Оцеляване

Глава 27

Харпър примигна срещу Джак, а розовите й устни оформиха буквата О, когато извади химикалката, стисната между зъбите й. Той беше нервен, но не помръдваше, кръвта във вените му пламтеше при вида на полуразтворените й устни.

— Джак? Не разбирам. Защо си казал, че името ти е Лукас?

Тя изглеждаше разтревожена и това го накара да се почувства… не знаеше думата, но последното, което искаше на този свят, бе да я изплаши, когато двамата бяха сами. Особено когато не можеше да спре да мисли за устните й и колко много му харесва да седи редом с нея, вдъхвайки сладката й женска миризма и…

Изправи се бързо, отдалечи се от нея и се облегна на стената до прозореца.

— Не излъгах, когато казах, че не знам фамилното си име. Мисля, че една жена, на име Алма, Алмара или Алмина, ме е кръстила, но не съм сигурен. Макар че тя ме отгледа, докато бях почти на осем, и аз я наричах бака. Понякога тя говореше на различен език. Не знам какъв и не знам къде сме живели с нея, нито защо ме взеха от нея.

Устните на Харпър през цялото време останаха извити във формата на буквата О, а очите й бяха широко отворени, докато го слушаше.

— Какво искаш да кажеш с това, че са те взели от нея?

— Искам да кажа, че се озовах тук, без да зная как или защо.

По-голямата част от това беше вярно. Но той не беше готов да й разкрие останалото, поне засега.

— Мислиш ли, че тя, твоята бака, те е оставила тук?

— Аз… не знам.

Харпър изглеждаше толкова объркана.

— Това няма никакъв смисъл. Коя е била майка ти? Ами баща ти?

Той замълча за кратко.

— Мисля, че моята майка ме е дала на моята бака. Не знам. И… не знам нищо за баща си.

— Защо излъга? Не искаш ли да помогнеш да се разкрие всичко това?

Той изпусна дъха си, прокарвайки пръсти през косата си. Искаше да й разкаже за скалата, за войната, каквато не бе имало, за това как го бяха излъгали, но още не беше сигурен какво е редно да сподели и какво да премълчи.

Не казвай на никого, не съм била тук, разбра ли?

— Излъгах, защото не знаех на кого да вярвам — призна той.

Искаше да вярва на нея, осъзна той, и част от него вече й вярваше. Това, което го изненада, беше желанието да й се довери, защото от толкова дълго време той бе вярвал единствено на себе си. Но го искаше, искаше да наблюдава как големите й тъмни очи се изпълват с… разбиране. Искаше да сподели с някой друг тревогите и грижите си. Просто не беше сигурен, че това трябва да бъде тази жена, която го караше да се чувства неуверен в себе си и в същото време заставяше кръвта му да закипи във вените.

Жената, която искаше да нарече своя.

Очите й пробягаха по лицето му, сякаш тя можеше да прочете отговорите на въпросите само като го погледне. Не още — каза му вътрешният глас. — Но скоро, ако й позволиш. Той се извърна, грабна консервената кутия с храна, която тя бе донесла при предишното си посещение, и се обърна към нея.

— Гладна ли си?

Не знаеше дали можеше — или трябваше — изцяло да й се довери, но можеше да я нахрани, въпреки че тя бе донесла храната.

Харпър погледна към консервената кутия и после отново към него.

— Да — промърмори. — Лукас… Джак… кое име предпочиташ?

— През целия си живот съм се казвал Джак. Докато… докато не влязох в сградата на шерифа.

Сбърчи вежди.

— Тогава… Джак, искам да знаеш, че можеш да ми вярваш. Бих искала да ти помогна, ако ми позволиш. — Погледна към консервената кутия, която той все още държеше. — И, да, с удоволствие бих хапнала.

Отвън вече се бе стъмнило и свещите хвърляха танцуващи сенки по стените. Колко пъти Джак бе седял край тази маса и се бе хранил сред студ и самота? Особено след като Пъп умря. Особено тогава. Но сега той усещаше особена близост с друг човек, каквато никога досега не бе изпитвал. Това го изпълваше със спокойствие. И с ужас. Заставяше го да мисли за семейството, което му бе отнето или което бе видял да си отива. Спомените бяха като леденостуден нож, който бавно се забиваше в него, режеше и късаше части от тялото му, също като истинските разрези и рани, оставили белези по кожата му. Не биваше да се привързва към тази жена, защото не искаше да го боли, когато тя си заминеше.

Тя се усмихна, докато дъвчеше.

— Какво? — попита той.

— Това е първата. — Той наклони глава и тя щастливо се засмя. — Среща на боб с кренвирши на свещи.

— Среща?

Усмивката й помръкна.

