Оцеляване

Глава 16

Харпър разтри очите си, все още бяха подпухнали и я сърбяха дни след като намери родителите си. Разбира се, предишната вечер бе плакала, докато най-сетне не заспа от изтощение. Гледката на скелетите им изпълваше съзнанието й, пронизваше сърцето й. Сега се чувстваше толкова невероятно изцедена. Вратата се отвори и агент Галахър влезе в стаята, постави картонена чаша с кафе пред нея, бръкна в джоба си и извади няколко пакетчета захар и сметана на прах. Сложи ги заедно с бъркалката до чашата.

— Предположих, че ще имаш нужда.

Харпър обви длани около горещата чаша, приятната топлина проникна в тялото й и раменете й съвсем леко се отпуснаха.

— Много благодаря.

Бяха нужни два дни, за да се организира изваждането, но колата, за която бе потвърдено, че е принадлежала на родителите й, преди няколко часа бе изтеглена от дъното на каньона и откарана в Мисула. Екип от следователи трябваше да установи дали колата е паднала в пропастта и дали това е причинило злополуката.

Останките на родителите й бяха прехвърлени в лабораторията по съдебна медицина в Мисула, въпреки че Харпър не смяташе — имайки предвид това, което бе видяла, — че имаше какво да се изследва, освен кости. Потръпна при спомена за това, което бе останало от двамата души, които най-много бе обичала на този свят.

Оценяваше положените усилия, вниманието и грижовността, с които знаеше, че щяха да се отнесат към останките на родителите й. Разбира се, баща й беше многоуважаван шериф и гражданин на обществото и тя знаеше, че целият град би желал да му бъде устроено достойно погребение.

Що се отнасяше до самата нея, Харпър не можеше да определи чувствата си. Очаквала беше да почувства облекчение и тя наистина го бе изпитала, но освен това беше очаквала някакво усещане за приключване, някакво усещане, че вече може да продължи с живота си. Не бе почувствала нито едно от двете, ала родителите й бяха намерени само преди четиридесет и осем часа. Бяха изминали само четиридесет и осем часа, откакто Лукас я бе държал в прегръдките си в онзи мрачен, студен каньон. Само четиридесет и осем часа, откакто мълчаливо бяха извървели дългия път до хижата на Дрискол, откъдето тя се бе обадила на агент Галахър. Предполагаше, че беше нужно време. Седмица… може би две, докато ще може най-после да загърби трагедията и да приеме факта, че те никога няма да се върнат.

Аз съм сама на този свят.

Не че бе мечтала или се бе надявала да се върнат. Не се бе самозалъгвала, че двамата не са мъртви и не са си отишли завинаги. Просто… липсата на доказателство за смъртта им — на факта, че не само си е въобразила злополуката, студа, пропадането, което ги бе отнело от нея — й бе пречила да се излекува емоционално и да продължи напред.

Да каже преди два дни онези думи на Лукас, признавайки, че се чувства като приклещена, беше много важно откровение за нея. Упоритото търсене на колата и останките на родителите й не й бе дало възможност да продължи напред. През всичките тези години по някакъв начин я бе държало в капан — емоционално застинала. Когато надникна в очите му и отговори честно на въпроса му, внезапно всичко й бе станало кристално ясно. Сега обаче бе намерила семейството си. Вече не беше изгубена във времето. Сега… сега можеше да реши какво да прави с остатъка от живота си. Беше го искала, сигурна беше в това. Просто… не онзи ден.

— Ще ми се да ми беше казала, преди да отидеш в дома на Лукас. Щях да дойда с теб.

Харпър се върна в настоящето и осмисли това, което й бе казал агент Галахър, който бе седнал на стола срещу нея.

— Съжалявам. Помислих да се обадя, но… Смятах, че съм полудяла. Онзи медальон… беше минало много време, откакто го бях видяла за последен път. Реших, че може би си въобразявам разни неща.

Агент Галахър я изгледа изпитателно за миг.

— И така, по някое време Лукас е открил катастрофиралата кола на родителите ти и е взел колието?

