Оцеляване

Глава 31

Той изрита вратата, за да я отвори. Ритникът му беше толкова силен, че вратата се блъсна в стената, отскочи назад и го удари по рамото, преди да успее да внесе Харпър вътре.

Отнякъде се разнесе ръмжене. Сигурно е било от него, защото тя му отвърна със свое, обвивайки още по-плътно краката си около талията му.

Тя беше навсякъде. Около него, вътре в него. Мирисът й. Топлината й. Самата тя. Той усещаше как дивото — това, на което винаги се бе противил — го разкъсва отвътре, крещи му да му се покори.

— Джак — прошепна тя между целувките.

Звукът от името му върху устните й стисна гърдите му толкова силно, че той едва смогна да си поеме дъх. Не можеше да го повярва. Тя беше тук. С него. Позволяваше му да я докосва и целува. Гореща. Красива. Негова. Дивото се втурна напред, надделя.

Той я хвърли върху леглото, а тя изненадано се разсмя, когато подскочи веднъж, после втори път. Сетне застина, очите й се разшириха, докато се взираше в него, ала не със страх, както той очакваше. Не беше сигурен дали тя беше доволна, или не. Имаше нужда тя да му каже дали това, което той вършеше, беше правилно, или не, защото не знаеше как да го прави. Познаваше само инстинктите си — онзи див и необуздан вълк в душата му — и те му заповядваха да вземе, искаха той да изгуби контрол, да задоволи глада, пулсиращ във вените му.

— Ти трепериш — промълви тя толкова тихо, че той едва я чу заради бученето на кръвта в главата му. Тя улови ръката му и го притегли надолу към себе си. Погали с пръсти бузата му, после ги плъзна надолу по скулата му. Джак затвори очи пред смайващото щастие, което изпита, когато тази жена го докосна с… нежност. — Виждал ли си се някога в огледало? — попита тя и отметна дълъг кичур коса от челото му.

Той поклати глава, неспособен да говори, светът се въртеше отново само с картини, чувства и миризми, такъв, какъвто беше, преди той да открие колата, думите. Тетрадките, които отново го бяха направили човек. Преди нейната майка да го изтръгне от мрака.

Тя се усмихна, бавно изви устните си, които бяха подпухнали и зачервени от целувките му. В гърдите му се надигна гордост, задето я бе накарал да го гледа така. Него. Той я бе обявил за своя. Жалко, че другите мъже не можеха да го видят. Да знаят, че тя е негова.

— Ти си красив.

— Красив? — намръщи се той.

Мислеше, че думата се използва за жени, и не знаеше дали това не означава, че тя го смята за жена. Определено не желаеше това.

Харпър се засмя и отново прокара пръст по белега му.

— Хубав. Секси. Мъжествено красив.

Като че ли тя бе отгатнала какво мисли и това го накара да се почувства щастлив. На светлината от прозореца кожата й изглеждаше златиста, а очите й искряха. Тя беше красивата. Джак се наклони напред и я целуна, защото тя му позволяваше. Огънят във вените му отново се разгоря и когато тя простена, част от самообладанието го напусна. Задръж. Задръж.

Искаше да я помирише. Навсякъде.

Завря нос в шията й и вдъхна чистия мирис на кожата й, а не на дрехите, които носеше. Нейният и само нейният. Мириса, който заставяше шепотите да препускат бясно в кръвта му.

— Харесва ми как миришеш — измърмори той, притиснал нос към шията й.

Тя издаде лек звук, който приличаше на смях, но добър смях. Харпър зарови пръсти в косата му, ноктите й леко одраскаха скалпа му. Той изръмжа, ниско и гърлено, сетне плъзна устни по-надолу, но спря до деколтето на пуловера.

— Можеш да го свалиш — прошепна тя.

Той не се поколеба, вдигна края на пуловера нагоре по ребрата й и го изхлузи през главата й, а тя се повдигна, за да му помогне. Кръвта му кипна, когато захвърли дрехата настрани, но после се намръщи, когато видя, че тя беше облечена с нещо друго отдолу — нещо бяло, което покриваше гърдите й. Тя отново се засмя, но когато той вдигна глава, видя, че очите й греят от щастие. Харпър обхвана с ръце тила му и го придърпа към себе си.