— О, да. Не. Искам да кажа, не че наистина е среща. Но… имам предвид, че би могло да бъде. Не искам да си мислиш… Не че… както и да е, това, което си мисля, е хубаво.

Тя сведе очи, но после го стрелна с поглед изпод миглите.

Той си припомни какво му беше казала.

— Ти говориш много, което означава, че премълчаваш нещо.

Харпър се засмя.

— Може би не биваше да се издавам. — Но очите й излъчваха топлина и тя се усмихваше. — Обичам да прекарвам времето си с теб, това се опитвам да кажа.

— Защо?

Тя примигна.

— Защо обичам да прекарвам времето си с теб? Това ли питаш, Джак?

Той бавно се отдръпна назад. Харесваше му да чува името си — истинското си име — да излиза от устните й.

— Да.

Харпър се втренчи за няколко секунди в него, леко наклонила брадичка.

— Защото те намирам за интересен и мил. Ти ме изненада, в добрия смисъл. Харесват ми нещата, които казваш, и ми харесва да те наблюдавам как откриваш нови неща. Възхищавам ти се как си оцелял през всичките тези години. — Отмести поглед. — Не, „възхищавам“ не е достатъчно силна дума. Изпитвам благоговение, задето си оцелял тук през всичките тези години, и съм сигурна, че дори не знам и половината от това, което си преживял. Надявам се, че някой ден ще ми повярваш достатъчно, за да ми разкажеш. Ти цениш истината, Джак, това е. Сто процента.

Устните му едва забележимо се извиха. Аз те харесвам, помисли си, изумен от откритието. Спомняше си го — чувството на… привързаност, тази ли беше думата? Да, мислеше, че беше тази. Топлината към друго човешко същество, да… харесваш да бъде с теб. Не желанието да се чифтосаш… макар че го имаше и това. Чувството на… привързаност беше хубаво и то не можеше да изчезне, когато другият си тръгне. То щеше да остане, независимо дали нея я имаше, или не. Чувстваше се добре да знае, че имаше още нещо, което никой не можеше да му открадне.

Той я харесваше. Това беше негово. Това беше всичко.

В същото време се чувстваше виновен. Как можеше да цени истината, както тя бе казала, и в същото време да е лъжец? Имаше толкова много въпроси за този свят, за живота, за хората, за много неща, които го смущаваха. Вярваше ли в думите си, когато й бе казал, че да пазиш нещо в тайна от някого е различно от лъжата? Имаше ли разлика? Не, помисли си. Знаеше, че няма, защото бе изпитал и двете и накрая болката беше една и съща.

Толкова много съмнения и въпроси бушуваха в него. Умът му беше приливна вълна, мислите му се стрелкаха насам-натам, въртяха се в кръг. Толкова бързо, че не можеше да се овладее. Тези нови чувства, които се бяха появили само защото не му беше все едно какво мисли тази жена. Човешки чувства. Човешки въпроси. Той искаше да й вярва. Искаше тя да го харесва.

— А ти какво цениш?

— Аз?

— Да. Най-много от всичко — попита той, повтаряйки думите й.

Тя остана мълчалива, сякаш усърдно обмисляше въпроса му.

— Сигурността, мисля… любовта.

Страните й поруменяха и тя отвърна поглед.

Тя срамуваше ли се да желае любов? Джак се зачуди защо. Тя също бе изгубила хората, които беше обичала. Ако все още искаше да обича, това беше много смело.

— Имаш ли в живота си… любов?

Харпър се засмя пресекливо.

— Ти си много прям, когато искаш.

— Погрешни въпроси ли задавам?

Той се почувства засрамен. Не знаеше как да прави това, да говори с други хора за неща, които бяха вътре в него. Понякога дори не знаеше как да говори със себе си.

— Не. — Тя поклати глава. — Не. Въпросите ти не са погрешни. Да, аз имам любов в живота си. Обичам приятелите си, децата от груповия дом, където работя.

Отново се усмихна и в очите й се появи тъга.

— Обичаш ли мъж?

Моля те, кажи „не“.

— Не — прошепна тя и очите й срещнаха неговите. — Не.

Внезапно се изправи и се наведе по-близо към прозореца.

— О, господи! — възкликна и насочи вниманието му към времето отвън. Снегът се сипеше бързо — на гъсти парцали, което означаваше, че щеше да вали дълго, — ледени кристали удряха по стъклото. Джак беше виждал това и преди, много пъти. Знаеше какво означава. — Изглежда зле.

Той се изправи, запъти се към входната врата и я отвори. Леденият порив на вятъра шибна лицето му и той отстъпи вътре.

— Това е ледена буря.

Беше го разбрал още когато видя големите пухкави снежинки, примесени с ледени късчета.

