Оцеляване

Глава 25

Кап. Цоп. Плис. Пльок.

Зимата си отиваше. Снегът се топеше навсякъде около него, водата се стичаше от гората. Земята я попиваше дълбоко в недрата си, там, където корените на дърветата, растенията и цветята жадно я всмукваха, за да оживеят отново. Джак пристъпи върху меката почва, озъртайки се за гъби или нещо друго, с което да запълни празния си стомах. Скоро отново щеше да има достатъчно храна и тази мисъл му носеше смътна радост, въпреки че тежкото чувство, което го бе налегнало след смъртта на Пъп, не го напускаше, отравяше цялото му щастие, принизявайки го до нещо дребно и неважно. Тежкото чувство беше по-голямо, засенчваше всичко останало.

Пъп.

В гърлото му заседна буца и Джак с усилие я преглътна, забавяйки крачките си.

Вятърът промени посоката си и някаква отвратителна воня накара носа му да се сбърчи, привличайки вниманието му миг преди да чуе ниското грухтене. Глиган. Джак бавно приклекна и се присви в очакване страхът да го връхлети, но нищо не се случи. Тежестта в гърдите му бе засенчила и него.

Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. Зимата без Пъп беше дълга и трудна. Той често гладуваше. Чувстваше се изплашен. Самотен. Ребрата му се брояха под кожата. Имаше нужда от по-голямо оръжие, за да оцелее. Не само за да се сдобие с месо, но и да убива достатъчно едри животни заради кожите, от които се нуждаеше, за да преживее вледеняващия студ.

А ако нямаше да живее, тогава защо да чака да умре от глад, бавно и мъчително? Защо да не остави глигана да свърши тази работа в гневно квичене, докато бивните разкъсват корема му? Така нямаше ли да е по-добре? И по-бързо?

Джак коленичи до един обрасъл с мъх ствол на дърво и застина, изчаквайки глигана да изскочи от храсталака. Притаи дъх. Плисък на вода. Воня на прасе. Ниско ръмжене, изтръгващо се от собственото му гърло.

Но сумтенето на онова диво прасе не беше тихо. То издаваше квичащи звуци, които винаги досега бяха плашили Джак. Звучеше като чудовище или нещо, което мислеше, че се крие под леглото му, когато беше малко момче. Нещото, за което бе молил неговата бака да провери, но тя му бе отвръщала, че той трябва сам да се изправи лице в лице с него, ако е силното момче, за което тя го мисли.

Тогава се бе справил. Щеше да се справи и сега. Да се срещне лице в лице с чудовището. Макар че досега се бе изправял лице в лице с прекалено много чудовища.

Не можеше да реши дали се надяваше, че ще спечели срещу това. Или ще изгуби.

Глиганът изскочи от храстите. Много едър самец, който може би тежеше десет пъти повече от Джак. Щръкнала бяла козина покриваше тялото му, нашарено на черни и бели ивици. Къси, остри бивни стърчаха от зурлата му. Имаше най-големите топки, които Джак бе виждал някога у някое живо същество. Звярът изгрухтя, когато видя Джак, нададе едно от онези ужасяващи квичения и разтърси глава напред-назад.

Прасето смърдеше. Дива смрад. От ноздрите му се разнасяше воня на разложено, сякаш мозъкът му гниеше. Джак никога досега не бе виждал толкова диво и зло прасе.

Пристъпи към него и извади джобния си нож; острието се бе смалило след толкова много зими и лета, след като го бе острил отново и отново върху камъните. Но той не знаеше, че днес ще се натъкне на този звяр и не бе взел със себе си ловджийския нож.

Острият дар на живота, който толкова отдавна му бе дало момчето с тъмните очи, беше всичко, което Джак имаше. Този дар щеше да му помогне да оживее или да умре. И едното, и другото беше добре дошло.

Глиганът надигна глава и отново изквича — дяволски писък — и Джак чак сега усети първия пристъп на гняв, разпростиращ се във всичките му вътрешности. Джак също надигна глава и нададе крясък, който проехтя в гората. Засмя се, безумен кикот, изтръгнал се от глъбините на душата му, смесица от загубата, страха, болката и страданията, сред които толкова дълго бе живял.