Двамата се целуваха още малко, той я следваше и бързо се учеше, което явно й харесваше, съдейки по това как стенеше и притискаше тялото си към неговото. Харесваше му вкусът на езика й, мек и влажен, преплитащ се с неговия. Харесваше му тялото й, толкова по-дребно и по-нежно от неговото. Това го изпълваше с желание да я защитава и брани.

Джак искаше да направи всичко, което тя му кажеше. От този миг и завинаги.

Сведе глава между гърдите й и вдъхна дълбоко. Истинският й мирис беше дори още по-силен.

Остави се инстинктите да го водят, не можа да се сдържи. Свали дрехите й, изгарящ от желание да я опознае, да помирише всяко нейно тайно кътче, да я има. Не искаше тя да пази тайни от него. Искаше всичките да ги узнае. Да вземе, а после още и още. Да се нахрани, докато най-накрая се засити, да заспи и пак да се нахрани. С нея. Животински инстинкти — напомни си той. — Аз може да я изплаша. Жената е свята, нашепна един глас в него, цитат от бележките, които майка й бе написала за книгата, която той още не беше прочел.

Свята. Нещо, което е съкровище. За него тя беше точно това. Ала той все още беше гладен за нея. Не знаеше как да помири своите две страни. Особено когато тя лежеше под него, издаваше сладки звуци и прокарваше пръсти по ръцете му, през косата му.

— Джак, да — простена, когато той събу ботушите й, после дънките, плъзна ги надолу по краката й и ги захвърли на пода.

Отново се надвеси над нея и в този миг в очите й се мярна страх. Той се поколеба, разтреперан. Моля те, не ме карай да спра. Но тя се протегна към него и го придърпа към себе си.

Той се придвижи надолу по тялото й, подуши всички места, които искаше да познае, и се върна обратно към корема, когато тя изпъшка. Джак облиза кожата й, вкуси сладостта и солта, лекичко я хапеше, а тя се изви към него.

Можеше да помирише мястото между краката й и мирисът му, толкова близо до ноздрите му, го накара да изръмжи от удоволствие — болка — заради начина, по който онази част от тялото му между бедрата набъбна и се втвърди, както никога досега. Джак прокара носа си по женското хълмче под плата на бикините й, а тя сграбчи косата му и силно я дръпна. Жаждата да я помирише там беше глад, на който не можеше да устои, и с едно ловко движение той смъкна плата надолу по краката й и го метна при другите й дрехи на пода.

Подуши я с нос и с уста, вдъхна с пълни гърди, оставяйки миризмата й да стане част от него, и тя подскочи, когато той потърка нос малко под хълмчето.

Тя ухаеше на живот, като сладка вода, като плодородна земя, на идеално узрели диви ягоди, които щяха да отнемат болката от глада. Женският й мирис беше началото и краят на всичко, мястото, където искаше да поеме сетния си дъх. Тя беше отредена за него, сега вече го знаеше. Никоя друга жена. Единствено тя.

Джак застина, мъглата се разсея достатъчно, за да се съсредоточи върху звуците, които тя издаваше, върху това как пръстите й се бяха вкопчили в косата му, как тя се надигаше, за да посрещне лицето му. Започна да се движи по-бавно, спусна се по-надолу, вдъхвайки я, езикът му се осмели да я вкуси, да близне сладостта й. Моя, моя, моя, напяваха тихо шепотите припева, вечен като времето и земята. Тя издаде дълбок гърлен звук и още по-здраво сграбчи косата му, и той жадно я облиза. Отново. Отново. Обичаше вкуса й. Той шептеше на двете му страни — животинската и човешката. В този миг Джак повярва, че може да бъде и двете, че не беше нужно да избира една от тях.

Стоновете й станаха по-шумни и по-накъсани, докато накрая тя изкрещя името му, бедрата й се сключиха около главата му, а после бавно се отпуснаха, ръцете й освободиха косата му.

Той знаеше какво се бе случило, защото това се бе случвало и на него — онзи взрив от удоволствие, който бе карал кожата му да настръхва и ярки звезди да избухват в главата му. И той бе успял да я накара да изпита същото. Почувства се горд.

Усмихна се, притиснал лице до бедрото й, потърка устни по копринената й кожа.

