Оцеляване

Глава 18

Харпър седеше в леглото, подвила крака под себе си, втренчена в бялата стена насреща й. Чаят, който си бе сварила, беше изстинал и тя остави чашата върху нощното шкафче и въздъхна. Дори не обичаше чай. Но винаги й се бе струвал подходяща компания в моменти на самовглъбяване и пълен покой.

Жалко, че не бе стигнала много далече в първото и напълно бе пропаднала в опитите да достигне второто.

Взе дистанционното, пусна телевизора и превключи на новинарския канал. Върху екрана се появи синоптикът, съобщаващ с напевен глас прогнозата. Още сняг. Още студ. Отвратително.

Замисли се за Лукас, насред онзи пущинак, със засипани от снега прозорци, съвсем сам в малката хижа. Дали се чувстваше самотен? Би трябвало, нали? Той беше човек, който нямаше абсолютно никого в живота си. Харпър също беше самотна, можеше да го признае. Но поне имаше приятели, малката общност, в която живееше, книги, мобилен телефон, телевизор да прогони тишината, когато почувстваше необходимост от илюзорна компания.

Затова ли той бе отмъкнал списанията? За да има какво да прави в онези самотни нощи сред дивата гора? Младата жена потръпна, въпреки че й беше топло и уютно, сгушена под одеялото в леглото си. Ужасяваше я само мисълта за неговата пълна изолация.

Защото я разбираше.

Не като него — а и как би могла? Но откакто се помнеше, винаги бе страдала от самотата, терзана от усещането, че се носи по живота, опитвайки се отчаяно да се залови за нещо — каквото и да е, — което да й бъде опора. Винаги се бе опитвала безуспешно отново да си възвърне това, което й бе отнето толкова внезапно и брутално. Уюта. Дома. Любовта. Сега… тя бе намерила колата, можеше да погребе родителите си, ала въпреки всичко се чувстваше празна, както винаги. Изгубена, както винаги. Също толкова самотна. Защото това, което в действителност се опитваше да си върне, не можеше да бъде намерено там, където го търсеше.

Дали той изпитваше същото чувство на самота? Той също е бил изоставен. Оставен да се грижи сам за себе си по начини, които тя навярно дори не можеше да си представи.

А и дори да се остави настрани самотата — макар че сама по себе си тя изглеждаше… ами трагична, — как щеше Лукас да оцелее, като нямаше с какво да ловува, тъй като лъкът и стрелите му бяха отнети от шерифа? Замисли се за ловджийския нож, който бе привързан към бедрото му, този, за който й бе казал, че ще използва, за да осигури вечерята. В онзи миг беше поразена и дори сега се чувстваше объркана. Какво щеше да прави той? Ще нападне някое животно, ще пререже гърлото му, ще го одере, разфасова и… Харпър се уви по-плътно с одеялото, осъзнавайки, че отвратено се е смръщила, и се опита да отпусне напрегнатите си мускули. Ловът не беше нещо непознато за нея, но не се сещаше за някого, който би убил животно с нож.

И какво щеше да прави Лукас сега, когато не разполагаше със свястно оръжие за лов и с никого, с когото да общува, след като Айзак Дрискол бе убит? Той й бе казал, че е оцелял и преди Дрискол и щял да оцелее и сега. И това може би беше вярно. Но ако имаше нужда от нещо? Ами ако пострадаше или се разболееше? Досега може и да е живял изолирано, но сега… сега беше напълно отрязан от външния свят.

— Какво би трябвало да направя?

— Хм. Предполагам, че би могъл да проклинаш Бог. Това обикновено е най-доброто ми решение. Направи го високо, с огромна ярост.

— Има ли полза?

— Обикновено не. Само ме кара да се чувствам нищожна и безполезна.

— Мравка, проклинаща Бога от върха на стръкче трева.

Защо тези думи й звучаха толкова познато? И защо й се струваха… по-изтънчени, отколкото би очаквала от човек, който говореше малко и не бе имал достъп до книги?

При все това той цитираше някого. Или… нещо. Ето защо. Книга или стихотворение. Харпър беше сигурна за това. Някак си знаеше тези думи. И веднага, след като ги изрече, той изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че ги бе казал. Много бързо бе сменил темата.

Харпър стана, одеялото падна на пода. Грабна лаптопа, седна, влезе в интернет и написа думите в полето за търсене.

— Знаех си — промърмори с разтуптяно сърце.

Това беше един от по-малко известните цитати от „Граф Монте Кристо“.

Нейният пещерен човек беше цитирал Александър Дюма.

Нейният пещерен човек? Не точно. Но…

Пещерният човек беше цитирал Александър Дюма.

За миг се втренчи в компютъра, преди да затвори очи. Смътен образ на майка й пробяга в съзнанието й. Харпър седи на пейка с баща си, а майка й идва към тях, усмихната. Баща й казва нещо, което разсмива майка й, тя оставя тюркоазената раница до тях и го целува, преди да вземе Харпър в прегръдките си и да попита какво са донесли за обяд.

