Оцеляване

Глава 32

Марк повдигна богато украсеното позлатено чукче и потропа по тежката резбована врата, поглеждайки през рамо към охраняваната порта, през която бе преминал. Името на имението беше изписано над нея със старинни извити букви: Торнланд. Вратата се отвори и мъж в униформа на иконом застана на прага. Той наклони глава.

— Сър, моля заповядайте. Господин Феърбанкс ви очаква в салона.

Марк пристъпи вътре, имайки чувството, че току-що бе влязъл в играта „Клудо“* и всеки миг госпожица Скарлет ще се спусне по внушителното извито стълбище със свещник в ръка.

[* Настолна игра, в която се имитира разследване на убийства. — Б. пр.]

Икономът го поведе и посочи с ръка към величествената врата, която Марк предположи, че води към салона, където собственикът на това имение и многобройните акри земя, заобикалящи ранчото, го очакваше. Той се бе обадил на номера за контакти от уебсайта, който жената в библиотеката беше посетила, и бе разговарял със секретарката на Холстън Феърбанкс. Осведомиха го, че в момента той отсъства от офиса, но няколко часа по-късно му се бяха обадили, за да го уведомят, че господин Феърбанкс ще се срещне с него в дома си в покрайнините на Мисула.

— Благодаря — кимна той на иконома, след като влезе в стаята. До количката с напитки близо до прозореца стоеше възрастен мъж, който се обърна, когато вратата се затвори зад гърба на Марк.

— Господин Феърбанкс — рече Марк, отправяйки се към високия, широкоплещест, по-възрастен джентълмен, и протегна ръка. — Агент Марк Галахър. Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

Двамата се ръкуваха, ръкостискането на домакина беше силно, а очите — преценяващи.

— Здравейте, агент Галахър.

— Моля, наричайте ме Марк.

Господин Феърбанкс кимна и се извърна отново към количката.

— А вие ме наричайте Холстън и се договорихме. Тъкмо си наливах питие. Вече наближава „щастливият час“*, какво ще кажете? — Той се усмихна и големите му бели зъби блеснаха. — Ще ми правите ли компания?

[* Период от време, когато алкохолните напитки в барове и ресторанти се сервират с отстъпка, за да се привлекат клиенти, обикновено след пет следобед. — Б. пр.]

— Не, сър, благодаря.

Беше едва четири часът, а и Марк не пиеше по време на работа, но предполагаше, че мъжът беше достатъчно богат, за да си определи щастлив час, когато си пожелае.

— Колко дълго е живяло семейството ви тук, в Торнланд? — поинтересува се Марк, когато чу потракването на падащите кубчета лед в чашата.

— Вече четири поколения е собственост на фамилията Феърбанкс. Почти един милион акра от най-първокачествената монтанска земя, която се простира на шест окръга.

Марк го знаеше, защото беше проверил, преди да дойде тук. Знаеше също, че семейство Феърбанкс бяха спечелили солидното си богатство като собственици на една от водещите дърводобивни компании в Съединените щати.

Настоящият изпълнителен директор на „Феърбанкс Ламбър“ се обърна, усмихна се и завъртя кристалната чаша с кехлибарената течност.

— Сигурен съм обаче, че не сте дошли тук, за да обсъждаме Торнланд. С какво мога да ви помогна, агенте?

Той кимна към къта за сядане и Марк се отпусна в едно от тапицираните със синьо кадифе кресла. Холстън се настани насреща му и отпи от чашата си.

— Госп… Холстън, тук съм, защото една жена е открита мъртва в Хелена Спрингс преди малко повече от две седмици и имам основание да смятам, че се е обадила в офиса ви в деня, преди да умре.

— Мъртва?

— Да, сър.

Холстън Феърбанкс изгледа госта си над ръба на чашата и отпи още една малка глътка, преди да остави питието си на масичката пред него и дълбоко да въздъхне.

— Емили Бартън.

Марк се сепна.

— Досега не знаехме името на жертвата. Открихме някои отпечатъци, но засега…

— Беше Емили Бартън. — Холстън отново въздъхна и разтри окото си. — Как е умряла? Свръхдоза?

— Не. Било е убийство.

Това, изглежда, изненада Холстън и за миг той просто остана втренчен в Марк.

— Убита? Защо?

— Все още не знаем.

Кръвта се отдръпна от лицето на Феърбанкс и за секунда ченето му увисна. После се протегна към чашата и пресуши на един дъх останалата течност.

— Ние все още събираме информация за жертвата и престъплението. Името, което ми съобщихте, ако е вярно, много ще ни помогне при разследването. Бихте ли ми казали откъде я познавахте?

Холстън се облегна назад в креслото, явно се нуждаеше от малко време, за да се окопити. Марк му го даде и се зае да оглежда стаята — облицованите с дървена ламперия стени, богатите завеси, луксозните мебели, голямото пиано в ъгъла. Не можеше да си представи всяка сутрин да се събужда на подобно място. Щеше да се чувства като в музей.