Харпър кимна.

— Каза, че е станало преди години.

— Каза ли защо го е носил на шията си?

Харпър сви рамене.

— Не съм питала. Предположих, че просто му е било интересно. Не знам.

Може би беше харесал снимката на семейството в медальона. Нещо, което не е имал. Припомни си как я бе прегръщал, докато тя плачеше, нежно, но сковано, като че ли не знаеше как точно се прегръща друг човек. Запита се дали някой някога го бе прегръщал и сърцето й се сви от болка, когато си отговори, че вероятно не е. Или поне… не и от много дълго време.

— Колата е била намерена на километри от дома на Лукас. И доста далече от магистралата между Мисула и Хелена Спрингс. Можеш ли да се сетиш защо родителите ти биха свърнали от магистралата, за да поемат по черните пътища? И защо изобщо са се намирали толкова далече от магистралата?

Харпър бавно поклати глава.

— Не. Баща ми е пътувал с кола от Мисула до Хелена Спрингс стотици пъти. Познаваше маршрута като петте пръста на ръката си.

Харпър се опита да си спомни нещо от някогашното пътуване до вкъщи, нещо, което би хвърлило светлина върху тази нова информация. Но както винаги, когато ставаше дума за катастрофата, в паметта й беше празно петно. Нищо, с изключение на усещането, че колата пропада, и после разтърсващо костите падане на дъното на каньона. Накрая… мрак.

— Това обяснява защо спасителният отряд не е открил колата — промърмори младата жена на глас.

Те бяха претърсвали района със седмици, преди да се откажат. Нищо чудно, че собственото й търсене никога не бе дало резултат. Тя бе търсила с километри и километри от мястото, където се е случила злополуката. Тя е била…

— Имаш ли някакъв спомен да се изкачваш нагоре от онзи каньон?

Харпър се намръщи.

— Не… не съвсем. — По-скоро кратки проблясъци. Ръцете й се протягат, сграбчват. След това… нищо. — Това е странното — продължи. — След като съм оцеляла от почти фатален инцидент в леденостуденото време, нямам никаква представа как съм се измъкнала от онази дупка. Трябва да съм се изкатерила нагоре, но… — Поклати глава и още по-силно сбърчи чело. — Може би адреналинът… не знам. Бях в кома месеци след това и паметта ми е просто толкова…

Разтри слепоочията си, сякаш по този начин можеше да поправи мозъка си, да помогне да си възвърне спомена за онези изгубени часове.

— Може би е по-добре, че не помниш — тихо рече агент Галахър. Наклони глава. — Възможно ли е да си била изхвърлена от колата, Харпър? Преди да е полетяла от ръба на каньона?

— Да. Предполагам. Разбира се, би трябвало да съм била с колан. Но би могло той да е повреден? Може би криминалистите в Мисула ще открият нещо. — Тя поклати глава. — Аз просто не мога да си спомня. Но бях цялата в синини, рани, имах счупени кости и вътрешни наранявания. Просто предположих, че съм получила раните, докато съм била вътре в колата. Но не е изключено, ако съм била изхвърлена от нея, преди да падне в онзи каньон, тогава да съм получила онези рани.

Навярно някак си съм успяла да се изкатеря и да вървя… докато онези туристи са ме намерили.

Агент Галахър кимна.

— Мисля, че е по-вероятно.

В такъв случай тя е паднала от колата, а не заедно с нея. Което би означавало, че е знаела, че ще катастрофира — или един от родителите й я е предупредил… Младата жена отново разтри слепоочията си. Никога не бе имала отговори на тези въпроси. Нямаше начин да узнае каква е била последователността на събитията.

Била е открита часове по-късно да скита в снега, измокрена до кости, на ръба на измръзването. Слава богу, че изгубените туристи са я намерили и са имали възможността да я подсушат и върнат в цивилизацията достатъчно бързо, за да не измръзне до смърт. Седмици по-късно се бе събудила в нов свят — този, който не познаваше, и оттогава се опитваше да не се изгуби в него.

