Оцеляване

Глава 24

— Хей, я ела тук! — извика Райли, изтръска бързо пелерината, с която подстригваше, и я метна върху облегалката на стола. — Не е нужно да идваш да се подстригваш, за да ме видиш. Можех по-късно да дойда у вас.

Харпър се ухили, обви ръце около приятелката си и силно я прегърна.

— Не можех да чакам. А и малко подравняване няма да ми е излишно. — Райли повдигна вежда. И двете знаеха, че това не беше вярно, тъй като се беше подстригала точно преди сватбата на Райли, състояла се преди две седмици. — Как беше в Мексико? Искам всички мръсни подробности. — Настани се в дълбокия стол във фризьорския салон, където работеше приятелката й, срещна очите й в огледалото и вдигна пръст. — Почакай, може би не всички мръсни подробности.

Райли се засмя, взе пелерината, преметна я около Харпър и я закрепи с лепенка на шията. Отметна косата й и отпусна ръце върху раменете й, поглеждайки я в огледалото.

— Беше мръсно. В най-добрия смисъл. — Смигна й. — И изумително. Не исках да се връщаме.

— След като аз съм тук и те чакам?

— Ти и около десет стъпки сняг.

— Добре казано — усмихна се Харпър. — Значи, съпружеският живот е хубав?

— Аха. — Райли нехайно махна с ръка наоколо. — Но ние от цяла вечност живеем заедно. Едва ли може да се каже, че нещо се е променило сега, след като цялата шумотевица се уталожи. Както и да е, достатъчно за това. Не мога да повярвам, че чак сега научавам подробности за намирането на колата на родителите ти. — Очите й се разшириха и тя леко се наведе напред. — Как се чувстваш, Харпър? Честно? Искам да кажа, едва не припаднах, когато получих есемеса ти. — Райли погледна към Мойра, собственичката на салона, заета с една клиентка, грабна един гребен и го прокара през косата на Харпър.

Харпър въздъхна.

— Всичко е наред. Добре съм.

По-добре, отколкото беше досега.

Райли започна да разделя на кичури косата на приятелката си и леко да я подрязва.

— Просто не мога да повярвам. След всичките тези години. И как беше намерена? Ти обикновено не излизаш да търсиш през зимата, нали?

Харпър замълча, после набързо разказа всичко, което се бе случило, откакто Райли бе заминала на меден месец. Сякаш оттогава животът се бе преобърнал с главата надолу.

— Не, не я намерих аз. Заведоха ме при нея. — Отново замълча и се замисли откъде да започне, осъзнавайки колко много се бе променило всичко за краткото време, откакто приятелката й бе отсъствала от града. — Чу ли за убийството в града? В Ларкспър?

Райли се намръщи, докато подрязваше връхчетата на косата й.

— Аха. Веднага щом се върнах. Някаква жена била намерена мъртва в града, нали? Чух, че някой спомена, че може да я е убил любовникът й, с когото пътувала, или нещо от този сорт. — Поклати глава. — Ужасна история. Но какво общо има това с родителите ти?

— Нищо. Ами почти нищо.

Изглежда, всичко беше свързано с Лукас — някои неща в по-голяма, а други в по-малка степен. Някои неща по начин, който тя навярно не разбираше, защото Лукас не беше от най-разговорливите хора. Но Лукас се намираше в центъра на всичко, което се беше случило или се бе изяснило през последните две седмици. Какво означаваше това? Дали в това се криеше нещо по-голямо, отколкото…

— Земята вика Харпър.

— Извинявай.

Тя разказа на Райли за агент Марк Галахър, за Айзак Дрискол, за Лукас, а след това за колието и как той я бе завел на мястото на катастрофата на родителите й, включително за раницата на майка й. Но когато спомена за бележките на майка й за „Граф Монте Кристо“, пропусна да каже, че той се бе отнасял към тях, сякаш бяха Светият граал. Не беше сигурна защо, просто имаше чувството, че това беше нещо, което трябваше да остане само между тях двамата с Лукас. Сега кой е потайният, Харпър?

Но Харпър винаги бе имала своите тайни. Беше свикнала да ги пази.

Райли продължи да подстригва краищата на косата й, очите й се ококориха, а върху лицето й бе изписано пълно изумление, когато Харпър свърши.

— Леле!

— Знам. Звучи… налудничаво.