Тя го дръпна и той се повдигна нагоре и легна до нея на леглото. Тя се извърна, очите й бяха полупритворени, върху устните й играеше лека, щастлива усмивка. Харпър вдигна тениската му нагоре и той я съблече, запрати я на пода и затаи дъх. Тя плъзна ръка по косата му, надолу по лицето. Сведе уста до неговата и го целуна бавно и за няколко минути нямаше нищо друго освен устните й, езика й, разгорещената кръв, пулсираща във вените му, отблясъците на гаснещия огън, отслабващата светлина в хижата, докато слънцето се местеше някъде другаде по небето. Топлата й кожа беше притисната о неговата и Джак никога не се бе чувствал по-добре. Никога.

Без да откъсва устни от неговите, Харпър разкопча дънките му, плъзна ръка вътре, сключи я около него, потърка го. Джак изпъшка, устните му се отделиха от нейните и той рязко отвори очи. Тя го наблюдава около минута, погледите им се преплетоха, докато ръката й продължаваше да се движи. Беше почти прекалено, твърде много… тази близост, след като толкова дълго бе живял в самота, твърде много удоволствие, което понякога сам си бе доставял. Прекалено много, прекалено много. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. Мислеше, че може би е сън. Моля те, нека не свършва. Моля те, нека не свършва. Затвори очи и ги стисна, а тя продължи да го гали, нагоре и надолу, докато той не подскочи, цялото му тяло се разтърси, удоволствието изригна и го помете, сякаш беше една от хилядите падащи звезди, летящи към земята. Но той искаше да падне, защото, когато отвореше очи, тя щеше да го чака.

Дишането му се успокои, светът отново се завърна на малки късчета — пращенето на огъня, хладната влага на удоволствието му, топлата длан на Харпър, движеща се по корема му. Джак отвори очи, а тя му се усмихна и го целуна бързо и леко.

Те се бяха чифтосали… но в същото време не бяха. Знаеше, че не бяха направили онова нещо, което правеха животните, когато едното възсядаше другото и тласкаше. Така, както той тласкаше в собствената си ръка, когато си мислеше как се чифтосва с жената, която искаше да нарече своя.

— Какво? — попита тя. — За какво мислиш?

За миг той не беше сигурен, че може да говори, толкова зашеметен се чувстваше от това, което двамата бяха направили, от това, че все още лежаха един до друг, тя почти гола, а ръката й галеща белезите върху гърдите му.

— Хората могат ли да се… чифтосват по различни начини?

Харпър се усмихна, сладка усмивка, ръката й се придвижи върху друг белег, пръстът й го погали.

— Да, предполагам, че го правят. Обаче не се нарича чифтосване. Казва се секс. Или любене. Има различни думи, но като за начало тези са най-добрите, поне аз така смятам.

Усмивката й изчезна и тя се намръщи, когато пръстът й продължи по белега върху ребрата му, оставен от дивото прасе. Джак не желаеше тя да мисли как той се е бил с дивото прасе точно в този миг — или когато и да е, — затова леко се извърна, така че пръстът й да се измести от белега. Погледът й срещна неговия и тя рече:

— Макар че ние не се любихме. Онова е… — Очите й се отклониха настрани, сетне отново се впиха в неговите. — Различно е. Любенето е, когато…

— Когато мъжкият възсяда женската и тласка в нея — прекъсна я Джак и млъкна.

Чудеше се дали и тя искаше да направи това, ала не беше сигурен, че е редно да попита. Той искаше. Можеше да усети как онази част се втвърдява само като си помислеше за това. Подобно нещо не му се бе случвало никога досега — да се втвърди веднага след вълната от удоволствие, която караше семето му да избликне от тялото му.

— Да, правилно.

По шията й изби червенина и той се учуди и смути, особено след това, което бяха направили. Аз казах нещата по грешния начин, ето защо, помисли си Джак и се почувства малко зле, но чувството не беше толкова силно, колкото щастието, което изпитваше, когато я държеше в прегръдките си или си шепнеха един на друг, докато ръцете й галеха кожата му.

— Ние не се любихме, но се докосвахме интимно, а това е нещо много специално. Поне за мен — каза тя.

Харпър сведе поглед, така че той не можеше да види очите й, а червенината бе пролазила по-нагоре по шията и сега беше обагрила бузите й. Джак не разбираше защо тя се срамува да говори за това, когато те току-що го бяха направили. Това му се струваше… връщане назад. Още едно правило, което трябва да си обясни.

— За мен също беше специално — каза той. — Искам отново да го направя с теб. И… отново.

Тя се разсмя, щастливо и волно, а очите й сияеха, когато срещна погледа му.

— Аз също. Но първо ме нахрани, Джак. Умирам от глад.

