Джак не бе ял от три дни. Стомахът го болеше, разяждан от глада, който го караше да се чувства слаб и сънлив. Но не биваше да спи, не и ако искаше да живее. Живей! Пъп беше излизал на лов, нямаше го дълги часове наред, но дори и той, ловец по природа, не бе имал късмет. Отвън времето беше отвратително, животните се бяха изпокрили в леговищата си, затрупани със сняг или блокирани от леда. Много от тях щяха да умрат преди края на зимата. Запита се дали и той щеше да умре.
Сърцето на Джак биеше по-бавно, сякаш се готвеше да спре. Туп, туп. Може би щеше да спре. И на кого щеше да му пука? На никого. Никой дори нямаше да узнае.
Храната му бе стигнала за четири дни от бурята, която все още бушуваше, но нямаше за повече.
Джак се бе опитал да улови риба, но не можа да пробие дебелия лед, след като с часове го удря с остър камък. Беше чакал край водата с надеждата, че някой елен ще се появи, за да пие, но студът бе толкова свиреп, че Пъп започна да скимти, нисък звук на болка, който Джак разбираше дори по-добре от своя покрит с пухкава козина приятел. Нямаше избор, освен да се върне в хижата, умиращ от глад и с празни ръце.
— Трябва отново да опитаме, Пъп — каза той и животното изправи глава, взира се в Джак около минута, после отново я сведе, сякаш казваше: няма начин.
— Трябва да го направим — възрази Джак. — Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-слаби ставаме.
Понякога Джак се чудеше дали не беше подло да държи Пъп вътре в хижата със себе си, питаше се дали неговите вълчи инстинкти няма да… отслабнат, ако не ги използва постоянно. Пъп трябваше да живее сред глутница, сред други вълци, които щяха да си помагат един на друг, за да оцелеят. Вместо това Пъп имаше само Джак, но Джак все още се нуждаеше от него, за да му помага да си осигурява храна и най-вече… най-вече, имаше нужда от приятелството му. Пъп беше единственият му приятел в целия свят и той знаеше, че не би искал да живее толкова дълго без него по време на тази война. Джак може би щеше да се откаже, но заради Пъп никога не би го направил. Пъп му бе спасил живота през онази ужасна, страховита нощ и още много пъти след това, а сега беше ред на Джак да го опази в безопасност и да му осигури храна или да умре, докато се опитва.
Джак облече най-топлите си дрехи, животински кожи, които бе съшил, и няколкото дрехи, които бе получил от Дрискол в замяна на други неща. Би изстрадал пътуването до хижата на Дрискол, ако имаше нещо, което да размени за храна, но не само че нямаше нищо, което би могъл да даде, но и Дрискол му беше заявил, че това било единственото, с което не можело да се сдобие. В града нямало много храна и дори Дрискол се затруднявал да намери достатъчно за себе си. Джак се питаше дали войната не бе продължила прекалено много зими и заради това храната все повече бе намаляла, дали хората от града в един момент нямаше да започнат да идват на лов за животни и друга храна, която можеха да съберат в гората.
Дори сега, когато помислеше за войната и за хората, за които Дрискол му бе казал, че убивали деца, онзи глас започваше да повтаря в главата му: Оцеляването е единствената ти цел.
Когато пристъпи навън, лек трепет премина през Джак, който нямаше нищо общо с бушуващата буря. Той присви очи срещу хапещия студ, изгарящ кожата му.
Стисна джобния нож с увитите си в кожа ръце, готов и изпълнен със стръв да убие всяко дребно животно или птица, което се изпречи пред очите му. Обаче гората беше застинала — притихнала, — дори на зимните птици им бе твърде студено, за да пеят.
Джак се спря на върха на малкия хълм, Пъп беше на няколко крачки отзад, и видя нещо, което приличаше на елен, да лежи насред открития участък.
Очите му се разшириха и за около минута той само се взираше. Дали животното бе измръзнало до смърт на място? Но не… виждаше кръвта, просмукваща се в снега. Пристъпи напред. Дали друг звяр не го бе убил и после го бе зарязал неизяден? Но защо ще го прави, когато беше толкова трудно да се намери храна?
Стомахът на Джак се сви болезнено от глад и той ускори крачки. Не го беше грижа защо животното лежи там. За него беше важно, че беше там и щеше да сложи край на жестоките болки, разкъсващи стомаха му.
— Махни се от моята храна — чу той, когато приклекна.
