Оцеляване

Глава 7

Агент Галахър отвори вратата и се усмихна.

— Готов съм да тръгваме.

Харпър кимна, надигна се от стола, върху който беше седяла досега, борейки се с изкушението отново да включи монитора, и излезе от стаята. Закова се на място, когато видя мъжа — Лукас — да бъде извеждан от килията от Дуейн.

— Извинете за задържането — казваше шерифът. — Благодаря, че отговорихте на въпросите ни. Свободен сте да си вървите.

Дуейн се обърна и Лукас го последва. Докато минаваха покрай стаята за почивка, грабна едно списание от стойката на стената и бързо го пъхна под кожуха си. Харпър примигна. Нима той току-що бе откраднал списание под носа на шерифа?

Дуейн отстъпи настрани, а Лукас вдигна глава и срещна очите на Харпър. За една секунда погледите им се кръстосаха и Харпър се почувства като уловена в неговия. Омагьосана. Искаше да разтърси глава, за да се окопити от смайването, че го вижда от плът и кръв. Сякаш той може би съществуваше единствено върху онзи екран в стаята, от която тя току-що бе излязла, и реалността от триизмерното му присъствие непосредствено пред нея беше почти… шокираща.

И господи, начинът, по който я гледаше — враждебността, която бе видяла, докато той се бе взирал в камерата, бе изчезнала, заменена само от силно любопитство и същата онази интелигентност. Тя никога не се бе чувствала толкова напълно завладяна от нечий поглед. Преглътна. Той беше голям. По-голям, отколкото изглеждаше върху малкия екран. Висок над метър и деветдесет и мускулест. Напълно изумителен.

— Харпър ще ме закара до дома на Дрискол — каза агент Галахър, когато Дуейн приближи към тях, следван от Лукас.

Думите на агента — слава богу! — я изтръгнаха от вцепенението й, преди по-възрастният мъж да забележи.

Дуейн изглеждаше доволен и възнагради Харпър с широка усмивка.

— Отлично. Радвам се, че се е получило.

Лукас спря на няколко стъпки зад Дуейн, приковал поглед в Харпър. Взираше се в нея, а очите му я обхождаха, сякаш се опитваше да разбере нещо. На свой ред тя също не отместваше очи и след секунда Лукас се извърна. Погледът му се плъзна из помещението, спираше се за кратко върху това или онова, а след това се придвижваше върху нещо друго. Правеше мислен списък, все едно току-що се бе приземил на някоя чужда планета. Или бе излязъл от машина на времето. А може би наистина го бе направил. Може би наскоро бе дошъл от креда* и за пръв път се озоваваше сред цивилизацията. Ала дънките „Левис“, които носеше, някак си опровергаваха тази теория.

[* Третият и последен период от мезозойската ера, продължил около седемдесет милиона години; най-дългият период от мезозоя. — Б. пр.]

— Сега си отивам у дома — промърмори Лукас и въпреки ниския тон, гласът му беше изненадващо гладък и изключително дълбок.

Отново погледна към Харпър и тя видя, че очите му са сини със златисти точици около ирисите. Очи на залеза, помисли си младата жена. Бяха изключително необичайни върху грубо изсеченото му лице.

Той се извърна към вратата, но агент Галахър пристъпи напред и го спря.

— Помощник-шериф Брайтън ще те откара. Пътят е прекалено дълъг, за да се извърви пеша, а и ние ти причинихме неудобство.

Лукас погледна към прозореца, където големи снежинки се носеха покрай стъклото, слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта. Спря се за секунда, сетне просто рече:

— Благодаря.

Отново погледна към Харпър и тя пристъпи от крак на крак.

За миг се бе зачудила дали няма да я помолят да закара Лукас до дома му, след като живееше близо до Дрискол. Може би мъжете бяха загрижени за безопасността й или може би имаха друга причина да се придържат към протокола, съгласно който Пол трябваше да го откара. Каквато и да беше причината, тя се почувства леко облекчена и леко… разочарована.