— И така, ако твоят Тарзан за момента е изключен, излиза, че няма други заподозрени за убийствата?

Тарзан. Харпър подбели очи.

— Той изобщо не е мой. И не, няма, доколкото знам, макар че в действителност не съм осведомена за всяка една следа, по която работи полицията. Агент Галахър беше достатъчно любезен да ме държи в течение на случая с родителите ми и отговори на няколко въпроса, които имах за Лукас, но всъщност не работя по всеки аспект от разследването.

— Дори и да е така — Райли се усмихна, — баща ти щеше да се гордее с теб. — Със свободната си от ножицата ръка стисна рамото на Харпър и усмивката й помръкна. — Знам, че съм го споменавала и преди, но моят баща все още съжалява, задето тогава не те е взел — пророни тихо. — И се измъчва. Виждам го по начина, по който настроението му се променя винаги когато пита за теб.

Харпър поклати глава и измърмори някакво отрицание.

— Вие едва свързвахте двата края. Болката от загубата на майка ти все още беше много прясна. Райли, аз разбирам. Разбирам защо не е било възможно. Не го обвинявам.

Наистина ли беше вярно? Всъщност все още не си го бе изяснила. Не искаше никого да обвинява, но каква беше самата истина? Беше я заболяло. От това, което бе научила от училищните доклади, и това, което родителите й винаги бяха казвали за нея, тя не е била буйно и непокорно дете. Била е добре възпитана и кротка. Лично тя никога не бе съумяла да разбере защо никой от общността, в която бе живяла — хора, които са познавали и са били привързани към родителите й, — не бе пожелал да я вземе в дома си.

Годините, които бе прекарала в системата за приемни грижи, понякога бяха ужасяващи и самотни и тя с цялото си сърце бе желала родителите й да не са отнети от нея и да не е принудена да преживява допълнителната травма да бъде изпратена в дома на непознат — непознат, който е всичко друго, но не и безопасен. Нейният вуйчо тогава е бил в колежа и животът му току-що е започвал, затова не е имал възможност да й предложи дом, а майката на най-добрата й приятелка била починала преди шест месеца от рак на гърдата, оставяйки съпруга си сам да отглежда две дъщери, докато самият той все още тъгувал за загубата на жена си.

Някои хора се чувстваха виновни, тя го знаеше. Например тъкмо заради това Дуейн винаги й предлагаше работа, свързана с офиса му. Заради това бащата на Райли настояваше, докато бяха в гимназията, тя да отсяда в дома им по време на летните ваканции. А по-късно направи всичко по силите си, за да й помогне да започне работата като планински водач, дори й бе осигурил няколко клиенти, които постоянно я наемаха.

Но тя наистина разбираше защо никой не беше предложил да я осинови след катастрофата. Или поне зрялата Харпър го разбираше. Просто не знаеше как да го обясни на малкото момиченце в нея, което все още изпитваше болка, когато си спомнеше за онова време от живота си. В най-съкровените кътчета на сърцето и душата си тя все още се чувстваше като онова малко момиченце, което никой не бе искал.

Не обичаше много да мисли за първите няколко години след смъртта на родителите си. Но по-късно… ами по-късно я бяха дали да живее с по-възрастна жена, която беше добра с нея. Беше започнала да ходи в ново училище и… всичко беше наред.

Райли стисна устни и върху лицето й се изписа познатото изражение, както винаги когато говореше за Харпър и живота й под опеката на системата на социалните грижи.

— Както и да е — рече Харпър с желанието да смени темата, — все още чакам окончателното съдебномедицинско заключение, за да освободят останките и да организирам погребението.

— Целият град ще бъде там.

— Надявам се. — Харпър успя да изобрази подобие на усмивка. — На татко щеше да му хареса. — Усмивката й се разшири. — А мама щеше да остане у дома и да чете.

Харпър беше комбинация и от двамата, осъзна тя със задоволство. Също като баща си обичаше разходките сред природата и да излиза с приятели, но по любовта към книгите приличаше на майка си.

Райли застана пред нея, приведе се и хвана между пръстите си краищата на косата на Харпър от двете страни на лицето й, за да провери дали са равни. Срещна очите на приятелката си и се усмихна.

— Тя обичаше книгите си, нали? Помня как веднъж ме попита дали ми липсват героите, когато й казах, че съм прочела „Паяжината на Шарлот“*. Нямах представа за какво говори. На нея буквално й липсваха хора, които в действителност не съществуваха.

