Оцеляване

Глава 41

Снегът се бе стопил и земята беше мека и влажна под краката й. От време на време в далечината се чуваше кучешки лай, докато Харпър и агент Галахър си проправяха път през гората.

Тя се бе изненадала, когато той й се обади същата сутрин и я помоли да го закара до имота на Айзак Дрискол, въпреки че пътищата бяха значително по-проходими, отколкото преди седмица. Харпър бе предположила, че не особено успешната й кариера като полицейски консултант официално беше прикачила. Но агент Галахър й бе казал, че не само се нуждае от шофьор, но и би желал да използва помощта й да се „поразровят“ из гората, както той се изрази.

Харпър предложи Джак да дойде с тях и също да им помогне — или дори да я замести, — тъй като едва ли някой друг познаваше горите по-добре от него. Но агент Галахър не се съгласи и тя си помисли, че той се държи доста потайно относно цялата работа. И ето я сега насред гората, прекрачвайки изгнил пън, докато се взираше в листа хартия, който Айзак Дрискол бе нарисувал и очевидно бе държал в чекмеджето на нощното шкафче до леглото си.

— Шефе! — разнесе се глас зад тях.

— Да! — откликна агент Галахър, мина покрай нея и се отправи към мъжа, застанал в края на гората.

Тя го разпозна като един от сътрудниците, който държеше кучето, когато пристигнаха преди половин час.

Харпър отново сведе глава към картата. Агент Галахър й бе казал, че думата най-отдолу на листа — покорен — имала нещо общо със спартанците. Очевидно Дрискол е бил обсебен от тях. Младата жена обезсърчено въздъхна. Без конкретна отправна точка нямаше представа какво да търси. Нямаше нищо, което да прилича на някоя от традиционните карти, които беше виждала и преди.

— Два трупа, сър! — достигна до нея мъжкият глас.

Тя застина и очите й се разшириха. Два трупа?

Чу как агент Галахър бавно издиша.

— На деца? — попита той и нещо в тона му й подсказа, че той вече знаеше отговора.

— Изглежда, че да. Единият труп е на много малко дете, а другият — на по-голямо. От лабораторията ще ни кажат повече.

— Добре. Благодаря, Дейвид. Кучетата намериха ли нещо друго?

— Още не. Ще разширим периметъра на търсенето, ако се наложи, утре ще се върнем.

— Благодаря. Веднага ми съобщете, ако откриете нещо друго.

— Разбира се.

Харпър чу отдалечаващите се стъпки на мъжа, на име Дейвид, както и приближаващите се на агент Галахър, бавно се обърна и срещна погледа му. Той навярно бе отгатнал по изражението на лицето й, че е чула разговора, защото въздъхна и рече, почти на себе си:

— Надявах се да греша.

— Две деца? — прошепна Харпър, обхваната от ужас.

Имаше две деца заровени в гората. Чий деца?

Агент Галахър сериозно кимна.

— Намерили са две — заговори Харпър. — Мислиш ли… мислиш ли, че третата отметка означава още едно?

И ако го мислеше така, защо беше довел и нея тук? Кучетата явно сами бяха свършили работата.

— Не знам. Надявам се, че не. Има две червени отметки и една черна. — Ако червените означаваха местоположението на двата трупа, то черната навярно отбелязваше нещо друго. — Вълнистата линия прилича на поток или река, мислиш ли, че бихме могли да я намерим сега, когато снегът се е стопил?

Младата жена преглътна, за да събере сили, чувствайки се… отговорна за онези деца. Ако там имаше нещо, което би осигурило доказателство, за да върнат останките на семействата им, тя щеше да направи всичко по силите си, за да помогне.

Трябваше след малко да вземе Джак и доколкото знаеше, той още нямаше телефон, а и без това едва ли тук щеше да има обхват, но… той щеше да разбере. Когато му каже с какво се е занимавала, той щеше да разбере защо се е забавила.

— Може ли да се върнем и да видим местоположението на двата гроба? — попита тя.

Ненавиждаше дори произнасянето на думата гробове, но как другояче да ги нарече?

Агент Галахър кимна и двамата излязоха от гората и се отправиха обратно към къщата на Дрискол. Водачите на кучетата се бяха отдръпнали, оставяйки животните да водят. От мястото, където бяха застанали, тя можеше да види разположението на двата участъка, които бяха разкопани, мъже и жени в бели костюми и маски се бяха навели над тях. Заля я вълна на тъга и Харпър с все сили се постара да се овладее. За момента. Познаваше значението и облекчението от това най-после да имаш отговори и две семейства сега щяха да получат това. Трябваше да се съсредоточи върху своята задача. По-късно щеше да оплаче двете погубени деца.

