Оцеляване

Глава 5

Предложил услугите й? Кои по-точно?

— Дуейн, какви услуги мога да предложа аз за едно разследване на убийство?

— Никой не те моли да бъдеш полицай. Макар да съм сигурен, че е в кръвта ти. — Той мило й се усмихна. — Това, от което всъщност се нуждаем, е човек, който познава много добре района и разполага с високопроходимо превозно средство. Това си ти. Ще те запозная с агента, когото изпратиха. Изглежда свестен тип. Нов е в отдела и познай какво? Кореняк калифорниец. Появи се навлечен с толкова много зимна екипировка, че вървеше като гумения човек от рекламата на „Мишелин“, и ме попита как да размрази предното стъкло на колата си. — Дуейн се засмя, а Харпър се усмихна, представяйки си непознатия агент. — В момента е в Ларкспър, но скоро ще се върне и ще ти обясни от какво има нужда.

Почукването на вратата ги прекъсна и Кери надникна, без да дочака отговор.

— Дуейн, търсят те на втора линия. Боб Елдърс от Мисула.

Дуейн стисна устни.

— Благодаря, Кери. — Погледна към Харпър. — Трябва да се обадя. Имаш ли нещо против да почакаш тук агента? Казва се Марк Галахър.

Харпър разсеяно кимна, докато Дуейн излизаше от стаята. Не беше решила дали ще помогне в разследването. Усещаше, че в този случай има нещо рисковано… в личен план. Беше сигурна, че е свързано с факта, че баща й бе работил в тази сграда толкова много години. Тя сякаш долавяше присъствието му, аромата на одеколона му за след бръснене, чуваше смеха му…

Внезапно почувства умора, отпусна се на един от столовете до масата и погледна към тъмния монитор. Замисли се за мъжа, който седеше сам в килията, благодарна за това отвличане на вниманието й. В стаята се чуваше единствено тихият звук от потропването на пръстите й върху масата, докато младата жена се чудеше какво ли прави той в момента. Все още ли седи там? А какво друго би могъл да прави, Харпър? Дали Дуейн беше прав, когато каза, че досега мъжът не е виждал кола? Любопитството я глождеше, а фактът, че той може да е убиец — такъв, който има склонността да приковава жертвите си към стените с остри стрели, — изглежда, не беше достатъчен да го потуши. Очевидно.

Потропа по масата още няколко минути, сетне закърши пръсти, прехапа долната си устна, погледна към вратата и се поколеба още миг, преди бързо да се изправи и да пристъпи към монитора. Екранът оживя с едно кликване на копчето и върху него се появи изображение на килията, в която мъжът продължаваше да седи. Беше в същото положение, както преди малко. Всъщност изглеждаше така, сякаш не бе помръднал дори мускул.

В продължение на една цяла минута Харпър просто го наблюдава, докато той седеше на пейката в другата стая, все така неподвижен. Благодарение на анонимността на екрана, тя можеше спокойно да го изучава — от разрошената коса до странните ботуши. Мъжът не беше дебел, беше мускулест. Як. Притежаваше силата да простреля със стрела човешко тяло. Беше едър. И могъщ. И приличаше на дивак.

Истински пещерняк.

Можеше да си представи този мъж как се бие с диви зверове. И побеждава.

Кой си ти?

Погледът й се отмести към ръцете му, отпуснати върху коленете. Бяха големи и дори върху екрана на монитора можеше да различи, че бяха покрити с безброй белези. Той имаше ръце на… воин, белязани и изключително мъжествени, и Харпър искаше да ги изучава, сякаш бяха произведение на изкуството. Бяха… красиви по един груб и жесток начин, какъвто не бе виждала досега. И тя не можеше да не се запита какво бе правил с тези ръце, за да получи толкова много рани.

Младата жена потръпна, но не изцяло от страх. Рязко си пое дъх, когато той внезапно извърна лице към камерата, както бе направил преди, очите му сякаш се впериха изпитателно в нея. Тя почувства как лицето й пламва и бързо отвърна поглед, а в следващия миг почти се присмя на себе си. Той не можеше да я види. Не можеше да види никого — просто се взираше в примигващото око на камерата. Тя пристъпи по-близо, изучавайки изражението му. Имаше нещо в очите му… горчивина, ако не грешеше. Но… защо? Ако мъжът не знаеше какво е кола, как за бога, щеше да знае, че примигващата червена светлина, която виждаше, означава, че някой го наблюдава? А дори и да знаеше, каква бе причината за това настойчиво изражение върху лицето му? Тя наклони глава и внимателно се вгледа в него. Погледът му бе вперен в нея, сякаш усещаше присъствието й от другата страна на камерата. Пълна глупост, разбира се. Харпър го знаеше и при все това чувството остана. Очите му бяха пронизващи, докато гледаше устройството, закачено върху стената на килията, която обитаваше, и… не можеше да се сбърка острият ум, прозиращ в погледа му. Може и да беше пещерняк. Но не беше безмозъчен неандерталец.