— Ела и ме докопай ти, ПРОКЛЕТО прасе! — изкрещя той и яростта избухна в него. — Направи каквото искаш!

За миг прасето застина насред грухтенето си и сведе глава. Джак си помисли, че ще се обърне и ще поеме в друга посока. Приведе се, готов да го преследва, когато глиганът внезапно се хвърли напред, изненадвайки го. Той не помръдна, заби пети в меката почва и приклекна, насочил ножа пред себе си.

Страхът се надигна като вихрушка в гърдите му, примесен с безумна възбуда.

— Ела и ме докопай, грозно нещо!

Този път той не извика силно, а изръмжа думите под нос, стиснал челюсти. Глиганът сведе още по-ниско глава и се втурна право към Джак.

Джак за секунда се смути, инстинктите му крещяха бягай, но умът и сърцето — не. Гората притихна, колкото за един или два удара на сърцето, сякаш всяко горско животно, листо и клонче замряха, за да наблюдават битката между звяра и мършавия младеж, вкопчени един в друг, с приковани погледи. Звярът се втурна напред толкова бързо, колкото тлъстото му тяло позволяваше. Незнайно как това огромно животно се движеше с бързината на светкавица.

Всичко избухна в Джак, когато животното се удари в него. Тялото му полетя назад и се блъсна в ствола на едно дърво, а глиганът нададе още едно войнствено квичене и отново го нападна.

Джак бързо се изправи на крака, опитвайки се да изпълни дробовете си с въздуха, който ударът бе изкарал от тях. Отскочи настрани точно когато животното пак го връхлетя, следвано от гадната си воня, въпреки че профуча покрай него. Джак се претърколи и скочи на крака точно в мига, в който звярът също се обърна и пак го нападна с подивял поглед и пяна, хвърчаща от муцуната му.

Джак вдигна ножа и отново се претърколи, силен вик прокънтя от гърдите му, докато се извъртя от връхлитащия глиган. В последния миг протегна ръка напред и острието прониза плешката на звяра. Животното издаде още едно демонско квичене, този път от болка.

— Хайде, звяр мръсен! — кресна Джак. — Това ли е всичко? Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

Чувстваше се не по-малко обезумял от проклетия глиган. Нищо нямаше значение. Той щеше да умре, но първо щеше да го наръга толкова пъти, колкото можеше. Глиганът искаше да го убие, но Джак щеше да превърне този сблъсък в битка, която отвратителното нещо никога нямаше да забрави. Един ден уродливото чудовище ще разказва на уродливите си внуци за Джак. Джак предполагаше, че топките му са достатъчно големи, за да създаде поне стотина грозни потомци, смърдящи като него. Изсмя се налудничаво, извъртайки се, когато огромното диво прасе отново го нападна.

Джак пъргаво се измести настрани, но този път не беше достатъчно бърз. Кракът му се закачи за корена на едно дърво и той тежко се стовари на земята, въздухът отново изскочи от гърдите му, когато остра болка прониза костите му. Той изкрещя, болката го накара да се свие на кълбо, когато глиганът удари глава в неговата и краят на една от бивните му проряза ръката му. Джак сграбчи звяра, стискайки в шепа гъстата козина, животното изквича и с цялата си тежест се стовари върху Джак, чийто въздух отново излезе със свистене от дробовете.

Сборичка се с животното с последните остатъци от силите си. Не мога да дишам. Не мога да дишам, беше единствената мисъл, пулсираща в умиращото му съзнание. Гората около него притъмня за секунда, черни точки затанцуваха пред очите му, когато смрадта на глигана изпълни ноздрите му.

Ще умра.

Главата му клюмна настрани, докато дивото прасе продължаваше да квичи, копитата му се забиха в тялото на Джак, бивните му разкъсаха плътта му и от раните му бликна кръв. Джак отвори очи и видя нещо да блести. Все още стискаше джобния нож в юмрука си.

Тъмнокосото момче от онази първа нощ изплува в съзнанието му, сякаш беше застанало точно до него.

