Оцеляване

Глава 14

Снежни гирлянди, къдрещи се от порива на вятъра, танцуваха над замръзналото поле. Джак пристъпи през тях, промъквайки се около заровените камънаци и дупките, които познаваше.

Къщата на Дрискол се появи пред погледа му. От комина се виеше дим и Джак ускори крачка, докато се движеше забързано през снежната пелена. Не обичаше да посещава Дрискол. Правеше го колкото бе възможно по-рядко, но имаше някои неща, без които не можеше сега, след като зимата бе дошла.

Особено кибрит.

Вече можеше да готви, но предпочиташе да не го прави. Когато сготвеше храната, не усещаше вкуса на живота. Спомняше си как неговата бака говореше за витамини и минерали и може би те бяха същото нещо. Сега, когато почти не изговаряше думите, Джак се бе научил, че картините в главата му по-добре обясняваха нещата. Представяше си витамините и минералите като малки животворни зрънца, с които са изпълнени живите същества, и когато ги ядеш, можеш да вкусиш всички неща, които животното е погълнало. Неговият живот се вливаше в теб и по този начин продължаваше. Животът беше един кръговрат, който никога не спираше.

Но не искаше да посреща зимата без топлината на огъня, макар че сега имаше покрив над главата, одеяло и тялото на Пъп да го топли. Топлината си заслужаваше да вървиш — заслужаваше няколкото минути с Дрискол. Въпреки това Джак не го харесваше. Изпитваше някакво студено, лепкаво усещане, когато беше близо до него. Ненавиждаше налудничавия блясък в очите на Дрискол и начина, по който следеше всяко негово движение. Джак се бе научил да познава кога наблизо има хищник не само по изпукването на клонче под краката му, но и по миризмата на козината му, когато приближаваше. Усещаше го по тревожния трепет, обхванал душата му, по настръхналите косми на врата, когато нещо опасно го преследваше.

Изпитваше същото усещане, когато беше близо до Дрискол.

Мъжът не бе направил нищо, освен да разменя продукти с него, въпреки това… онова чувство не го напускаше. Джак предполагаше, че Дрискол се е сдобил с тях в града с лъжи и подлост, но не искаше много да се замисля за това.

Неговата бака веднъж му бе обяснила, че хората правят това, което се налага, за да оцелеят по време на войните. А той имаше нужда от кибритени клечки. Това беше всичко.

Джак беше извел навън Пъп при първите лъчи на зората и когото потегли към хижата на Дрискол, той още не се бе върнал, затова сега беше сам. И без това предпочиташе да е сам, когато ходеше при Дрискол. Пъп му беше предан и лоялен и Джак ни най-малко не се страхуваше от него, но нямаше представа какво би могъл да причини на непознат. Особено на такъв, който вони на хищник като Дрискол.

Малкото пъти, когато бе чувал кола по пътя или стъпки на хора, бродещи из дивата местност, която го заобикаляше, Джак се бе насочвал в противоположната посока и бързо се бе отдалечавал, безшумен като вълк. Безшумен като Пъп. Предполагаше, че това му поведение бе научило Пъп да се страхува от други човешки същества, освен Джак. А и не знаеше как ще реагира Дрискол, когато види огромния вълк да го приближава, независимо дали беше симпатичен, или не.

Дрискол отвори вратата, преди Джак да почука, като че ли го бе наблюдавал, което накара малките косъмчета на тила му да настръхнат.

— Джак, как си? Влизай. Стопли се.

Джак пристъпи в малката стая, както винаги мислейки колко силно иска да си тръгне веднага след като бе пристигнал.

Зарови ръка в торбата, която бе ушил от две заешки кожи, съединени с дълги стръкове дебела трева. Не беше много надеждна и не можеше да издържи по-тежък товар, но му вършеше работа и изработването й бе запълнило цели три дни от ежедневието му. Джак извади рибата, натъпкана със сняг и увита в друга кожа. Беше я уловил същата сутрин, като проби с голям камък дупка в заледената вода и провеси няколко късчета заешко месо за примамка. Заниманието му беше отнело цялата сутрин, но беше уловил четири риби. Две за размяна, една за него и една за Пъп.

Когато вдигна глава, хитрите очи на Дрискол се стрелкаха между рибата и торбата, а малка усмивка бе повдигнала ъгълчетата на тънките му устни.

