Оцеляване

Глава 28

— Госпожа Кранли?

— Да. Кой се обажда?

Жената в другия край на линията имаше необичайно дълбок глас, леко дрезгав. Пушачка, предположи Марк.

— Здравейте, госпожо. Обажда се агент Марк Галахър. Аз съм от Департамента по правосъдието в Монтана.

Последваха кратка пауза и някакво шумолене, след което госпожа Кранли попита:

— За какво се отнася?

— Госпожо, много съжалявам, но трябва да ви уведомя, че брат ви е бил намерен мъртъв.

Още една пауза, този път по-дълга.

— Айзак?

— Да, госпожо.

— Оставил ли ми е нещо в завещанието си?

Е, това беше доста безцеремонно. Марк се сащиса за миг.

— Всъщност, госпожо, изглежда, че Айзак не е оставил завещание. Но вие фигурирате в няколко документа като негова най-близка родственица.

— Е, такава съм. — Марк чу още шумолене, след това приглушеният глас на госпожа Кранли подвикна на някого около нея. — Лестър, Айзак е умрял и не е оставил завещание. Аз съм най-близката му родственица.

— Кога за последен път сте разговаряли с Айзак, госпожо Кранли?

— Може да ме наричате Джорджет. А, ами… може би беше преди дванайсет години на погребението на татко. Ние двамата с Айзак не се спогаждахме много добре. Предполагам, че това вече няма значение. Той беше извратеняк, честно казано.

Марк се прокашля. Очевидно тази жена не се притесняваше да говори лошо за мъртвите, с което облекчаваше задачата му.

— Какво имате предвид, госпожо? Джорджет?

Марк я чу да поема дълбоко въздух, сякаш току-що бе запалила цигара.

— Просто си беше такъв. Винаги наблюдаваше хората с едно такова странно изражение на лицето. Тръпки ме побиваха от него, макар да беше единственият ми брат. И с годините ставаше все по-зле. Бях много доволна, когато двамата с Лестър се преместихме в Портланд и нямаше причина да го виждаме повече.

— Разбирам.

— Естествено, това ми стана ясно, когато го посетих в дома му в Мисула. Ъъ, мисля, че беше преди осемнайсет или деветнайсет години. Съседка му беше една възрастна дама, която живееше с внука си, предполагам. Хлапето беше току-що проходило, сигурно затова ми е направило впечатление. Айзак постоянно се взираше в него с онова странно изражение на лицето. — Тя издаде звук, който според Марк беше преувеличен израз на потреса й. — Ами тогава си казах, а, бинго! Айзак е перверзник. Така всичко придобиваше смисъл.

На Марк внезапно му се догади. Прочисти гърлото си.

— Но никога не сте видели някакво доказателство, че малтретира деца?

— Не. Само онова изражение. Но жените ги усещат тези неща, нали се сещате? Интуиция.

Той чу как тя отново всмукна от цигарата.

— И това беше в Мисула, така ли казахте?

Марк придърпа към себе си папката с досието на Айзак Дрискол и видя, че последният му адрес е бил в Мисула — вероятно в жилищен блок, вход А.

— Аха. Вече не помня адреса, но това беше последното място, където го видях.

— От това, което разбрах досега, брат ви е работил като доброволец за няколко социални служби в областта.

— Ами нали ви казах. Това му е осигурявало достъп.

Марк отново се изкашля. Беше разговарял с няколко души от доброволческите служби, за които Дрискол беше работил, но никой не бе казал нищо изобличаващо за него. Марк си отбеляза да разпита повече хора, които може би знаеха нещо повече за дейността му като доброволец.

— Може ли да ми кажете нещо повече за онази жена, която е била съседка на брат ви преди толкова много години?

— Ами на нея много не й се разбираше. Имаше силен акцент. Когато я срещнах, тя ме отмина забързано с хлапето, но не чак толкова бързо, че да не видя как го гледаше Айзак. Мислех да отида в апартамента й и да я предупредя да стои по-далече от брат ми, но предполагам, че хората трябва сами да се учат от грешките си, нали така?