Той се ухили. Това можеше да направи. Можеше да я нахрани. Нищо нямаше да му достави по-голямо щастие.

Прекараха деня, като се редуваха да четат на глас от „Граф Монте Кристо“. Джак четеше бавно, внимателно и спираше, когато стигнеше до дума, която не знаеше. Погледът му няколко пъти се плъзгаше по нея, преди да се опита да я каже на глас. Девет от десет пъти я произнасяше правилно от първия път. Той е умен — не спираше да си мисли Харпър. — Повече от умен. Ако се завърнеше в света, само за няколко седмици щеше много умело да разгадае модерното общество. Докато четяха, той задаваше въпроси, които бяха едновременно вещи — имайки предвид живота, който бе водил — и изключително прозорливи. Джак беше изтъкан от противоположности — див и чувствителен, необразован и проницателен, и безкрайно я очароваше.

Кожата й пламна, когато си спомни какво бяха направили, страстта, която ги бе връхлетяла, докато се целуваха. Никога досега не се бе отдавала с такава самозабавеност на желанието. Откакто бе завършила гимназия, си бе втълпила, че сексът с партньори, които тя си е избрала, и пълният й контрол върху отношенията й с тях бяха ключът към изцелението й. При все това… винаги се бе чувствала… дистанцирана от партньорите си. И емоционално разочарована след това. И сама, както винаги. Затова през последните две години напълно бе зарязала секса. Разбира се, знаеше защо има сексуални задръжки, ала това познание никога не беше променило реакцията й на мъжкото докосване. Досега.

Нещо в това беше толкова… упадъчно. Странно, че точно тази дума й бе дошла на ума в тази оскъдно мебелирана дървена хижа насред гората, лишена от всякакъв лукс и удобства.

Но, да, определението й пасваше. Да лежи тук с него, да докосват голите си кожи на златистата светлина на следобеда, й се струваше най-упадъчното преживяване досега в живота й. Техните тела бяха упадъчни, осъзна младата жена. Те бяха създадени да чувстват по този начин. Това беше откровение.

Харесваше й спонтанната му и неподправена радост, когато я докосваше. Харесваха й прямите му въпроси. Те я възбуждаха. Вълнуваха я.

Джак очевидно нямаше никакъв опит, но имаше нещо удивително еротично да го наблюдава как следва инстинктите си, когато се отнасяше за секс, как докосва тялото й, за да си достави удоволствие. Бих могла да се влюбя в този мъж, каза си тя, ала побърза да пропъди мисълта. Имаше прекалено много въпроси, твърде много несигурност, когато се замислеше как би могла да се получи една връзка с него. И някак си й се струваше… несправедливо да мисли толкова много за собствените си желания, когато ставаше дума за Джак. Животът му беше преминал в лишения и борба и още много трудности — макар и от различен характер — го очакваха в бъдеще. Щеше да бъде предизвикателство, най-малкото, да усвои безбройните неща, на които досега животът не го бе научил.

Ала в момента тези теми бяха прекалено обширни и далечни, за да мисли за тях. В този миг тя беше с Джак, главата му бе наведена над нейната, челото му сбърчено от усилието да се съсредоточи, красивата му уста произнасяше дума, която никога досега не бе изричал. Огънят от печката стопляше стаята, а отвън беше яркият, блестящ и леден свят. Замръзнал. Също като времето през този ден. Имаше нещо толкова болезнено сладко в начина, по който той й се усмихваше така срамежливо, когато тя го заловеше, че я зяпа. В начина, по който консервираните парченца круша го караха да облизва устните си от удоволствие, как целувките му ставаха все по-дръзки, по-опитни, по-възбуждащо възхитителни, колкото повече денят клонеше към своя край.

Двамата извървяха няколкото километра към стария дърварския път, незасенчен от гъстата гора, където телефонът на Харпър имаше обхват. Тя се обади в груповия дом и обясни защо е пропуснала нощната си смяна. После позвъни на Райли и й остави съобщение, защото тя не й вдигна. Замисли се дали да не се обади на агент Галахър, но той не бе оставил съобщение на телефона и тя предположи, че щеше да го направи, ако бе научил нещо ново за родителите й.

Една птичка запя, прелестно чуруликане, което отекна между дърветата, и Харпър се усмихна. Джак улови погледа й и повдигна лице, сви длани около устата си и изимитира птичата песен. Беше толкова точно, че Харпър зяпна от учудване.

— Как го направи?