Онази тюркоазена раница. В нея майка й носеше училищните си тетрадки. Баща й през смях бе заявил, че с нея повече прилича на гимназистка, отколкото на учителка. Учителка по английски, която в часовете по литература винаги избираше за четене любимия си роман: „Граф Монте Кристо“.

Далечен звън я изтръгна от транса й, тя рязко се изправи и извърна глава в посоката на звука. Мобилният й телефон звънеше. Стана, чувствайки се някак объркана, и забърза към чантата, която бе закачила до вратата. Когато отговори, беше леко задъхана.

— Харпър, здравей. Обажда се Марк Галахър.

— О, здравейте — отвърна тя, върна се при леглото и седна. — Как сте?

— Аз съм добре. Слушай, надявам се да можеш да ми помогнеш с още нещо.

В телефона се чу шумолене, което приличаше на разлистване на листове, и телефонът сякаш се отдръпна от ухото на Галахър.

— Да, разбира се. Открихте ли нещо за онези книги и за библиотеката в Мисула?

— Всъщност смятам за кратко да отскоча до там. Преглеждах бележките на Дрискол в дневника му и не разбирам някои от тях.

— Как така?

— Ами например ето тази: Тази сутрин зърнах елена с бялата опашка да яде сурова риба край реката. Изглежда, че му е вродено да оцелява и би ял всичко, което е нужно, за да оживее, независимо колко е отвратително.

Харпър се намръщи.

— Елен да яде риба?

— Точно това ме смущава. Потърсих в Гугъл и не можах да открия информация, че елените ядат риба.

— Не, те са тревопасни — каза тя, не по-малко объркана от агент Галахър.

— Ами при изключителни обстоятелства, като например… свиреп глад или много дълга зима, или нещо от този род?

Харпър задъвка за секунда устната си.

— Едно животно ще изяде всичко, ако е гладно, но как, за бога, един елен ще улови риба?

— Може би вече е била мъртва, изхвърлена на речния бряг?

— Предполагам, че точно такъв е бил случаят.

— И така, ако еленът умира от глад и се натъкне на мъртва риба на речния бряг, той може да я изяде.

— Животните ще направят всичко, което могат, за да оцелеят. Да. Но по принцип еленът не яде риба.

— Добре, исках да чуя и твоето мнение. Все още се лутам във всичко това, но е… странно. Като че ли Дрискол е наблюдавал един конкретен опосум, един конкретен елен и един конкретен вълк.

— Защо ще го прави? И откъде ще знае, че животните са едни и същи?

— Нямам представа. Ако нещо ти хрумне, ще ми се обадиш ли?

— Разбира се.

— Благодаря, Харпър.

— За нищо. — Тя замълча за миг. — Има ли някакви новини? — попита, знаейки, че няма нужда да уточнява за какво говори.

— Още не. Малко се бавят, но се надявам, че до утре сутринта ще разполагаме с нещо. Тогава ще освободят останките, за да можеш да уредиш погребението.

Харпър остана притихнала за момент, докато осмисляше чутото. Точно за това се бе надявала толкова дълго — възможността да погребе родителите си, — но при мисълта за надвисналата реалност усети как в гърлото й засяда буца. Трябваше да реши дали да ги кремира, или погребе и как да плати разноските. Налагаше се да се обади в погребалната агенция и да уточни подробностите, но единственото, което искаше в момента, беше да се завие под одеялото и да пие чай, който дори не харесваше.

— Харпър? Там ли си?

— Да, извинете. Хм, чудех се дали е било намерено нещо в колата или в багажника? По-конкретно една тюркоазена раница? Тя беше на майка ми и винаги я слагаше в багажника след края на часовете.

През онази нощ бяха взели сува на майка й, защото пътищата бяха заледени, а сувът имаше съвсем нови гуми. Харпър си го спомняше, защото обичаше да се прибира у дома с шерифската кола, която баща й караше, и онази вечер не бе спряла да се оплаква, че са взели колата на майка й. По време на последното пътуване с родителите си тя постоянно бе мрънкала и се бе цупила за всичко. Помнеше това. За свое най-голямо съжаление и срам.

— Не. В багажника нямаше нищо. Освен едно прогнило одеяло.

Харпър се намръщи. Възможно беше майка й да е оставила раницата някъде другаде, но онзи проклет цитат не спираше да я гложди.

— Добре, благодаря. — Тя замълча за миг. — Агент Галахър, може ли да попитам дали има нещо ново от лабораторията по съдебна медицина за лъка и стрелите, които сте взели от Лукас? Ще ви разбера, ако не желаете да ми кажете…

— Били са открити следи от кръв по всички стрели на Лукас, но тя е била животинска. Няма нито капка човешка кръв. Не е открито и неговото ДНК по стрелите, използвани при убийствата.