Извъртя се към гласа, вдигнал джобния нож срещу заплахата. Пъп тихо изръмжа и се сви, готов за атака. Беше друго момче като него, с руса коса, стигаща под раменете, застанало в бойна поза с вдигната лява ръка, в която блестеше нещо. За минута Джак застина от изумление, сетне сърцето му започна да блъска в гърдите, ударите отекваха в главата му. Те се взираха един в друг, очите на другото момче блестяха… налудничаво, лицето му бе изкривено от омраза. Насилие. То се нахвърли върху Джак, влачейки левия си крак. Имаше нещо, което не беше наред.
Джак бързо вдигна ръце, опитвайки се да покаже на момчето, че не представлява заплаха. Стомахът му отново се сви от болка.
— Ти ли уби този елен? — попита той с треперещ глас.
— Махай се — излая другото момче, пристъпи напред и замахна към Джак с това, което се оказа ловджийски нож.
Джак отскочи назад, избягвайки острието. Пъп се озъби и се хвърли напред.
— Пъп, не! — заповяда високо Джак, макар да не бе сигурен дали приятелят му ще се подчини. Трябваше да направи нещо, при това бързо. — Ей. Почакай, почакай! Изслушай ме, можем да си го поделим. И двамата сме гладни, а има достатъчно месо за всички. Повече от достатъчно.
Помисли си да му предложи хижата си, одеялото, нещо, с което да се подсуши и стопли, но не знаеше кое е това момче — можеше да е на страната на врага, — нито беше сигурен дали въобще е безопасно да му предлага каквото и да било. Изглеждаше побъркано и Джак не беше сигурен, че изобщо чува думите му.
Но така или иначе, нямаше да му позволи да отмъкне всичкото месо, проснато на земята между тях. Ако го направи, можеше да умре от глад. Също и Пъп.
— Ще си го поделим — повтори Джак, този път по-силно и се опита да привлече погледа му. Но очите на момчето оставаха приковани в мъртвия елен с толкова изтерзан поглед, че Джак усети как болката пронизва собствения му измъчен стомах. — Ще ти помогна да одерем кожата и да отделим месото. Това е дълга и тежка работа. Аз ще свърша повечето от нея — предложи той. — Можем да се обединим. — Затърси правилните думи, които да накарат момчето да го чуе и да се съгласи, но на него, изглежда, не му пукаше какво говореше Джак. — Как се казваш? — попита той, опитвайки друг подход. — Аз съм Джак, аз…
Момчето отново пристъпи много бързо напред, замахна с ножа. Джак отскочи назад, острието едва не го засегна. Пъп се хвърли напред и момчето изръмжа, размахвайки ножа напред-назад във въздуха, напред-назад. При едно от замахванията ножът раздра крака на Пъп и вълкът нададе вой от болка, кръвта шурна върху белия сняг, докато се отдръпваше, куцукайки назад. Продължаваше да ръмжи, но повече не се нахвърли върху момчето с ножа.
— Стой там, Пъп! — изкрещя Джак, вдигна джобния си нож към противника, опитвайки се за последен път да го убеди да не напада. — Знам, че си гладен. И аз съм гладен. Не се опитвам да отнема твоето месо. Искам само да си го поделим. И двамата можем да се заситим. Можем да се обединим…
Момчето нададе боен вик и се хвърли към Джак. Остра болка прониза бузата на Джак. Той изкрещя, отскочи отново назад и вдигна ръка към пламтящото си лице. Увитата му с кожа ръка потъмня от кръвта. Гняв и страх се смесиха в гърдите му и той се отказа от идеята да убеждава, вместо да се бие. Това момче не му остави избор — трябваше да защитава живота си. Следващото замахване на вражеския нож можеше да пререже гърлото му. Момчето пред него се биеше, за да убие.
Двамата се обикаляха в кръг, дъхът им излизаше на малки облачета пара във въздуха. Бяха достатъчно близо, така че всеки удар с ножа можеше да бъде смъртоносен. Нещо горещо изригна в Джак, ударите на сърцето му отекваха с грохот в ушите му. Може би ако успея да избия ножа от ръката му, ще мога…
Другото момче нападна, тялото му удари Джак с гръмко ох и двамата паднаха на земята, заледената снежна кора под тях се пропука с хрущене. Съперниците изкрещяха и се претърколиха, грухтейки, докато Пъп ръмжеше и скимтеше някъде отзад, надалече, или поне така се струваше на Джак. Можеше да чуе само бумтящите удари на собственото си сърце и острото поемане на въздуха, докато двамата се опитваха да се уловят за нещо, всеки един от тях стремейки се пръв да използва оръжието си.
Отново се претърколиха и ръмженето на Пъп се чу по-близо, миризмата му изпълни ноздрите на Джак.
— Стой назад! — изкрещя на Пъп, отново се търкулна, жонглирайки с ножа, докато се опитваше с все сили да отклони ножа на другото момче от себе си.