В мозъка му гъмжаха мисли. Тя ги долавяше. Смут. Объркване. Гняв. Толкова много емоции.

Мъжът извърна поглед и отново се втренчи право пред себе си, лицето му внезапно доби празно изражение, като че ли бе чул нейната мисъл и не желаеше да приеме, че тя е успяла да види това, което той криеше. Или се опитваше. Ала това не я възпря. Тя се наведе по-близо. От този ъгъл можеше да види белега, прорязващ лицето му точно под дясната скула. И… да, изражението му в момента беше празно, но погледът му издаваше вътрешна борба. Харпър я долови, тъй като самата тя бе човек, довел до съвършенство изкуството на стоицизма. Не реагирай. Не им позволявай да видят страха ти. Не им позволявай да разберат, че не ти е безразлично.

Младата жена беше пронизана от внезапно чувство на съпричастност, но побърза мислено да се смъмри. Съчиняваше си история за този мъж, основана на нейните собствени преживявания, а не на неговите. Наистина не знаеше нищо за него. Макар че, ако той беше само „обект на интерес“, както бе казал Дуейн, беше ли етично да го държат в онази килия? Ако единствената му вина беше, че се е изпречил пред полицейската кола, и те нямаха в какво да го обвинят, той имаше пълното право да си тръгне. Дали го знаеше? Дали му го бяха казали?

Вратата се отвори и я сепна, изтръгвайки я от воайорството й и въпросите, стрелкащи се главата й. Тя отново се изчерви и изключи монитора, но не преди Дуейн и по-възрастният мъж, които влязоха в стаята, да видят какво правеше.

Мъжът, който навярно беше агентът, й протегна ръка и Харпър я пое, докато Дуейн приближи и застана редом с тях.

— Марк Галахър, това е Харпър Уорд. Марк, Харпър знае защо си тук. Тя е нашият местен планински водач, както и психолог.

Харпър пусна ръката на Марк Галахър и стрелна раздразнено с поглед Дуейн.

— Първото е вярно. Но, Дуейн, аз не съм психолог и ти го знаеш. — Отново го измери сурово с поглед, ала той ни най-малко не изглеждаше разкаян. Тя изпусна дълбока въздишка и отправи лека, притеснена усмивка към Марк Галахър. — Работя на половин ден в груповия дом.

— И освен това караш някакви курсове в Мисула, нали? — пропита Дуейн.

— Още не съм се записала за тях — промърмори Харпър, чувствайки се като пълна неудачница.

Уменията, които Дуейн й бе приписал, се стопяваха с всяка изминала минута. Шерифът й смигна.

— Е, това е най-доброто, с което разполагаме. А и Марк най-вече се нуждае от перфектното ти познаване на местността. И от високопроходимия ти пикап. А сега се налага да проведа няколко разговора, но вие с Марк можете да си поговорите и след това ще му кажеш дали си свободна.

— Добре.

Агентът извади писалка и бележник от джоба на палтото и започна да го прелиства, а Харпър се възползва от момента, за да го огледа. Той беше по-възрастен, навярно петдесетинагодишен, но все още в добра форма и много привлекателен мъж с прошарена, късо подстригана коса. Излъчваше някаква компетентност, каквато малцина притежаваха. Беше от хората, които винаги заставаха начело, когато възникне спешна ситуация, и запазваха спокойствие през цялото време. Беше от хората, към които е съвсем естествено да се обърнеш, когато имаш проблем. Приличаше на… нейния баща. Разпозна това качество, защото го бе изпитала у баща си. И поради това мигом се отпусна и се почувства по-удобно.

— Дуейн ми каза, че преди него баща ти е бил шерифът тук.

За миг Харпър просто се взираше в него, изненадана от думите му, тъй като в момента буквално мислеше за баща си. Мислено се разтърси и прочисти гърлото си.

— Да. Той… беше. За кратко.

Марк Галахър застина за миг, преди да кимне.

— Съжалявам за загубата ти.

Харпър извърна очи. Не беше свикнала да говори за родителите си, особено с непознати.

— Благодаря. Мина много време.

— Времето може да е относителна величина.

Младата жена кимна и отмести поглед. Когато отново го насочи към него, агентът се взираше в бележника си и потупваше с химикалката по корицата.

— Освен това Дуейн каза, че си отраснала в този район и познаваш всяко кътче в дивите местности наоколо.

Харпър въздъхна. Дуейн очевидно доста бе преувеличил.