— Харпър — агент Галахър замълча, изглежда, обмисляше думите си, — знам какво означава да издърпат килимчето изпод краката ти. Не мога да си представя, че ти се е случило, когато си била само едно дете, с ограничени умения за справяне със света.

Тя го погледна, видя очертанията на устата му, очите, пълни със съчувствие. Разбиране. Той знаеше. Запита се какво ли пословично килимче е било издърпано изпод неговите крака. Запита се дали съществуваха умения за справяне със загубата на целия ти свят, независимо дали си на седем, или на седемдесет.

— Благодаря — промълви Харпър и наистина го мислеше.

— Може ли да те попитам кой те е отгледал след смъртта на родителите ти?

— Бях погълната от системата за приемни грижи. — Харпър сведе поглед и за миг зачопли ноктите си. — Баща ми беше по-възрастен от майка ми и по времето на катастрофата неговите родители живееха в старчески дом. Вече са покойници. Майка ми беше отчуждена от семейството си и аз никога не съм го познавала. Те не са изявили желание да ме вземат при себе си, след като тя почина. — Харпър замълча. — Майка ми имаше брат, но той също не е пожелал или не е имал възможност да се грижи за мен. Така че…

Толкова много се криеше в тези две малки думи, но тя не искаше да си спомня за шестте премествания, за прехвърлянията от един приемен дом в друг, за самотата, за страха, за начина, по който вратата й проскърцваше нощем в първия й дом, как се преструваше на заспала и се молеше на Бог той да си тръгне. Как се бе затворила в себе си и как няколко години й бе трудно да общува с хората. Как никой не отдели време, нито се опита да проникне през стените, с които се бе оградила. Как книгите, а не хората, най-накрая й бяха помогнали да се освободи от оковите на съзнанието си, да се измъкне от собствената си черупка, да преодолее болката и скръбта. Не, имаше прекалено много неща, за които не искаше да си спомня, а още по-малко да се задълбочава в тях. Особено тогава.

— Нима в града не е имало никой, който е можел да те приеме в дома си?

Харпър поклати глава, а агент Галахър изчака няколко секунди, преди да добави:

— Това е… истинско нещастие.

Тя докосна медальона, който сега висеше около шията й, и си представи снимката вътре, щастливото семейство, което бе имала тогава.

— Да, точно така беше. — Поклати глава. В момента не желаеше да се чувства потисната и нещастна. — Между другото, благодаря, че уредихте смяната на акумулатора. Надявам се, че моето отиване при Лукас, за да го попитам за колието, не е попречило по някакъв начин на разследването ви.

— Не. Не. Моето разследване е нещо съвсем отделно. Това беше добро интуитивно хрумване от твоя страна и аз се радвам, че Лукас е имал възможност и желание да ти помогне. — Агентът мило се усмихна. — Какво е впечатлението ти от Лукас сега, след като прекара повече време с него?

Харпър срещна погледа му и се замисли над въпроса. Лукас. Смутен. Сдържан. Мълчалив. Издръжлив. Надежден.

— Нито за миг не съм се почувствала застрашена от него. — Тя замълча. — Всъщност той изглежда… ами… грижовен. Беше разтревожен за малките лисичета, които аз на практика прегазих. — Погледна агент Галахър, видимо засрамена от безотговорното си поведение. — Случайно. И той нито за миг не представляваше заплаха. Макар че бях подготвена за противното — додаде тя, като мислено се намръщи, представяйки си как ли е изглеждала в очите на Лукас, когато цъфна на прага му с пушка в ръка и настояваща за отговори. — Езикът му е… примитивен, но предполагам, че той несъмнено е интелигентен. Изглежда смутен от някои термини… лицето му добива едно особено изражение… но той не си признава, когато не знае някоя дума. Буквално можеш да го видиш как се опитва да си я обясни. Това е… Както и да е, той е предпазлив, но понякога е забавен. Искам да кажа, нарочно. И… защо ме гледате по този начин?

— Ти го харесваш — усмихна се агент Галахър.

Харпър се засмя.

— Да го харесвам? Не. Искам да кажа, разбира се. Той е… интересен.