Но краткият вик към Пъп бе дало преимущество на другото момче, то замахна и острието се вряза в ръката на Джак, преди той да успее да го избегне.
Джак извика от изгаряща болка и ужас, хвърли се с цялото си тяло напред и прониза гърдите на момчето със своя нож. Право в сърцето.
Всичко спря. Момчето застина за миг, очите му се разшириха, сетне клепачите му се затвориха. От ъгълчето на устата му протече тънка струйка кръв, спусна се надолу по брадичката и попи в окъсаното, прекалено малко яке, с което то беше облечено.
Джак го сграбчи. Какво направих? Той не може да умре. Не и само от едно намушкване. Не! Очите на доскорошния му противник срещнаха неговите, безумната мъгла в тях се бе стопила. Погледите им останаха преплетени, диханията им се смесиха, въпреки че дишането на другото момче стана по-слабо, по-плитко и накъсано. Сърцето на Джак замря, когато — за частица от секундата — другото момче изглеждаше… щастливо. То се усмихна, преди тялото му да се отпусне, и двамата паднаха в снега.
Джак се разрида, измъкна се изпод мъртвото момче, чието тяло се свлече върху снега. Изправи се на крака, целият разтреперан, и се надвеси над неподвижното тяло. Заради шока светът наоколо изглеждаше прекалено ярък и нереален. Сън. Кошмар. Той бе убил човек. Усети нещо топло по страните си и осъзна, че плаче. Избърса влагата, преди сълзите, смесени с кръвта, да замръзнат.
Втренчи се в момчето, погледът му обходи скъсаните дрехи, изкривения крак и почернялото стъпало, сега открито, след като ръчно направената обувка се бе изхлузила по време на битката. Джак затвори очи и сърцето му се сви.
Аз щях да споделя с теб, прошепна задавено на себе си.
Втренчи се в лицето на момчето, което вече не изглеждаше лудо, смъртта го бе направила да изглежда по-малък. Изведнъж той го позна. Това беше русокосото момче, което бе паднало с него от скалата през онази нощ. Явно през цялото това време също бе живяло тук.
И каквото и да беше преживяло, го бе накарало да полудее.
Не! Дали това момче бе преминавало покрай него в гората, криейки се от шума на стъпките, защото бе помислило, че са вражески? Мисълта беше прекалено ужасяваща, за да се задълбочава в нея.
Вместо това се извърна към Пъп, който сега лежеше в снега и голямо петно кръв се бе образувало до ранения му крак. Сърцето му, което бе забавило ритъма си, сега отново запрепуска. Джак трябваше да отнесе ранения си приятел в хижата, за да се погрижи за раната. Взе острия, извит нож на момчето и го затъкна в колана на панталона си. После отиде бързо до Пъп, вдигна на ръце голямото животно и го преметна през рамо.
Приближи отново до мъртвото момче и изтри сълзите, които отново се затъркаляха надолу по страните му, опитвайки се да измисли какво да каже над трупа му. Неговата бака беше казвала молитви, но той не помнеше нито една от думите, които тя бе нашепвала, докато държеше броеницата в ръцете си.
Пъп тихо простена и Джак леко го отмести, опитвайки се да не притиска раната му.
— Сияйна звезда, ярка звезда — промълви Джак накрая. Думите се отрониха бързо, макар да знаеше, че това не беше молитва, но нямаше какво друго да каже. — Падаща звезда щом видя тази нощ, ще изрека желание едно, тази нощ да се сбъдне дано.
И сетне затвори очи и пожела момчето да тича сега на воля из поля, пълни с дъхави цветя, под топлото небесно слънце. Да бъде излекувано, цяло и сито.
Земята беше прекалено замръзнала, за да може Джак да го погребе, затова остави тялото там, където лежеше. Момчето и без това вече нямаше нужда от него, а гората имаше. Други гладни създания щяха да се нахранят от него и да преживеят още един ден.
Като Джак.
Макар да имаше чувството, че част от него бе умряла ведно с мъртвото момче в снега.
С Пъп на рамо, той сграбчи крака на елена и го затегли зад себе си, поемайки по обратния път към дома. Гняв и безпомощност бушуваха в гърдите му. Гневът се надигна като могъща вълна, докато крачеше в студа. Вдигна лице и изкрещя към сивото като скалите небе, а сълзите замъглиха погледа му. Те бяха виновни! Мъжете, които бяха отвлекли него и другото момче. Мъжете, които се бяха опитали да убият деца. Мъжете, които бяха превърнали едно малко момче в полудяло животно, копнеещо за смъртта.
Мъжете, които ме превърнаха в убиец.