Марк отново се слиса. Може би цялото семейство Дрискол бяха откачени.

— Хм, добре. Ами обаждам се и по друга причина. Брат ви е притежавал обширен участък земя извън Хелена Спрингс. Като негова най-близка родственица, този участък се пада на вас, но Айзак е разрешил на един млад мъж да живее в една хижа в неговия имот.

Тя леко изсумтя.

— Аха, обзалагам се, че го е направил.

— Няма доказателство за някакво малтретиране. Мъжът е в началото на двайсетте. Изглежда, Айзак му е позволил да остане там, след като родителите му са го изоставили, и мъжът е израснал без никакъв досег с обществото.

Джорджет се засмя, нисък звук, задавен от храчки.

— Значи, Айзак се е грижил сам за някакъв планинец? Странно.

— Не бих казал, че Айзак много се е грижил за него. Но както казах, той му е позволил да живее в имота. Когато тази собственост бъде прехвърлена на вас, ще му позволите ли да остане в хижата, докато реши какво да прави занапред? Възможностите му са много ограничени.

Джорджет дръпна още веднъж дълбоко от цигарата и Марк се намръщи при мисълта за белите й дробове.

— Не, няма. Не съм искала да имам нищо общо с откаченостите на Айзак още докато беше жив, а камо ли сега, когато е мъртъв. Не, онзи планинец трябва да си върви. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Марк въздъхна.

— Ако размислите, госпожо…

— Няма. Трябва незабавно да освободи хижата. Що се отнася до мен, той пребивава незаконно в моя имот.

Интернет беше пълен с информация за спартанците и за петнайсет минути, или приблизително толкова, Марк потъна в проучването. Имаше нужда да прочисти лошия вкус в устата си след разговора със сестрата на Айзак Дрискол и нейните почернели от тютюна бели дробове. Колкото и да беше тъжно да го каже, в този момент историите за войни и касапници му се струваха далеч по-привлекателни.

Спарта в Древна Гърция била войнствено общество, съсредоточено изцяло върху военната служба. Очевидно военната повинност започвала от ранно детство, когато момчетата били проверявани доколко са силни и след това, когато навършели седем години, войниците идвали и вземали детето от близките му, чиято нежност и привързаност били смятани за вредни, и го отвеждали във военни лагери, където да живее с други момчета воини. Спартанските момчета били подлагани на строга дисциплина и сурови лишения, за да се научат да бъдат силни и да разчитат само на собствените си умения и находчивост. Като навършели двайсет години, е трябвало да преминат много безпощадни изпитания и чак тогава бивали признавани за спартански воини.

Звучеше жестоко. Марк можеше да бъде благодарен за едно нещо — че не се е родил и отраснал в Древна Гърция.

Потърси информация за Битката при Термопилите — сражение с персите, които многократно са превъзхождали по численост спартанците. Изучи внимателно картината, посветена на събитието, и както и първия път, по гръбнака му пробягаха странни тръпки. Определено се дължеше на наличието на лъкове и стрели в ръцете на воините — това очевидно не би могло да бъде пренебрегнато, имайки предвид оръжието, използвано при двете престъпления, — но имаше и нещо друго. Нещо, което му се изплъзваше. Може би не точно в картината, колкото в липсващото парченце от загадката, което би свързало всичко това в едно цяло. Да придаде смисъл на цялата история.

Мистериозна жена, убийства, лъкове и стрели, изоставено момче, сестра, която смята брат си за „перверзник“, проучвания върху социалната политика на правителството… Дали Дрискол е възнамерявал да възроди древната спартанска традиция? Но защо? Дали просто не е бил напълно откачен? Или наистина е вярвал, че е помагал на Лукас?

Прелисти страниците на досието върху бюрото пред него. Снимки от местопрестъплението, информация за стрелите, използвани при двете убийства — популярна верига продаваше стотици в магазините си за спортни стоки, както и по интернет. Ала в момента всичко водеше до задънена улица.