— Работил си доста усилено. Разбрал си как да оцеляваш с това, което ти е подръка.

— Какъв избор имам? — рече Джак. — Докато войната свърши.

— Да. Какво искаш да получиш в замяна?

— Клечки кибрит.

— Ах — въздъхна той. — Кибритът е ценна стока.

Ценна стока. Умът му трескаво запрепуска, опитвайки се да разбере значението на думите. Помнеше думата „ценно“. Важно. Кибритът беше важно нещо! Стоката беше нещо. Важно нещо.

Да, да, наистина беше. Джак го знаеше по-добре от всеки друг. Какво беше по-ценно от животворната топлина?

— Мога да ти донеса още риба. Колко още?

Дрискол прокара пръсти отстрани покрай устата си и надолу по брадата, докато се взираше в Джак по начин, който накара всичките му мускули да се напрегнат.

— Донеси ми чифт ботуши. Тези, които нося, са стари и изтъркани, ще ми се да имам нещо по-топло и подплатено с кожа.

Ботуши? Джак сведе очи към ботушите, които сам си бе направил от парчета от старите му ботуши и животински кожи, които бе съшил с дълги стръкове трева. Вършеха работа и пазеха краката му топли, но едва ли бяха нещо, което да размени. Погледна към ботушите на Дрискол. Изглеждаха му съвсем здрави. Джак би искал да има такива ботуши, вместо тези, които бе изработил с подръчни средства — ботуши, които често се разпадаха, винаги се налагаше да поправя нещо, или се изхлузваха от крака му, когато нагазеше в някоя по-дълбока снежна пряспа.

— Ако ми донесеш чифт ботуши, които да одобря, ще ти дам две кутии кибрит.

Сърцето на Джак заби по-бързо. Две кутии. Щяха да му стигнат да изкара цялата зима и малко от пролетта. Щеше да измисли по-добър начин да майстори ботуши. Умът му започна да жужи като песен на щурци, докато мислеше за всички предмети, които можеха да му послужат по-добре от досегашните, които използваше. Имаше джобен нож, с който да пробива дупките, но не беше много удачно да използва трева като конец. Тя изсъхваше и се късаше. Винаги трябваше да шие парчетата, които се разшиваха.

— Добре — каза момчето, преди да се разубеди.

Най-лошото, което можеше да се случи, беше Дрискол да не хареса работата му и да не му даде кибрита.

Мъжът изглеждаше доволен.

— Добро момче. Ела с мен и аз ще ти дам пет кибритени клечки за рибата.

Джак се забави за секунда, преди да последва Дрискол в стаята, съседна на предната, където предположи, че мъжът спеше. Остана на прага, докато Дрискол отиде до скрина, отвори горното чекмедже и отброи пет кибритени клечки. Той се опита да го закрие с тялото си, но когато се отмести малко, Джак можа да види, че вътре имаше две редици с големи кибритени кутии. Разполагаше с достатъчно кибрит, за да изкара десет зими. Джак се опита да потисне надигащия се гняв. Те бяха кибрити на Дрискол и той имаше късмет, че мъжът му даваше пет клечки за размяна.

Отмести поглед от затвореното чекмедже към картината, висяща над скрина. На нея бяха изобразени мъже, които се биеха, и Джак за минута остана взрян в нея. Когато живееше с бака, бе играл на война с играчките си войници, но мъжете на картината бяха облечени в странни дрехи, които не приличаха на военните одежди, които неговите фигурки носеха.

— Битката при Термопилите — каза Дрискол, спря до него на прага и погледна към картината. — Една от най-прочутите битки на всички времена. Спартанците са отбранявали от завоевателите Термопилите, планина с огромно стратегическо значение, три дни само със сто воини.

Дрискол беше казал няколко думи, които Джак не знаеше. Искаше да повтори — да ги запомни, — но в същото време искаше по-скоро да си тръгне.

— Спартанците?

Джак погледна към Дрискол и видя, че очите му блестят, сякаш всеки миг ще заплаче. Но с щастливи сълзи. Може би обичаше битките. Може би харесваше войната. Може би му се нравеше да живее по този начин. Може би тъкмо заради това Джак се чувстваше толкова странно през цялото време, когато беше близо до него. Младежът отстъпи две стъпки, увеличавайки разстоянието помежду им.