Харпър бавно издиша. Чувстваше се малко странно от внезапния прилив на облекчение, но не можеше да го отрече. Вътрешно тя беше на негова страна и го подкрепяше. Не само това, но и не си го представяше като убиец. За бога, та той на практика я бе избутал от пътя, за да помогне на малките лисичета да оцелеят. Нито веднъж не се бе почувствала изплашена от него, а той не се бе възползвал от нея, макар че тя толкова тежко беше заспала под покрива му, че когато се бе събудила, не помнеше собственото си име. О, и се бе олигавила в съня си… Моля те, Господи, дано да не е видял онази лига.

— Освен това, изглежда, не са открити следи от ДНК-то на Лукас на местопрестъплението в къщата за гости. Има няколко негови отпечатъка в дома на Дрискол, но това е нормално, защото той е бил много пъти там през годините. Нищо не е намерено в спалнята, където е извършено убийството.

Харпър отново бавно издиша.

— Значи, той вече не е обект на интерес за разследването?

— Не бих казал точно така. Но… на този етап не разполагаме с нищо, което да го свързва с престъпленията.

— Открихте ли нещо за миналото му?

— Не, но ако трябва да бъда честен, нищо не съм предприел в тази насока. Лукас, изглежда, не желае да се открие нещо за миналото му, а и моят приоритет е разрешаването на двете убийства. Ще се поразровя малко повече, когато имам възможност, но в момента най-важното е проучването на миналото на Дрискол.

Докато агентът отговаряше на въпроса й, Харпър бе станала от леглото и сега крачеше пред него.

— Работата е там, че — подхвана тя, обърна се и закрачи в друга посока — се питах какво ще прави Лукас сега, след като Дрискол е мъртъв и той няма никакъв достъп до външния свят.

— Това не е напълно вярно. Той има два крака. Ако реши, би могъл да отиде в града.

По дяволите, би могъл дори да се премести да живее там. Всъщност, ако Дрискол не е направил завещание, в което оставя къщата си на Лукас, той ще бъде принуден да се изнесе от там.

— Да върви до града? В този сняг и лед? — попита Харпър, в тона й се прокрадна гняв.

— Смятам, че Лукас е свикнал със снега и леда.

Не можеше да не се съгласи с това.

— Добре, но той със сигурност няма пари. Търгувал е с Дрискол, разменяйки риба и животински кожи за продукти и други стоки. Дали да не му занеса някои провизии, докато не му върнат лъка и стрелите и… и… не се изяснят нещата около бъдещето му?

— Харпър… слушай, аз не съм ти баща — гласът му някак странно секна и той замълча за секунда, преди да се изкашля и да продължи, — но ти не познаваш Лукас. И да отидеш сама в къщата му не е най-разумната постъпка за една жена. Разбирам защо си го направила веднъж, но може би това не бива да се повтаря.

Харпър спря да кръстосва из стаята и отново седна на леглото.

— Добре.

— Защо имам чувството, че твоето добре не означава това, за което аз си мисля?

Противно на волята си, Харпър кратко се засмя.

— Оценявам, че ме държите в течение на случая. Имате ли представа кога ще пожелаете да потърсите местата, обозначени на онази карта?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, но прогнозата за времето не е особено обещаваща. Съобщиха, че наближава буря.

— Тогава ми се обадете, когато решите.

— Ще го направя. И Харпър, моля те, замисли се сериозно над това, което те посъветвах.

— Ще го направя. Обещавам.

Двамата си казаха довиждане, Харпър затвори и метна телефона на леглото. Съобщиха, че наближава буря…

Тя се бе отнесла съвсем сериозно към съвета на агент Галахър. Уважаваше го. Харесваше го. Оценяваше факта, че той споделяше с нея информация, което не бе длъжен да прави, и бе загрижен как да й помогне в нейното положение, което дори нямаше нищо общо с причината той да дойде в Хелена Спрингс. Очевидно се тревожеше за нейната безопасност, а след като почти цял живот не бе имала баща, неговото съпричастие беше като балсам за душата й. Но… но… той не бе прекарал една нощ и един ден с Лукас. Не бе имал време да усети неговата… доброта.

Жалко, че не можеше да се обади на Лукас и да му благодари за това, което той бе сторил за нея: не само че я бе завел до колата на родителите й, но й бе помогнал да намери завършека, който тя бе търсила от онази снежна нощ, когато беше дете. Искаше й се да може да му се обади, да го попита дали се нуждае от нещо сега, след като беше напълно сам — да го откара до града, да му занесе храна или вода… кибрит… Щеше й се да има някакъв начин да му се отплати за доброто, което той бе сторил за нея, но не можеше да го попита, освен ако не отиде лично при него.

Младата жена погледна през прозореца към тъмнеещите облаци. Разбирам защо си го направила веднъж, но може би това не бива да се повтаря. Тя беше наясно с логиката на Марк, но трябваше да последва призива на сърцето си. Ако смяташе да купи и да занесе някои неща на Лукас, нямаше много време за мотаене.

Поколеба се още само за миг, преди да грабне якето, шапката, ръкавиците, да нахлузи ботушите и да се втурне към вратата.