Нищо чудно, че Джак ненавиждаше Дрискол и той му вдъхваше лошо чувство. Нещата, които той бе направил, и защо… тя потръпна. Това беше немислимо. Чудовищно.

И за пръв път тя се запита дали Джак й бе казал цялата истина за отношенията си с Дрискол, зачуди се дали не бе скрил част от историята. Запита се дали той не само е бил излъган, но и използван по някакъв отвратителен начин и сега се срамуваше да говори за това.

О, Джак.

Вдигна картата и сравни местата на двата гроба. Изглежда, се намираха точно там, където бяха отбелязани червените квадратчета върху картата. Погледът й се отмести към участъка отвъд, където в момента кучетата търсеха.

— Има река в онази посока, както и няколко по-малки потока — каза тя на агент Галахър. Ако вълнообразната линия изобразяваше вода. Замисли се за миг. — Бих могла да те заведа до всеки един от тях, но те се намират на километри от тук. Каквото и да е отбелязал Дрискол, би могло да е навсякъде. Макар че… — отново се вгледа внимателно за секунда в картата — отметката е начертана точно в края на вълнистата линия.

Не че можеше да се определи мащабът. Харпър въздъхна. Това беше, все едно да търсиш игла в копа сено.

— Знам — рече той. — Объркващо е. Но сега навярно разполагаме с две отправни точки, а това е повече, отколкото имахме. Ще кажа на екипа, че ще отидем с пикапа по-близо до онези реки.

Тя кимна. Не можеха да стигнат директно с колата до потоците. Но можеха да се приближат и после да продължат пеша. Няколко пъти беше водила туристи рибари до един от онези потоци, защото там имаше дълбоки вирове, гъмжащи от риба.

— Аз ще чакам тук.

Той се отдалечи, като стъпваше внимателно по разкаляната земя. Харпър отново погледна картата, питайки се какво я притеснява. Скицата беше съвсем проста, с четири графични символа и една дума. Вече я бе запомнила наизуст.

Агент Галахър в момента говореше с единия от мъжете и тя вдигна глава към синьото небе, по което се носеха пухкави бели облаци, за кратко потапяйки се в покоя на това място. Тук се бяха случили ужасни неща, но те всичките са били причинени от хора. Искаше й се тук да бъде царството на животните — само на тях, — както някога.

Обърна се в посока към старата хижа на Джак, където тя бе нахлула не само веднъж, а дори два пъти, и лека усмивка заигра по устните й. Припомни си как седяха до масата му, склонили глави една до друга, как четеше с него, как го целуваше… Пристъп на меланхолия стегна гърдите й при спомена за онази прекрасна простота, нещо, което никога повече нямаше да се повтори.

Когато понечи да се извърне в посоката към гробовете и агент Галахър, погледът й бе привлечен от планините. Ниско лежащите облаци смекчаваха острите върхове и те приличаха по-скоро на вълниста линия в небето, отколкото на остри шипове. Отново се обърна. Ами ако… Вдигна картата. Гробовете — двете отметки — сега бяха зад нея, но ако вълнообразната линия показваше планините, а не няколкото реки и потоци в обратната посока?

Но оставаше същият проблем. Планините бяха прекалено далече — на километри — така че мястото, отбелязано с третия знак, можеше да се намира навсякъде между гробовете и изходната точка.

Освен ако… Очите й се придвижиха от вълнистата линия към най-забулените от облаци върхове. Те си пасваха много прост начин. Защото картата беше начертана възможно най-просто. Така че, като се има това предвид, какво ще се получи, ако квадратът под планината просто показва визуалната представа за мястото, където планинските възвишения се спускат до земята, гледано точно оттам, където в момента тя стоеше?

Агент Галахър продължаваше да говори с другите мъже, затова тя заобиколи къщата на Дрискол, насочвайки се към дърветата пред нея, съсредоточена върху онази тъмна зона. Удобно място да скриеш… нещо реално. Но какво? Ако двете червени отметки означаваха къде са заровени труповете на децата, какъв друг ужас се криеше тук? Тя се спря, решила да се върне обратно. Щеше да изчака агент Галахър.

Тъкмо когато понечи да се обърне, слънцето освети едната страна на гората и тя забеляза купчина скали зад нарядко израсналите дървета. Отиде там, навлезе между дърветата и изчака очите й да привикнат към слабата светлина. Беше виждала други места като това, други… да. Това беше вход към шахтата на изоставена мина, с врата зазидана отстрани в скалата, Сърцето й се разтуптя. Дали това бе маркирал Айзак Дрискол? И защо?

Бутна вратата, очаквайки да бъде залостена, но ръждясалото желязо изскърца и се отвори. Вътрешността се изпълни със светлина. Тя се наведе напред, въздухът тук беше по-студен и усоен, пропит с миризмата на метал. Сърцето й ускори ритъма си, Харпър включи фенерчето на телефона си и освети наоколо.