Усети, че бузите й пламват, и й се прииска да ги обхване с шепи, но се овладя.

Усмивката на агент Галахър помръкна и в очите му се появи загрижено изражение. Бащинско. Гърдите на Харпър се стегнаха.

— Просто бъди внимателна. Наистина нищо не знаем за него. Все още. А и засега той е единственият обект на интерес в това разследване.

— Ще внимавам. Искам да кажа, че и без това повече нямам причини да общувам с него.

— Щастлива случайност е, че са се обърнали към теб за помощ за случая на Дрискол и човекът, който е бил задържан, за да отговаря на въпроси, в крайна сметка е помогнал да се разреши загадката къде е била колата на родителите ти през всичките тези години.

— Не мислех, че е типично за правораздавателните органи да вярват в щастливи случайности — рече тя и дари агент Галахър с първата си искрена усмивка, откакто бе изплакала сърцето и душата си в онзи каньон.

Агент Галахър се засмя.

— Обикновено, по правило не вярваме. Нашата работа е да намираме обяснения, които не са свързани със съдбата. — Усмивката му стана по-широка. — Но в този случай, изглежда, всичко е чист късмет.

Чист късмет. Не й ли бе казал Лукас нещо подобно, когато му разказа как е била намерена от заблудени туристи? Тя винаги се бе смятала за лишена от късмет. Може би един от най-големите каръци, които познаваше. Ала може би е разглеждала нещата от грешния ъгъл. Да, беше ужасна трагедия, че родителите й са й били отнети, когато е била толкова малка — трагедия, която бе белязала живота й по безброй много отрицателни начини. Но… в същото време можеше да се каже, че в живота си бе имала и немалко… да, късмет. И навярно сега можеше да се научи да открива положителните неща в живота си, ако се вгледаше достатъчно усърдно.

— Знам, че последните дни бяха дълги и тежки за теб, но позволяваш ли да ти задам един бърз въпрос за нещо, което е свързано с престъплението в Ларкспър?

Младата жена разтри очите си, доволна, макар и за няколко минути, да насочи мислите си към нещо друго.

— Да, разбира се.

Агент Галахър извади една снимка от бележника си и й я подаде. Беше на купчина книги, подредени върху нощно шкафче.

— Можеш да видиш заглавията върху гръбчетата. Всичките са книги за юноши. Това, за което се чудя, са парченцата от стикери, които очевидно са били отлепени. Корицата все още лепнеше на някои места, сякаш съвсем наскоро са били махнати.

Харпър се вгледа по-внимателно в снимката, погледът й се задържа на местата на гръбчетата на книгите, където имаше следи, сякаш някой бе изстъргал стикерите с нокът.

— Помислих, че са били купени от антикварна книжарница в града или нещо подобно, но в Хелена Спрингс няма такава. После реших, че може би са взети от библиотеката, но тази в Хелена Спрингс използва бели стикери за своите книги.

— Да — съгласи се Харпър. — Както и библиотеката в Мисула. Но освен това библиотеката в Мисула използва и жълти стикери за някои от книгите си. — Бях там наскоро. Това може да е част от жълт стикер. Отдолу е обозначено от коя библиотека е книгата, а отгоре — срокът на заемането.

Харпър му върна снимката.

Агент Галахър се намръщи.

— Чудя се защо някой ще маха листчетата от книгите, които е взел за четене.

Младата жена сви рамене.

— Може би тя не е възнамерявала да ги върне.

— Да. Може би. Благодаря ти, Харпър, беше ми много полезна. Ще те закарам до вас — рече той и се изправи. — Сигурно си изтощена. — Извърна се и я погледна в очите. В неговите се четеше същото съчувствие, което бе видяла преди малко. — Надявам се, че сега, след като вече можеш да погребеш родителите си и да имаш място, което да посещаваш, това ще ти помогне да затвориш тази страница от живота си.

— Аз също се надявам — отвърна тихо тя. — Много силно се надявам.

Защото винаги бе копняла за място, където да излива мъката от загубата си. Място, където може да се сбогува.