— Харпър Уорд — заяви и подаде ръка.

— Харпър Уорд — повтори Лукас, погледът му се задържа твърдо върху лицето й.

После сведе очи и за миг се втренчи в протегнатата й длан, преди да вдигне своята ръка и да я обвие около нейната. Дланта му беше голяма, топла и мазолеста и усещането секна дъха й, наполовина от вълнение, наполовина от страх. Той беше истински мъж, всяка частица от него, и никога досега в живота си Харпър не бе усещала нечие друго присъствие толкова осезателно. Никога досега не се бяха взирали в нея с такава настойчивост. Това я изнервяше. И интригуваше.

Ала най-вече я изнервяше.

Може би.

Помощник-шериф Брайтън се появи от предната част на офиса и погледна към Лукас.

— Готов ли сте за тръгване? — попита, ала самият той изглеждаше доста несигурен.

Лукас кимна и двамата излязоха заедно от участъка.

Вихрушка от заледен сняг ги шибна в лицата, агент Галахър отстъпи назад и вдигна качулката си.

— По дяволите, адски е студено.

— Запознайте се със зимата в Монтана.

Агент Галахър дари Харпър с тъжна усмивка и присви очи срещу снежната буря.

— Това приветствие за добре дошъл ли е, или предупреждение?

Въпреки острото усещане за присъствието на Лукас, пристъпващ бавно редом с нея, тя успя да се засмее.

— Може би по малко и от двете.

Харпър извърна очи към Лукас и го видя, че се оглежда наоколо, погледът му се местеше от поляната и градинарския магазин на отсрещната страна на улицата — затворен през зимата — към далечината, където сред голите дървета се виждаха няколко къщи, от чиито комини лениво се виеше дим. Погледна към нея и тя можеше да се закълне, че за един кратък миг видя мъка върху лицето му. Но защо? Отърси се от мисълта и се съсредоточи върху ботушите си, газещи в дълбокия сняг на паркинга. Трябваше да престане да се опитва да разгадае този мъж. Той караше главата й да се мае.

И може би беше опасен.

Дори помощник-шерифът Брайтън го стрелкаше подозрително с поглед, сякаш му бяха възложили да превозва диво животно. Но какво? Нима Лукас трябваше да върви пеша повече от трийсет километра в снежната буря само защото бе имал лошия късмет да се натъкне на шерифската кола и познаваше убития? Вярно, освен това той имаше лък и стрели — но те бяха различни и нима не беше логично, че щом някои хора ловуваха по този начин, други също можеха да го правят?

Нямаше представа защо се опитваше да го оправдае.

Стигнаха до нейния пикап, паркиран редом до сува на помощник-шериф Брайтън, от едната страна на който се виждаше надпис „Департамент на шерифа на Хелена Спрингс“, и Харпър се извърна едновременно с Лукас.

Както преди няколко минути в участъка, погледите им се кръстосаха.

— Довиждане.

Кожухът на Лукас се разтвори леко от вятъра и Харпър зърна тъмна тениска под него, която изглеждаше ушита от обикновен памучен плат. Тениска? Нещо, което Дрискол му беше дал срещу риба, горски плодове или дявол знае какво друго? Какво ли е трябвало да разменя, за да остане в имота на Дрискол? Тръпки полазиха по гръбнака й.

— Довиждане — промърмори младата жена.

Когато понечи да се извърне, нещо около врата на Лукас падна върху тъмния плат на тениската, привличайки погледа на Харпър. Кръгъл сребърен медальон с капаче, висящ от кожен шнур. Странно бижу за мъж. Нещо в колието… нещо в него… Харпър осъзна, че затаява дъх, когато се приведе, а ръката й несъзнателно се протегна напред, за да улови медальона между пръстите си, да го разгледа по-добре…

Лукас се обърна, отвори задната врата на колата на помощник-шерифа и я хлопна помежду им. Очите им се срещнаха за един последен път през стъклото, после сувът потегли и изчезна в пелената на падащия сняг.