Той се усмихна и сви рамене.

— Практика. — Замълча за миг. — Щеше ми се да знаех имената на нещата — промърмори той на себе си. — Знам как звучат и какво правят, но не и как се казват.

— Мога да ти помогна за някои — предложи Харпър, — но точно на тази птичка не знам името.

Двамата се връщаха бавно през гората към хижата му, когато се натъкнаха на една червена лисица, която се втренчи за миг в тях с широко отворените си очи и се стрелна в гората. Харпър се усмихна, чудейки се дали не беше майката на онези лисичета, излязла на лов.

— Лисиците се чифтосват за цял живот — отбеляза Харпър.

Това постоянство в тези животни винаги й бе допадало.

— Не всички — поправи я Джак.

Харпър извърна глава.

— Какво? Да, правят го.

Той поклати глава.

— Откъде научи това?

— От една книга.

— Книгата е излъгала. Някои се събират за цял живот. Но не всички. Миналото лято видях един сив лисугер с четири женски. И техните бърлоги бяха в три различни посоки. И този приятел постоянно търчеше от едното до другото място.

— И какво правеше той?

— Чифтосваше се.

— Брей, какъв хитрец!

Джак се засмя с най-открития и искрен смях, който някога бе чувала, и стомахът й се сви.

— Тогава какво трябва да направи лисицата? Как ще различи моногамните лисугери от заклетите ергени?

Джак й хвърли усмивка, очевидно бе отгатнал значението на думите „моногамен“ и „заклет ерген“.

— Всички лисугери трябва да умеят… да се покажат. Защо една женска ще избере точно него? Правят го по различни начини. Птиците пеят или се перчат с перата си. Някои животни ходят важно-важно или танцуват около женската. — Той й хвърли още една игрива усмивка. — Мъжките знаят сто начина да бъдат харесани. Но винаги женската трябва да даде знак дали го е избрала. Дотогава самецът… кръжи наоколо.

Харпър прекрачи един камък, стърчащ от снега.

— В света на хората не е така. Там мъжете вземат това, което искат — промърмори младата жена.

Не възнамеряваше да го казва, но се бе отплеснала и признанието се изтърколи неволно от устата й.

Джак я изгледа с любопитство, после спря и се извърна към нея. Тя също се спря.

— Мен ли имаш предвид?

Тя поклати глава.

— О, не. Моля те, дори не си го и помисляй! Не. Аз…

Пое дълбоко дъх и сетне го изпусна. Гората около тях бе притихнала, дърветата над главите им засенчваха синьото небе. Като че ли бяха в друг свят, някъде, където тя също можеше да бъде различна. Чувстваше, че това място ще опази тайните й. И разбра, че не искаше да има тайни от него. Искаше да го накара да я разбере, да я опознае.

— След като родителите ми умряха, собственичката на първата къща, където ме изпратиха, имаше син тийнейджър. През нощта идваше в моята стая и… ме докосваше.

Джак се втренчи в нея за миг, изражението му помрачня.

— Докосвал те е? Както… аз те докосвах?

Харпър кимна и прехапа устни, опитвайки се да отмести поглед. Вината не беше нейна, тя го знаеше и при все това, господи, защо все още се срамуваше?

— Но… ти си била дете.

Харпър отново кимна.

— Да. Някои хора имат болест, която носят вътре в себе си. Болест на душата им. Онова момче беше от тях.

Той напрегнато я изгледа още за миг и тя сякаш видя как се въртят зъбните колела в мозъка му, за да проумеят думите й.

— Твоите родители не са били там. Ти си била сама.

— Да — въздъхна тя. — Искам да кажа, че би било трудно при всякакви обстоятелства, но, да, когато няма към кого да се обърнеш за… — Тя сведе глава и я разтърси. — Беше… ужасно.

Последната дума замря на устните й и Джак пристъпи напред, макар и нерешително. Вдигна ръце, върху лицето му се изписа неувереност, преди да я вземе в прегръдките си и да я притисне към големите си мускулести гърди, които бяха доказателство, че толкова много пъти бе кървял и страдал. Сам, и то по начин, който тя дори не можеше да си представи, въпреки че отлично познаваше чувството на изоставеност и самота.