Мелодичният звън на телефона възвести получаването на имейл, но след като седеше пред компютъра, отвори пощата на него.

— Е, интересно съвпадение — промърмори агентът под нос, когато видя, че е от доктор Суифт.

Когато го отвори, имейлът съдържаше кратка бележка и прикачен файл с последното проучване на Айзак Дрискол, което е извършил за „Рейформ“. Марк го прегледа. Беше посветено на случаите на осъдени и хвърлени в затвора малолетни, отгледани от самотни майки. Имаше много статистически данни, илюстрирани с графики, никоя от които не показваше самотните майки в добра светлина, макар Марк да знаеше, че за едно качествено психологическо изследване трябва да се вземат предвид и други променливи или поне да бъдат споменати като съпътстващи фактори. В разработката се изреждаха такива, като ниските доходи, притежание на оръжие и насилието от гангстерски банди в областите, където тези непълнолетни са живеели, както и други подобни обстоятелства. Всичко това обрисуваше доста мрачна картина и Марк осъзна, че по-голямата част от това изследване просто предоставяше цифри и статистика, но не и решения. Което, разбира се, беше ролята на подобни проучвания. Те не бяха предназначени да решават проблемите, а само да ги идентифицират. Можеше да разбере защо Айзак Дрискол или всеки друг, работещ в тази област, би могъл да добие цинично отношение към обществото, след като години наред се занимава с подобни изследвания.

Вратата се отвори със скърцане и съпругата му надникна в стаята с плаха усмивка. Той се облегна назад на стола и също й се усмихна.

— Приготвих обяд, ако си гладен.

Марк прокара пръсти през косата си.

— Благодаря. Малко се поувлякох в тази работа. Ще ми отделиш ли малко, после ще хапна?

Забеляза мига, в който усмивката й помръкна, но не каза нищо. Истината беше, че той бе погълнат от работата си, потънал в загадката на този случай и жадуваше за това. Господи, как жадуваше. Бягство не само за него, но и за двамата мъртъвци, които разчитаха на него да открие отговорите. Така ли се оправдаваш, Галахър? Чу вътрешния глас, който му прошепна въпроса, но побърза да го заглуши. Може би беше оправдание, но в същото време и истина.

— Имаш ли нужда от помощ?

Усмивката й стана по-широка, но той долови притеснението в очите й. Познаваше я. Все още, осъзна Марк. Познаваше израженията й, езика на тялото й. Единственото, което се беше променило, беше желанието му да откликне на това, за което знаеше, че тя го моли. Включване, съпричастност. Но той бе търсил същото от нея в моментите, в които тя не желаеше да го допусне до себе си. Като че ли двамата продължаваха емоционално да се разминават. Но трябваше да се съсредоточи. В миналото тя беше неговият резонатор, човекът, който подхвърляше идеите, ако той беше закъсал, човекът, който толкова пъти му бе помагал, когато не можеше да свърже А с Б. Но сега присъствието й щеше по-скоро да го разсее, отколкото да му помогне.

Ще е нужно време. Марк продължаваше да си го казва наум, макар думите да отекваха кухо в душата му, ала не знаеше на какво друго да се надява.

— Не, благодаря. Не и този път. Скоро ще приключа.

Усмивката й угасна, но тя само кимна, обърна се и излезе, като тихо затвори вратата зад гърба си. Той въздъхна и разтри слепоочията си, опитвайки се да се съсредоточи върху случая.

Но не можа да го направи, поне за момента. Докато затваряше файла с проучването, което доктор Суифт му бе изпратил, агент Галахър си отбеляза не само името на Айзак Дрискол, но и на асистента му, който беше работил по това изследване: Кайл Холбрук.

Обади се в „Рейформ“ и установи, че мъжът все още фигурира в списъка със служителите, но когато се свърза, се включи гласова поща. Марк остави съобщение, а после остана да седи и да потропва с химикалката върху бюрото. Изпод пролуката под вратата до ноздрите му достигаше уханието на печено сирене и доматена супа, докато той се взираше в стената.