— Емили Бартън — измърмори Холстън. — Тя е жената, която съсипа живота на сина ми. И моя, макар че до голяма степен аз сам съм си виновен за това.

Марк се наведе напред.

— Мисля, че трябва да ми разкажете за Емили.

Господин Феърбанкс въздъхна и срещна погледа на агента. Внезапно доби уморен вид и Марк си помисли, че изглежда по-възрастен, отколкото в началото на срещата им.

— Синът ми, Хол-младши, се запозна и сближи с Емили Бартън, когато едва беше навършил осемнайсет години и целият му живот беше пред него. Заявих му, че незабавно трябва да скъса с нея. Тя беше хубаво момиче, но боклукът си остава боклук. Не помня вече колко пъти му повторих да не позволява на една евтина уличница, която само ламти за пари, да го улови в капана си. Но момчето не желаеше да слуша. — Холстън замълча, потънал в спомени със застинало изражение и дълбока тъга в очите. — Не бяха минали и шест месеца и тя забременя. Предложих й пари, за да изчезне от града. Заплаших я, че в противен случай няма да получи и цент. Както и очаквах, тя ги взе.

Холстън отново се умълча и Марк попита:

— А какво очаквахте да направи тя с бебето?

Твоят внук. Твоята кръв.

— Навремето? Не ме интересуваше, стига да не му дадеше нашето име. Дори не бях убеден, че бебето е на моя син. Момичетата като нея… е, както и да е. Сега? Времето и обстоятелствата променят нещата, нали? — Той замълча и когато отново заговори, гласът му пресекваше. — Хол никога вече не беше същият, след като тя напусна града. Беше си въобразил, че е влюбен в нея, предполагам. Благодарение на нея бе започнал да взема наркотици, но когато тя изчезна, без да каже нито дума, той затъна съвсем надълбоко и започна да взема по-силна дрога. — Мъжът поклати глава, раменете му увиснаха. — Загина при високоскоростна автомобилна гонка, в кръвта му бе открито високо съдържание на хероин.

Марк пое дълбоко дъх, сърцето му се сви от мъка за този човек.

— Съжалявам за загубата ви. Аз самият изгубих дъщеря си. Тази болка ми е позната.

Холстън Феърбанкс срещна погледа му, помежду им проблеснаха искри на взаимно разбиране — двама мъже, преживели непреживяемото. Въпреки разликата в начина, по който Марк би се справил със ситуацията, която Холстън Феърбанкс описа, загубата на дете беше нещо, което Марк никому не би пожелал. Той бе предложил пари на Емили, за да я прогони от града, и може би така беше тласнал сина си към гибелта, но Емили Бартън ги бе приела.

Но сега? Холстън Феърбанкс приличаше на старец, изпълнен със съжаление.

— Какво е направила тя с бебето?

— Допреди две седмици не знаех. Оказа се, че през целия си живот момчето е живяло на по-малко от час път от мен. Емили го дала на един мъж, който го отгледал без елементарни удобства, напълно изолиран от обществото. Отраснал в горите около Хелена Спрингс.

Момчето. Отраснало без елементарни удобства. За миг Марк застина потресен, докато осмисляше информацията.

Лукас.

Мили боже. Лукас имаше семейство. Лукас беше Феърбанкс. Жената в къщата за гости със забита в гърлото стрела е била неговата майка. Но щом като го е дала за осиновяване — законно или не, — защо, за бога, е избрала да го даде на Дрискол, вместо на някое добро семейство в предградията? Нима всичко е било само заради пари? Вътрешно потръпна, представяйки си всички онези ужасни неща, които по време на кариерата си бе виждал майките да причиняват на децата си заради наркотици.

Холстън Феърбанкс току-що му бе предоставил няколко отговора и в същото време бе отприщил порой от нови въпроси.

— Айзак Дрискол.

— Моля?

— Това е името на мъжа, в чийто имот живее той. Въпреки че е доста пресилено да се каже, че той „го е отгледал“. Лукас, това е името на вашия внук, заяви, че почти не е поддържат връзка с този човек. А Айзак Дрискол е бил намерен мъртъв една седмица след Емили Бартън, убит по същия начин.

Холстън Феърбанкс отново зяпна смаяно, но после поклати глава и шумно издиша.

— Не мога да кажа, че съжалявам.

Марк го разбираше. Сега, след като бе започнало да се изяснява, че Дрискол е имал много общо с изолирания живот на Лукас вдън гората, без всякакви удобства и че мотивите му са били престъпни по начин, който Марк все още не можеше да си изясни, той самият също не можеше да се застави да изпита симпатия към убития мъж. Лукас беше съвсем различно нещо. На него никога не му е бил даден шанс да живее нормално. Но защо?

— Днес за пръв път ли чувате това име? И не сте знаели нищо за него допреди две седмици?