[* Роман за деца от американския писател Е. Б. Уайт, издаден през 1952 г. Разказва историята на малкото момиченце Фърн и любовта му към прасенцето Уилбър и умната паячка Шарлот и как прасенцето е спасено от обичайната съдба на угоените прасенца. — Б. пр.]

Райли се изправи и отстъпи назад, за да огледа резултата от работата си.

Харпър се усмихна. Да, това беше типично за майка й. Тя обожаваше литературата и бе вдъхнала и на другите своята обич към книгите. Спомни си за Лукас и печалното изражение на лицето му, когато й подаде раницата, съдържаща бележките на майка й, връчвайки ги на законния им собственик.

Трябваше да му ги оставя.

Да, разбира се, че трябваше. Къде й беше умът? Е, тя беше мислила, че това е още едно безценно късче от миналото, което толкова отчаяно се опитваше да задържи. Нещо осезаемо. Дали и тя не му бе причинила същото нещо, което бяха сторили и на нея? Беше му отнела нещо ценно, което озаряваше дните му? Сърцето й се сви от мъка.

— И така, какво ще стане с Лукас сега? — попита Райли, докато отлепваше лепенката около шията на Харпър и сваляше пелерината. — Ще остане ли в гората?

Харпър смръщи вежди и очите й отново се срещнаха с тези на Райли в огледалото.

— Не мисля, че той има много възможности. Имам предвид, че той няма семейство, нито образование или някакъв опит за работа… — Поклати глава. — Не знам. Но има нещо в него… Господи, трудно е да се обясни. Той е смесица от нещо диво и… не знам… може би невинно? Не, това не е точно. Вглъбено? — Тръсна глава, раздразнена, че не можеше точно да го опише. — Чувствително.

— В момента очите ти сияят — отбеляза Райли и Харпър я погледна и видя, че приятелката й я наблюдава полуозадачено и полуразвеселено.

Харпър завъртя очи.

— Добре де. Той е загадка.

— Ами, разбира се, че е загадка. Отраснал е сред пущинаци, сняг и учителски бележки за „Граф Монте Кристо“. Навярно е дяволски объркан.

Въпреки че думите на Райли прозвучаха малко злобничко, Харпър се засмя.

— Кой не би бил? — попита, опитвайки се да го защити, макар да знаеше, че Райли повече се шегуваше. — Можеш ли да си представиш, Райли? Самотата, в която е живял през всичките тези години? Не знам дали аз бих могла да оцелея.

— Разбира се, че щеше да оцелееш. Ти си най-силният човек, когото познавам.

Харпър леко се усмихна. Оценяваше доверието, което й се гласуваше, но се питаше дали някой беше достатъчно силен, за да преживее изпитанията, с които се бе сблъскал Лукас, без това да има някакви трайни последствия.

— Както и да е. — Тя се изправи, заобиколи фризьорския стол и прегърна приятелката си. — Трябва да бягам, но ти благодаря за това — рече и посочи подстрижката, от която в действителност не се нуждаеше, но това й позволяваше да се види с Райли под зоркото око на собственичката на салона.

— Пази се и стой на топло — каза тя, когато Харпър пъхна в ръката й парите за подстригването и бакшиша, така че да не може да го върне, както винаги правеше. — И ми кажи с какво мога да помогна при уреждането на церемонията за родителите ти.

— Непременно.

Харпър махна за довиждане на другите фризьорки, които познаваше, и излезе навън, сподиряна от звъна на звънчето над вратата.

Беше изминала само една пресечка надолу по улицата, когато телефонът й иззвъня. Извади го от джоба си и когато видя кой се обажда, сърцето й затуптя по-бързо. Спря, пристъпи по-близо до една сграда, за да не стърчи в средата на тротоара.

— Ало?

— Здрасти, Харпър. Обаждам се… ами, седнала ли си?

Дъхът й секна и младата жена се облегна на дървената стена на железарията. Агент Галахър звучеше някак си напрегнато.

— Да.

— Патоанатомът ми се обади. Харпър, има доказателство, че родителите ти са били застреляни.

— Застреляни? — За миг не можа да проумее думата, сякаш беше изречена на чужд език, който тя не знаеше. — Не разбирам.

— Аз също, но сега случаят им се разглежда като убийство.