Защо си тук? — попита Джак. Момчето не отговори, но сведе поглед към джобния нож, който Джак продължаваше да стиска в ръка, докато глиганът разкъсваше тялото му. Какво се случи с теб? — поиска да узнае Джак. Момчето погледна отново надолу към ножа, сякаш искаше да каже: Аз ти дадох този нож. Моят предсмъртен подарък. Използвай го.

Последният прилив на сила на Джак дойде отникъде, отвсякъде, от спомена за онова другото момче и как бе стискало ръката му, а Джак му бе извикал да живее. Повдигна ръка и с последната си капка енергия нададе боен вик, преди да пререже с ножа гърлото на глигана.

По-късно щеше да си спомня единствено чувството на празнота, докато влачеше мъртвото тяло на звяра през пустошта. Раните му бяха превързани с откъснати парчета плат от дрехите му, но все още оставяха кървава диря по топящия се сняг. Зеещата рана отстрани на тялото му гореше като огън.

Дрискол беше навън, когато Джак се показа иззад завоя, и се втренчи в него с облещени очи и увиснала челюст. Когато Джак стигна до него и остави мъртвия глиган в краката му, Дрискол отметна глава назад и избухна в смях. Той е луд също като това прасе.

Джак политна настрани, но успя да запази равновесие и притисна пръсти към дълбоката рана отстрани.

— Искамсилъкаистрелата — избъбри, сливайки думите.

— О, ще ги имаш — увери го Дрискол.

След тези думи Джак се обърна и си тръгна.

Следващите дни прекара някъде между живота и смъртта. Момчето с тъмните очи повече не го навести, но неговата бака се появи и му каза, че той е силно момче и не бива да се предава. Джак искаше да се предаде. Беше уморен от живота. Уморен от битките. Уморен от оцеляването. А най-вече беше уморен от вечната празна самота.

Но тялото на Джак не беше съгласно да се предаде. То продължи да се бори, въпреки че духът му се бе отказал. Нямаше шепоти, нито желание за живот. Само тишина. Душата му бе умряла. Заедно с Пъп. Той почистваше раните си и ги превързваше с чисти ивици плат, миеше ги на водата от помпата зад къщата и ги сушеше на топлия вятър, после се връщаше вътре, за да спи. Събуждаше се само за да пие жадно вода от помпата. Да почисти раните и да хапне няколко залъка от храната, която имаше.

Много, много дни минаха. Не знаеше броя им, но една сутрин се събуди и забеляза, че се чувства по-добре и че болките са понамалели. Няколко минути остана да лежи в леглото, взрян в дървения таван, слънчевите лъчи, греещи през прозореца, танцуваха и бляскаха пред очите му. Може би съм мъртъв — помисли си той. — Може би тези танцуващи светлини са малки ангели, а аз съм на небето.

Острата болка, пронизала тялото му отстрани, беше доказателство, че греши. Нямаше ангели, само прашинки, а това бяха две коренно различни неща.

Стомахът му се разбунтува, напомняйки, че иска закуска. Той се надигна от леглото, изми се, облече се и взе ловджийския нож.

Още един ден. Ще последват още. Този път той пое в различна от обичайната посока, когато отиваше на лов. Може би беше към града, а може би не. Може би щеше да се озове право насред вражеска територия. Може би те щяха на мига да го убият.

Може би… не му пукаше.

Той се бе хвърлил пред огромен, див и пощурял глиган и бе оживял. Би се засмял, но това само щеше да разтвори отново раната, а вече нямаше чисти парцали.

Не знаеше дали можеше да продължава така, с това постоянно страдание. Със зимите, които винаги идваха, с глада, самотата, която беше като мрак, издълбан в костите му. Защо трябваше да се бори? Заради какво? Защо трябваше да оцелее? Сега вече разбираше изражението в очите на русото момче. Щастието, че най-сетне всичко бе свършило. Джак трябваше да умре на стръмната скала през онази нощ заедно с другите две момчета, може би три. Но той се беше борил, за да живее. Защо? Повече не желаеше да се бори, а наблизо нямаше диви прасета.