Феърбанкс поклати глава.

— Нито дума.

— Знаете ли каква е била връзката на Емили с Дрискол? Тя обясни ли ви защо му е дала своето бебе?

— Защото беше наркоманка. Той вероятно й е платил. Кой може да каже?

Двамата се умълчаха за кратко, докато Марк се опитваше да сглоби информацията. Беше изненадан, че пръстовите отпечатъци на жертвата не бяха разкрили нищо полезно. Много рядко един пристрастен наркоман — ако думите на Холстън бяха истина — можеше да избегне поне една или две срещи със закона. Тя трябва да е имала голям късмет. Поне в едно отношение.

— Какво искаше от вас Емили в нощта, когато ви се е обадила от Хелена Спрингс?

— Пари. Тя винаги искаше пари.

Марк се намръщи.

— И защо е смятала, че вие ще й ги дадете?

Синът му беше мъртъв. Вече две десетилетия. С какво би могла да го заплаши тя?

— За да устрои нов живот за себе си и момчето — отвърна домакинът. — Тя беше профукала парите, които й бях дал първоначално, както и онези, които може би е взела от осиновяването, и отново бе затънала в своя порок. Беше идвала в града и преди, за да иска пари, но тогава не ми даде никакви сведения за детето, освен че е било осиновено. Преди две седмици тя ми разказа как е бил отгледан — ако можете да го наречете така — в гората като някое проклето животно. Но не и от кого. — Думите бяха изречени през стиснати зъби, а последната прозвуча задавено. Холстън Феърбанкс сведе глава, няколко пъти си пое дълбоко дъх, раменете му се разтресоха. — Тя каза, че един приятел я е докарал до тук и имала пари само за едноседмичен престой в града, но нито цент повече. Заяви ми, че вината била моя, задето нещата са се стекли по този начин. Заради мен тя е била принудена да вземе такива решения. Аз съм я бил притиснал в ъгъла и в резултат няколко живота са били съсипани. Каза още, че се е върнала, за да поправи стореното, и аз съм можел да направя същото, ако дам достатъчно пари на нея и на момчето, за да започнат нов живот.

Последните думи на господин Феърбанкс бяха изречени с пресеклив шепот и Марк му даде минута, за да се окопити.

— Лукас е в началото на двайсетте си години, ако правилно съм пресметнал — заговори след минута. — Знаете ли защо Емили е решила да му осигури нов живот точно сега? Защо е чакала толкова дълго? Той е вече зрял мъж.

Холстън сви рамене.

— Защото в миналото не е могла да се изчисти от дрогата. Каза ми, че този път била чиста от година, макар че аз не й повярвах. А дори и да беше, това нямаше да продължи дълго. Колкото до Лукас, той вече е зрял мъж, да, но какво бъдеще би могъл да има пред себе си? Момчето навярно е пълен дивак.

Приличаше на съсипан, победен старец, а не на мъж, изградил империя.

— Не е. Аз се срещнах с него. Той… животът му е необичаен, да, но той не е животно.

Холстън изгледа Марк, в очите му проблесна нещо, което приличаше на искра надежда.

— Каква е вероятността той някога да води нормален живот?

— Нормален? Бих казал, че зависи от определението ви за нормален живот. Аз не съм психолог, Холстън, и не мога да преценя какъв тип психологическа травма му е нанесена, след като е преживял толкова сурова изолация. Но той е интелигентен. И очевидно умее да оцелява. Осмелявам се да предположа, че той би могъл да се адаптира към обществото, ако реши.

Холстън въздъхна, отново отмести поглед настрани и явно потъна в мислите си.

Марк се приведе напред.

— Вие съжалявате ли, че сте отхвърлили внука си? Че сте позволили на Емили да го даде за осиновяване?

Холстън Феърбанкс стисна устни.

— Действах прибързано, воден от егоистични мотиви. Аз… не мисля, че той някога действително ще стане един от нас, но поне мога да му дам името си. Той ще реши дали да го приеме. Каква е фамилията му в момента? Бартън или Дрискол?

— Нито една от двете. Само Лукас. Той никога не е имал фамилия. Бил е сам много дълго време.

Холстън допря дланите си и събра пръстите, така че да образуват колибка, и изруга под нос.

— Заедно с името, мислите ли, че бихте се съгласили да му дадете също и дом?

Холстън Феърбанкс рязко вдигна глава, видимо изненадан.

— Дом? Защо? Доколкото разбрах, той има дом.

— Хижата, в която е живял през по-голямата част от живота си, е принадлежала на Айзак Дрискол, а сега става собственост на сестра му, която е абсолютно категорична, че няма да позволи на Лукас да живее в имота й.

— Разбирам. — Феърбанкс стисна устни и погледна Марк в очите. Няколко секунди не каза нищо, после изрече: — Ако момчето приеме, той има дом тук, в Торнланд.