— Наистина съм отраснала тук. Преместих се в Мисула, когато бях на седем, но докато бях в гимназията, прекарвах летните ваканции тук, а преди четири години се върнах за постоянно. От тогава на практика девет месеца в годината прекарвам всеки ден в дивите местности. Добре познавам района. Но няма начин човек да познава всяко кътче от пустошта около Хелена Спрингс. Тя действително е необятна и много сурова през зимата… дори смъртоносна… — Внезапно дъхът й секна. Дори смъртоносна. Да, тя би трябвало добре да го знае. Беше изгубила родителите си в онези безмилостни местности. Отърси се от завладелите я чувства, изненадана, че толкова внезапно я бяха връхлетели. Времето може да бъде относителна величина. Да, кой го знаеше по-добре от нея? Повече от десет години по-късно все още се опитваше да преодолее загубата. Но рядко губеше контрол върху емоциите си, особено пред напълно непознат. Прокашля се, ядосана на себе си. — Но като цяло съм добре запозната с терена, зависи какво търсите и къде го търсите.

Марк Галахър се облегна назад в стола.

— Това може да се окаже трудната част. Още не сме сигурни какво търсим, с изключение, че е някой с лък и стрели. Макар че на второто местопрестъпление имаше някои необичайни неща, които могат да се окажат полезни. Предполагам, че Дуейн те е информирал в основни линии за двете престъпления?

— Да — кимна Харпър. — В основни линии съм запозната с двата случая.

Агент Галахър се наклони напред и стисна ръце.

— Добре. Аз най-вече се нуждая от някой, който може да ме закара до там, и изглежда, ти си точно този човек. — Преди тя да отговори, той продължи: — Ще ти се заплати като на консултант по случая. Както и горивото и другите разходи.

Харпър прехапа устни. Парите нямаше да са й излишни. Винаги имаше нужда от пари. Въпреки това никога не си бе представяла, че би могла да бъде нечий консултант, а още по-малко да участва в разрешаването на две толкова зловещи убийства.

— Колко време ще останете тук?

Нямаше представа как протича едно разследване на престъпление, въпреки че баща й си бе изкарвал прехраната с тази професия. Но тя беше много малка, когато той умря. А и тогава, както и сега, в Хелена Спрингс просто не ставаха престъпления. Всъщност последният път, за който си спомняше, че е било извършено престъпление, съвсем бегло напомнящо на сегашното, беше, когато Лайл Фредерикс бе пребил жена си до смърт, а след това се бе самоубил. Съпругата му Саманта бе оцеляла и бе напуснала града, за да живее с братовчедка си — и да избяга от образа на „жена, която е била пребита до смърт от своя съпруг, който се бе самоубил“. В малкия град беше трудно човек да се отърве от етикетите, които ти лепваха.

Разбира се, това, което се бе случило с родителите й, което се бе случило с нея, беше злополука, а не престъпление. При все това още чуваше как си шепнат по неин адрес, а и знаеше какъв етикет носи.

Онова бедно създание.

Сирачето.

— Зависи. Може да са три дни, а може и три месеца. На този етап от разследването е трудно да се каже. Тук съм, за да направя всичко по силите си, за да помогна да се въздаде справедливост за двете жертви. Или най-малкото да намеря отговорите. — Агентът замълча, изучавайки я по начин, който я накара да се почувства малко неловко. — Ако се съгласиш да помогнеш, ще трябва да пазиш в тайна всякаква информация. Както казах, нуждая се от твоята помощ, за да проуча внимателно някои участъци от района, и може би ще се наложи да задам някой и друг въпрос, отнасящ се за случаите, така че ти ще бъдеш осведомена за неща, които предпочитам да не се обсъждат на всеослушание.

Харпър кимна.

— Естествено. Разбирам. Гроб съм.

Агент Галахър се засмя.

— Добре. В такъв случай какво ще кажеш?

Какво ще кажеш? Защо имаше предчувствието, че ако се замеси — дори като надежден шофьор, — това щеше да й се отрази по някакъв начин, макар че в момента не можеше да определи точно какъв? Образът на мъжа с настойчивите очи се мярна в съзнанието й, както и местностите, през които трябваше да вози този непознат. Да, той изглеждаше компетентен, но беше свикнал със слънчеви небеса, а не с мразовити каньони и заледени реки.

Самата тя не бродеше често по тези места през студените зимни месеци. Първо, имаше много малко клиенти, които имаха желание да кръстосват дивата тундра, за да им измръзнат задниците. И второ, би било глупаво да провежда личното си проучване през снежните месеци, когато това, което търсеше, щеше да бъде заровено под бели заледени преспи. Замълча за една кратка секунда, докато се изпълваше с решителност.

— Ще го направя.

Ъгълчетата на устните на агент Галахър леко се повдигнаха.

— Страхотно. Може ли веднага да започнем? Трябва да стигна колкото се може по-скоро до сцената на второто местопрестъпление, Харпър. Нали мога да те наричам Харпър?

— Да, разбира се.

— Трябват ми няколко минути, за да задам някои въпроси на мъжа в съседната стая. Няма да се бавя. Предполагам, че той вече е готов да си върви у дома.

Харпър кимна, а агент Галахър напусна помещението и се запъти към „дивака“. Не, Лукас. Името му е Лукас. И неговият дом е насред нищото.