Би могъл да се биеш с мечка, която има малки. Майката мецана ще те разкъса на парчета, ако приближиш до мечетата й.

Но това щеше да отнеме прекалено много време. Не мислеше. че иска да живее, но не желаеше да бъде разкъсан от мечка и цял ден да умира в адски мъки. Освен това харесваше мечките. Не искаше да ядоса някоя.

Приближи до каньона и застана на ръба, вперил поглед в дъното. Би могъл да скочи от някоя скала. Но не и от тази. Тази не беше достатъчно висока, за да е сигурен, че ще умре, но имаше доста други, които бяха.

Докато стоеше и мислеше за начините, с които да подсигури смъртта си, на слънчевата светлина грейна нещо лъскаво през листата, затрупали дъното на каньона, заслепявайки го за миг.

Любопитството го възпря, мъглата, която го бе обвила, за кратко се проясни. В гърдите му избуя нуждата да разбере какво крие големият лъскав предмет под листата, искрица… живот. Джак бавно се спусна към дъното на каньона не защото искаше да бъде внимателен, а защото нямаше избор. Тялото му още не беше докрай излекувано; усещаше струйката кръв от едва зарасналата рана отстрани на тялото му да се стича надолу по кожата.

Стъпи на дъното на каньона и под краката му се чу хрущене. Продължи към блестящия предмет, който отблизо приличаше на син метал. Примигна изненадано, когато разбута настрани гъстите листа и отдолу се показа… кола. Отне му минута, за да свърже този голям предмет от външния свят със света, в който той сега живееше. Какво правеше тук?

Дали някой се бе опитал да избяга от врага и се бе озовал в тази пустош, на ръба на този каньон. Колко дълго е 6wia тук?

Под краката му изхрущя стъкло и той се наведе, за да надзърне през счупения прозорец. Веднага се отдръпна, като видя вътре скелетите. Дрехите висяха по костите им и по тях Джак можа да познае, че този зад волана е бил мъж, а другият — жена.

Друг слънчев лъч огря нещо лъскаво върху седалката и Джак се пресегна, извади го от колата и разтвори длан. Сребърен медальон, който се отваряше отстрани. Джак го натисна с нокътя на палеца си и го отвори. Вътре имаше миниатюрна снимка на мъж, жена и бебе. Семейство. Стомахът на Джак се сви на топка, докато се взираше с копнеж в трите усмихнати лица.

Огледа лицата едно по едно, мъжът бе леко усмихнат, прегърнал през рамо жената. Върху лицето й грееше лъчезарна усмивка, русата й коса беше красива и лъскава. Но това, което най-много привлече вниманието му, беше бебето. Тъкмо то го накара да замре и да се вторачи. Имаше нещо в очите на малкото момиченце… нещо, което накара сърцето му да забие по-бързо и кожата му да се изпоти. Джак стисна медальона в шепата си и заобиколи колата отзад, където капакът на багажника бе леко открехнат.

Бутна го и металът изскърца, когато се вдигна нагоре. Вътре имаше купчина мокри листа и нещо, което навярно някога е било одеяло, но бе изгнило от влагата. Отмести го настрани и под него откри синя раница, почти недокосната от времето.

Дръпна ципа и надникна вътре. Имаше няколко изписани тетрадки. Искаше да узнае какво бе написано в тях, но се застави да изчака, напъха ги обратно в раницата, затвори ципа и я преметна през рамо.

Нещо като вълнение запя в душата му. Много време бе изминало, откакто неговата майка му бе оставила онези детски книжки, които той вече знаеше наизуст. Онези, които все още отваряше по няколко пъти на ден, за да чете и да си припомня как изглеждат думите. Как звучат в устата му, в ума му. Може това, което беше в раницата, да не беше детска приказка, но беше нещо ново за четене… нови думи… те бяха… светлина в мрака.

Джак се обърна към стената на каньона и започна да се катери нагоре. Утре щеше да измисли по-добър начин да умре. Днес имаше нови думи. И не се чувстваше толкова самотен.