Харпър дойде при него, вдигна ръка срещу плющящия вятър и затвори вратата.

— Боже, много бързо връхлетя. Трябваше да си тръгна, преди да стане толкова зле.

Джак се извърна към нея.

— Наистина е много зле.

Погледите им се преплетоха.

— Изгубих представа за времето. — Тя погледна през прозореца и поклати глава с притеснено изражение. Извади телефона от джоба си и се взря в екрана. — Тук няма покритие, но преди съм улавяла сигнал в тази дива местност. Понякога трябва само да си на подходящо място.

Джак нямаше никаква представа за какво говори тя — знаеше какво е телефон, но не и как работи. Предметът в ръката й беше пълна загадка за него, но той нищо не попита. Последното, което искаше, беше тя да го възприема като неуко дете.

— Трябва да отида до пикапа — заяви Харпър и грабна якето си.

— Аз ще дойда с теб.

— Не, всичко е наред. Ей сега ще се върна.

— Ще дойда с теб — настоя той, тъй като не желаеше тя да излиза сама срещу бушуващия вятър.

Нахлузи бързо ботушите и кожуха си, отвори вратата и примижа срещу ледените снежинки, които изгаряха лицето му. Беше много лесно да се изгубиш в ледената буря. Една пропусната стъпка или погрешен завой и внезапно нямаш представа къде се намираш и едва различаваш дървото пред себе си, преди да се удариш в него. Той я заслони с тялото си, докато вървяха в посоката, където тя бе паркирала пикапа. Не го видяха, преди да се изпречи пред тях.

Веднъж се беше изгубил в подобна буря. Беше приклекнал на пети с Пъп и едва… Но той побърза да пропъди тези мисли. В момента не искаше да мисли за това.

Харпър го заобиколи, привела глава, вятърът вилнееше и свиреше с все по-голяма сила; отметна качулката от главата й и косата й се разпиля във всички посоки. Тя се разсмя, но смехът й прозвуча пискливо като на изплашена птица.

Качи се в пикапа и той я последва вътре. Затръшваха вратата и избягаха от вятъра. Той удряше по бронята, промъкваше се между цепнатините, опитвайки с все сили да ги достигне. Смесените им дихания излизаха на остри хрипове. Воят на вятъра сякаш стихна, макар че пикапът се тресеше, къщата не се виждаше през предното стъкло.

— Мили боже! — възкликна Харпър и отметна косата си назад, късчетата лед блестяха като скъпоценности на слабата светлина от екрана на телефона, който тя отново бе извадила от джоба си.

Издаде съкрушен звук, после вдигна телефона във въздуха, местейки го наляво и надясно.

— Ето. По дяволите… ах! Мамка му! — Продължи така известно време и накрая го пусна в скута си. — Не може да задържи сигнала. — Тя се извърна към него. — Не мисля, че е разумно да шофирам в такова време. Навярно ще се забия в някое дърво, докато се опитвам да стигна до пътя, а дори и да избегна това, има стръмни наклони от двете страни на шосето. Бих могла, ъ, просто да почакам тук. Сигурна съм, че до сутринта бурята ще стихне поне малко.

Гледаше го с широко отворени очи, докато го чакаше да каже… нещо.

Той се намръщи. Дали тя се опитваше да се махне от него? Наистина ли искаше да седи в студената кола, вместо да бъде с него?

— Защо да замръзваш тук, след като можеш да седиш вътре на топло?

— Ами аз постоянно се появявам и те насилвам да бъдеш с мен.

Насилва него? Той беше по-едър от нея. По-силен. Тя не би могла да го насили за нищо. Би могъл да я смачка, ако искаше. Не че искаше, но би могъл. Веждите му се сбърчиха. Не разбираше, когато тя казваше неща, които нищо не означаваха. Не беше сигурен какво да отговори.

— Ако исках да си тръгнеш, щях да ти го кажа.

Харпър изпусна дълбока въздишка, която се удави в свистенето на вятъра отвън.

— Опитвах се да бъда любезна. — Тя поклати глава и безпомощно изпъшка. — Предполагам, че това само по себе си е цял един език, нали? — Замълча и си пое дъх. — Доста глупав през повечето време.

Джак се замисли над думите й.

— Значи, да си любезен означава да кажеш нещо, което нямаш предвид, така че човекът отсреща трябва да каже това, което в действителност мислиш.

Харпър се засмя — нежен звук, който му хареса.

— Почти. — Тя се извърна към него. — И така, Джак, бих искала да дойда с теб в хижата и да се стопля, вместо да седя сама в студения пикап. Ти съгласен ли си?

— Казах ти, че да.

Младата жена се засмя.

— Прав си. Каза ми. Благодаря. Хайде тогава да се връщаме вътре.