Рязко пое дъх. В малкото помещение, преддверие към по-дълбоката затрупана галерия на мината в дъното, имаше маса, монитор и снимки, прикрепени към всяко свободно кътче върху стените.

Джак.

На всички снимки се виждаше Джак.

О, господи!

Какво беше това?

Харпър мъчително преглътна, обхваната от леден ужас.

Няколко керосинови лампи висяха от гредите на тавана и тя пристъпи бавно към най-близката, включи я и освети мястото.

Имаше чувството, че това беше сън, по-точно кошмар, докато местеше поглед от една снимка на друга. Гърлото й се стегна и тя едва дишаше.

Една от снимките беше на Джак — трябва да беше той, на всички, изглежда, беше той — като малко дете, с мокро от сълзите мръсно личице, седеше на заснежения бряг на реката, обвил ръце около мършавите си крака. Трепереше. Личеше си само като гледаше снимката и сърцето й заплака от мъка за него. Не можеше да го спаси. Той вече се беше спасил. Нямал е избор, макар че един мъж бе снимал нещастието му, без да си мръдне пръста. Подобно нечувано зло едва не я накара да се свлече на колене. Що за изчадие в човешки облик би могло да стори това? Как?

Имаше други снимки, стотици снимки на Джак, забил зъби в окървавен, покрит с козина заек, с изпито и бледо лице, на не повече от десет години. Харпър се сви ужасено и отвърна поглед. Колко гладен, колко отчаян трябва да е бил, за да захапе покритото с козина животно?

Върху задната стена имаше серия снимки и тя спря пред тях. Горещи сълзи се стичаха по страните й. Сърцето й подскочи от ужас, когато видя, че Джак не беше сам върху тази поредица от фотографии. Той се биеше с русокосо момче, което беше невероятно слабо, очевидно изгладняло и болно, и… с безумно изражение. Между тях се виждаше мъртъв елен и тя се зачуди дали не се биеха заради него. Всяка снимка беше по-ужасяваща от предишната, всяка сцена приличаше на филм, от който тя искаше да извърне очи, ала не можеше. И накрая… Харпър се разрида, докато гледаше снимката на Джак, един вълк — дали беше обичният му Пъп? — беше преметнат през рамото му, докато влачеше елена зад себе си, а мъртвото русокосо момче лежеше сред локва кръв в снега. Лицето на Джак изразяваше пъпно отчаяние и опустошение.

О, боже! Това беше прекалено жестоко, за да го понесе. Дали Джак беше убил двете деца в онези гробове? Още едно ридание се изтръгна от гърлото й и сега тя избухна в плач.

Извърна се като в мъгла и зърна лък и колчан със стрели, облегнати на стената в ъгъла, виждаше се, че една от стрелите липсва. Младата жена поклати глава. Прекалено много, прекалено много. Това беше скривалището на Дрискол. Това бяха лъкът и стрелите на Дрискол. Дрискол ли беше убил жената? Майката на Джак? Главата й се маеше.

Върху масата имаше лаптоп, батерията му беше изтощена. Харпър отвратено се замисли какви ли ужаси съдържаше това малко устройство и потрепери. До лаптопа лежеше диктофон и тя натисна бутона за възпроизвеждане на запис, очаквайки също да е с изтощена батерия и да не работи, и се стресна, когато заговори мъжки глас:

— Опосумът днес е навън, плаче в снега, цялото му лице е изплескано със сополи, яде туфи трева и после ги повръща.

Гърдите й се стегнаха от мъка. Със замаяна от ужас глава натисна бутона за по-ускорено превъртане на записа.

— Младият елен, изглежда, се появи, добива увереност, но още е предпазлив. Днес беше облечен в нов кожух. Той се учи. Приспособява се. Въпреки че все още съзирам опосума повече, отколкото ми се нрави.

Пръстът й отново натисна бутона за ускорено превъртане.

— Това е. Това е вълкът! — Гласът на мъжа звучеше развълнувано и Харпър можеше само да си представя какво наблюдава. Стисна здраво очи. — Това е спартанецът. Истинският воин. Звярът на всички зверове. Дивакът.

Мъжът нададе тих крясък и тя долови гордостта в противния звук. Потръпна от погнуса.

Натисна бутона за спиране, неспособна да слуша повече. Сърцето й беше разбито. Как бе оцелял Джак при всичко това? Как можеше да бъде толкова нежен, топъл и любящ… въпреки всичко това? Той не беше дивак. Ни най-малко. Той беше човешко същество, насила принудено да подивее заради жестокостта на един демон.

Когато агент Галахър пристъпи вътре и се озърна със смаяно лице, Харпър се разтърсваше от ридания.