помогнах. Да ги намериш.

Харпър издиша.

— Да, хм. — Гласът й пресекна, тя прочисти гърлото си и кимна към торбата върху рамото й. — Както и да е, донесох ти това. Жест на благодарност.

— Какво е?

Тя свали торбата от рамото си, мина покрай него, остави товара си върху масата до задния прозорец и се обърна към него. Той направи няколко крачки и сега стоеше до нея и чакаше. Гостенката се поколеба за миг, после му хвърли кратка усмивка, преди да отвори торбата и да извади няколко предмета. Консервени кутии. Вдигна ги една по една.

— Пилешка супа и компот от круши. — Остави ги на масата, после взе още няколко и продължи да изброява: — Печен боб с шунка. О! — Вдигна друг предмет и му показа, сякаш беше най-хубавото от всички досега. — Фъстъчено масло — заяви и гласът й се снижи до шепот.

— Спомням си фъстъченото масло — промърмори Лукас.

— Наистина ли? Харесваше ли ти?

— Да, харесваше ми.

Лицето й засия толкова ярко, че Лукас примигна. Всеки път, когато му се усмихваше, той се чувстваше добре по начин, който не можеше да опише. Като мъж. Тя ме кара да се чувствам като мъж. Тя махна горната обвивка и обели малко сребриста хартия. Отдолу се показа нещо, което не бе виждал, откакто беше малко момче. Лукас се наклони напред, подуши го, мушна пръста си вътре, извади го и го пъхна в устата си.

О, господи. Господи. Очите му щяха да изпаднат, но той не ги откъсваше от изненаданите очи на Харпър, които се ококориха още повече, докато го наблюдаваше как ближе маслото от пръста си. Начинът, по който тя го гледаше… О, не, той правеше нещо погрешно, държеше се… погрешно. Отпусна ръка. Засрамен.

— Вкусно ли е? — попита Харпър, гласът й звучеше различно отпреди малко, по-дълбок и малко по-бавен. Бръкна в торбата и извади нещо друго. — Крекери — рече тя. Думата се отрони забързано от устните й и тя захвърли кутията на масата. — И още няколко неща. Храна. Донесох ти храна, защото се тревожех, че може да ти е трудно да ловуваш без лъка и стрелите си. А и наближава буря, в случай че не знаеш.

— Благодаря ти. Имам всичко, от което се нуждая. Не е трябвало да се тревожиш.

Каза го, но не добави, че тревогата й за него го караше да се чувства добре, защото означаваше, че някой помнеше, че той е жив. Това не му помагаше, но може би все още не беше изгубил всичко човешко. А това имаше значение за него.

Тя наклони глава и продължително се взря в него, погледът й се плъзна от очите му, към устните, задържа се там за секунда, а после се сведе към брадичката му. Това го изпълни с желание да прокара ръка по късата си брада, за да се увери, че по нея няма полепнало масло. Но остана неподвижен и я остави да го изучава. Изглежда, това, което виждаше, й харесваше и това събуди любопитството му, искаше да узнае мислите й, но нямаше представа как да попита.

На какво ти приличам? Някога бях човек, но сега една част от мен е животно. Ти коя част виждаш? И защо не се страхуваш?

Той бе пълзял.

Беше плакал.

Беше ял кал, насекоми и изсъхнала трева, когато беше толкова гладен, че мислеше, че ще умре.

Беше умолявал.

Беше убил.

Дали тя разбираше това? Дали можеше да види в очите му колко далеч беше стигнал, за да оцелее? За да оживее?

— Радвам се, че имаш всичко, което ти е нужно — каза тя накрая, извърна глава и погледна към храната върху масата му. — Въпреки това ще оставя всичко това. — Погледна към него. — Нуждаеш ли се от още нещо? Кибрит? Или… — Белите й зъби задъвкаха долната устна и тялото му се напрегна от желание, мускулите му пламнаха от онази топлина, която го караше да копнее да се придвижи. Към нея. — Не знам.

Тя сви рамене и тихо се засмя.

Лукас се опита с все сили да не обръща внимание на тялото си.

— Имам нужда от кибрит, но нямам срещу какво да го разменя. — Намръщи се. — Знам, че не се прави така в…

— О, не е нужно да ми плащаш по какъвто и да било начин. Казах ти, че вече ми направи подарък. Нека ти се отплатя за твоята помощ. И отделеното време.

Той я наблюдаваше, тази идея не му допадаше, но не можеше да обясни защо. Винаги се беше трудил за нещата, които получаваше. Не знаеше как да вземе нещо, без да заплати за това. Обаче начинът, по който тя го гледаше, с онзи пламък в очите и стиснатите устни, като че ли нямаше да диша, докато той не каже „да“. И той искаше да каже „да“ не само заради кибрита, но защото искаше тя пак да дойде.

— Добре.

Тя се ухили, изпусна дъха си, за който той знаеше, че досега бе сдържала.

— Страхотно. Каква друга храна харесваш?

Лукас смаяно се втренчи в нея. Не можеше да си спомни. Какво бе готвила неговата бака? Месо и зеленчуци, увити в нещо, чието име той не можеше да си спомни.

— Оранжева напитка с мехурчета — рече той засрамено, притеснен, че може би не го е казал правилно.

Но очите й светнаха.

— Оранжада. Да, това е хубаво. Ще ти донеса няколко бутилки. Ами хляб? Обичаш ли хляб?

Харпър отново се засмя весело, стомахът му се сви и всички мисли за храна се изпариха. Но тя го гледаше очаквателно, затова Лукас затвори очи, опитвайки се да си припомни какво беше хляб. Хляб. Да, той го харесваше. Беше мек и той го ядеше с фъстъчено масло.

— Да.

— Добре, супер. Ще ти донеса оранжада и хляб и… о, ще те изненадам. Какво ще кажеш?

Лукас й кимна неразбиращо. Тя бе изрекла думата изненадвам с усмивка, но той не обичаше изненадите. За него изненадите не бяха нещо добро. Можеха да се стоварят от ясно небе посред бял ден и да те цапардосат по главата. Но тя продължаваше да се усмихва, затова той й повярва, че нейната изненада наистина означава само храна и нищо друго.

Харпър погледна към консервите.

— Мога да стопля тази за двама ни, ако нямаш нищо против да си я поделим?

Лукас отривисто кимна и тя отново се усмихна. Пъхна пръст в малкия пръстен върху кутията и дръпна, за да отвори капака. Той извади единствената си тенджера и й я подаде. Тя изсипа вътре пилешката супа и я сложи върху печката. Лукас я наблюдаваше как шета, погледът му се плъзна по извивката на дупето й, както се беше навела, по женствените очертания на бедрата й под дънките, по гърба й. Харесваше му как изглежда, допадаха му всичките извивки на тялото й, толкова различни от неговите. Копнееше да я види гола, да разкрие всички тайни места, скрити под дрехите й, искаше да почувства кожата на една жена върху своята. Мъжките му части пулсираха и той се извърна от нея, преструвайки се, че е зает да размества ненужно консервите в другия край на масата.

Искаше тя да си тръгне, искаше тя да остане, но не беше сигурен какво би трябвало да изпитва. Тя искаше да сподели храната с него. Освен това й бе харесала неговата пушена риба. Лукас се чувстваше объркан от това момиче, което стоеше пред печката му и топлеше супа за тях двамата, но в едно беше сигурен: не се чувстваше самотен.