Дрискол, изглежда, не забеляза, докато клатеше глава нагоре-надолу.

— Най-великите воини в историята — рече той. — Те са били отгледани за битка. Подлагани на изпитания, за да е сигурно, че това са мъже, които никога няма да се откажат, въпреки най-неблагоприятните обстоятелства. Твърди се, че спартанският воин не се е обучавал само по време на война. — Дрискол се засмя, а Джак се усмихна сковано, макар че всъщност не разбра шегата. — Но знаеш ли, оцеляването е най-великото обучение. Необяснимо е какво тласка мъжа да продължава да се бори, въпреки препятствията пред него, въпреки крайно лошите условия или невъзможните подвизи. Точно това нещо създава най-страховитите воини. Един силен, ловък мъж може да се научи да си служи с оръжие, но само изключителният воин никога не се предава. Никога.

Джак отстъпи още няколко крачки назад в голямата стая и Дрискол го последва, с все още бляскащи очи.

— Ние трябва да изучаваме историята, за да изковем бъдещето. Древните хора са разбирали войната много по-добре от нас. Те… те… — За кратко размаха ръце, сякаш се опитваше да сграбчи правилните думи от въздуха. Очите му срещнаха тези на Джак. — Те са разбирали, че саможертвата винаги трябва да се прави заради всеобщото благо на обществото. Знаели са, че без саможертва човечеството ще затъне в себичност, алчност и разруха. Отделната личност никога не е толкова важна, колкото цялото общество. Именно това ни е издигнало дотук, разбираш ли?

Не, Джак не разбираше. Въобще не разбираше. Но кимаше, за да изглежда, че е разбрал за какво говори Дрискол. Мислеше, че това навярно беше за войната. Дрискол знаеше много повече от него за това какво се случваше в града, в САЩ, в… Това беше всичко, което Джак знаеше за света, освен че Земята беше кръгла и хората говореха на различни езици, ако пътуваш достатъчно надалече, за да ги срещнеш.

— Хората са толкова лоши, Джак. Толкова лоши, себелюбиви и неморални. Те не се учат. Никога не се учат и всички ние плащаме за техните грешки.

Джак го зяпна сащисано. Вярно ли беше? Наистина ли хората бяха толкова лоши? Някои бяха, той знаеше това. Хора бяха отвлекли неговата бака. Хора се бяха опитали да го убият. Пак те го бяха заставили да живее вдън горите съвсем сам. Но някои бяха добри, нали? Неговата бака беше добра. Тя през цялото време се бе преструвала, че не го харесва, но той беше сигурен, че не беше вярно. Тя се бе грижила за него и го бе научила на много неща, гордееше се с него, когато той успяваше добре да свърши някоя и друга работа. Беше му дала книги, думи и числа, и оранжеви питиета, които правеха смешни мехурчета. Но сега той бе объркан и искаше да си тръгне.

— Добре. Ще се върна с ботушите.

Дрискол примигна, погледът му се зарея над главата на Джак, веждите му се сбърчиха.

— Какво? — Тръсна глава. — Да. Ботуши. Добре. Да, донеси ми чифт ботуши. Аз ще ти дам кутия с кибрит.

— Две кутии — поправи го Джак. — Ти каза, че ще ми дадеш две кутии.

Дрискол махна небрежно с ръка, сякаш нямаше значение дали кутиите ще бъдат една или две. Но не би могъл да има предвид това. Разликата между изобилие или недостиг на кибрит беше живот… или смърт.

— Две кутии. Да, добре.

Джак кимна и тръгна към вратата.

— Довиждане — рече той, като пристъпи навън в снега.

Извърна лице, дребни късчета лед бодяха бузата му. Беше се извил силен вятър. Трябваше да попита Дрискол дали може да остане още малко, вместо да извърви целия път до дома си. Лицето вече го болеше, а ботушите щяха всеки миг да се разпаднат, усещаше го с всяка крачка. Макар че не искаше Дрискол да го узнае, защото можеше да се откаже от размяната. А и бездруго, още когато мисълта да остане изникна в главата му, тревожният трепет му нашепна да си тръгне и Джак побърза да се отдалечи колкото може повече от тази къща. По-далече от Дрискол и неговия трескав поглед. По-далече от този човек, който го караше да се чувства като плячка, макар да не знаеше защо.