Той я притисна силно и тя усети как напрежението напуска тялото и душата й, ако това въобще бе възможно. Да бъде прегръщана… кога за последен път някой я бе държал толкова близо до сърцето си? Не с любовна прегръдка, а просто с единствената цел да й вдъхне утеха? Навярно майка й или баща й. И, о, колко отдавна беше това! Една част от нея искаше да се разплаче заради сладостта на тази прегръдка, заради това колко необходима я чувстваше, макар да не бе осъзнала колко отчаяно се е нуждаела от нея. А друга част се дивеше, че този мъж бе отгатнал, че трябваше да я дари с този знак на човешка съпричастност. Кога за последен път той е бил приласкаван и успокояван, ако изобщо си спомняше? А ако не помнеше, дали това беше инстинктивно действие? По същия начин, както се бе досетил — доста умело — как да й достави удоволствие?

На свой ред тя го притисна към гърдите си, давайки му — надяваше се — същото успокоение, с което той я даряваше.

След минута младата жена се отдръпна, наклони глава и го погледна.

— Благодаря ти.

Той кимна и я пусна, тя тутакси усети загубата на топлината на тялото му и отново закопня да се сгуши в силните му, вдъхващи сигурност обятия.

— Мислиш ли, че някога ще мога да бъда нормален?

Харпър извърна глава и го видя, че се взира в далечината, в посока на Хелена Спрингс. Цивилизацията.

— Разбира се, че можеш да бъдеш нормален, Джак! Ти вече си нормален. Ще е нужно да се нагодиш да живееш сред хората, да се приспособиш към обществото, но не мисля, че ще ти отнеме много дълго време.

Той я погледна, лицето му излъчваше такава уязвимост, че сърцето й се сви. Ако искаше, Джак можеше да прикрива чувствата си, но господи, когато не се опитваше, имаше толкова открито изражение, всяка мисъл се отразяваше върху прекрасното му лице.

— Ти вярваш в мен.

— Да. — Тя стисна ръката му. — Аз вярвам в теб.

— Аз също вярвам в теб.

Тя се засмя, а той се усмихна, сякаш нейният смях му доставяше радост. Макар че думите му наистина я накараха да се чувства силна. Той имаше вътрешни и външни рани, с които трябваше да живее, тя също. Но и двамата щяха да се приспособят, да ги преодолеят, да заякнат душевно и физически и да продължат напред. В този момент Харпър вярваше в това с всяка фибра на съществото си.

Усмивката на Джак помръкна и тя съзря тревога в очите му.

— Не знам откъде да започна.

— Аз ще ти помогна.

Мислите й запрепускаха. Като за начало той се нуждаеше от документ за самоличност. Беше сигурна, че агент Галахър можеше да помогне с това. Освен това имаше нужда… Възпря хаотичните мисли. Джак се нуждаеше от помощ, напътствия, да, и тя тепърва трябваше да реши доколко голяма роля щеше да играе в това, но при всички случаи можеше да му посочи правилната посока. Вярваше, че оттам насетне той можеше сам да продължи. Тя говореше съвсем сериозно, когато заяви, че вярва в него.

— Аз ще ти помогна да помогнеш на себе си. Можеш да се справиш с всичко, след като знаеш откъде да започнеш.

Същите тревога и уязвимост се появиха върху лицето му.

Харпър спря, наведе се и измъкна дълъг клон изпод заледения сняг. Огъна го във форма на окръжност и даде знак на Джак да се наведе. Той го направи с любопитно изражение и напрегнат поглед. Диханията им се смесиха, помежду им прехвърчаха искри, както се случваше всеки път, когато се намираха толкова близо един до друг, и тя постави импровизираната корона върху главата му.

— Ето — подхвана с леко запъване. — Аз, Харпър Уорд, от този ден нататък те обявявам за крал на Собствената ти съдба. Пожелавам ти да управляваш поданиците си със справедливост, доброта и… търпение.

Той се изправи в цял ръст, свали короната от главата си и я задържа върху нейната.

— И аз, Джак, от днес нататък те обявявам за кралица на Собствената ти съдба. Бъди добра с поданиците си.

Той й се усмихна малко свенливо и Харпър се засмя, когато той сложи „короната“ върху главата й.

Отново взе ръцете му в своите и двамата закрачиха ръка за ръка през заснежената гора. Тя нямаше представа какво им готви бъдещето. За него. За нея. Но никога не се бе чувствала толкова… обгърната отвсякъде. В този момент, насред белотата на ледената зима, тя не чувстваше никакъв студ. Защото нито Харпър, нито Джак щяха да посрещнат сами това, което им предстоеше.