Оцеляване

Глава 48

— Ехо, Харпър? — Лори бутна вратата, която беше леко открехната, когато тя пристигна пред апартамента на Харпър. Влезе бавно, колебливо, обзета от нарастващо безпокойство. — Харпър? — извика отново. — Аз съм Лори Галахър.

Малкият тавански апартамент беше подреден и чист, леглото беше оправено, обувките подредени до вратата. Въпреки тревогата, която Лори бе изпитала, когато завари вратата отворена и празния апартамент, не можа да сдържи усмивката си при вида на усилията, направени от младата жена, за да превърне този малък апартамент в уютен дом. Обстановката беше приятна и непретенциозна, също като момичето, с което Лори тутакси се бе почувствала свързана.

Влезе в малката кухня, остави торбата с продуктите и домашно приготвения бананов хляб върху кухненския плот. Кой ще има време да пазарува и готви, беше си помислила тя, когато се налагаше да се справят с такава съдбовна промяна, пред каквато беше изправен Джак. А също и Харпър. Знаеше, че тя го обича, а това означаваше, че неговите проблеми бяха и нейни. Джак щеше да бъде в участъка още два часа, затова тя бе купила някои неща в супермаркета и беше дошла, за да ги остави. Когато узна за шахтата на старата мина, за немислимите неща, открити там… изпита нуждата да направи нещо. Най-вече искаше те да знаят, че не са сами.

Разопакова продуктите и тревогата й нарасна, когато не чу стъпките на Харпър да приближават. Дали не е отскочила до някоя съседка? Или е отишла някъде наблизо и затова не си е направила труда да заключи както трябва вратата?

Престани да си вреш носа в работите на хората, Лори! — смъмри се тя.

Може би се обаждаше просто онази майчинска част от нея, която бе обичала и изгубила любимото си чедо, и винаги щеше да си мисли най-лошото, когато ставаше дума за обичните й хора.

В ъгъла на плота имаше бележник и тя пристъпи натам, възнамерявайки да остави бележка за храната. Но отгоре някой вече беше оставил напечатана бележка. Лори прочете първия ред и загрижеността й нарастваше с всяка следваща дума, докато бързо я дочиташе.

Сгъна бавно бележката и я пъхна в джоба си, преди забързано да напусне апартамента на Харпър.

Четиридесет и пет минути по-късно Лори спря на алеята пред дома си, а след двайсет секунди влизаше тичешком в къщата.

— Марк? — извика, захвърляйки чантата и ключовете върху малката масичка във фоайето. — Марк?

— Хей — отвърна той, излизайки от кухнята. — Какво е станало?

— Обаждах ти се — рече тя, когато той я посрещна в коридора.

— Извинявай. Току-що се върнах от болницата. Холстън Феърбанкс получи инфаркт. По дяволите, сигурно съм забравил да включа отново телефона си.

Лори застина, очите й се разшириха.

— Холстън Феърбанкс е получил инфаркт? О, боже! — Поклати невярващо глава.

Това можеше да почака минута. Извади бележката от джоба си и я тикна в ръцете на съпруга си.

— Това беше в апартамента на Харпър. Оставила го е за Джак. В това… няма смисъл. — Тя замълча. — Нали?

Марк набързо прочете бележката и веждите му се сбърчиха.

— Убил е Дрискол? Еймити Фолс? Те ще… избягат заедно?

— Ти по-рано говори надълго и нашироко с Джак. Това има ли някакъв смисъл?

Сърцето й лудешки препускаше. Само тя ли не искаше да намери смисъл? Дали единствено уязвимите й емоции не й позволяваха да приеме, че двамата души, към които толкова внезапно се беше привързала, просто ей така ще се вдигнат и ще заминат?

Марк поклати глава.

— Не. По-рано получих пълните му показания за смъртта на Дрискол. — Веждите му се сбърчиха още повече, докато обмисляше възможността Джак да го е излъгал. Сетне се изгладиха. — Не. Но Харпър не вдига телефона си, затова не можах да се свържа с него. Дали той би могъл да се чувства… не знам, някак си отговорен за инфаркта на дядо си? Очевидно той го е намерил и е съобщил на семейството. Но това? — Агентът вдигна бележката. — Не. И какво? Защо ще се разгласява, че ще се срещнат при водопада? — Извърна поглед и стисна устни. — По дяволите, та Джак би могъл да избяга там по всяко време, ако е имал подобно намерение.

Лори за миг остана втренчена в него.

— Имам лошо предчувствие, Марк.

Двамата постояха така известно време, докато помежду им сякаш преминаха толкова много неща. Споменът за мига, в който Лори бе споменала тревогата си за постоянно излизащите синини по тялото на Аби — синини, които си обясняваха с различните видове спорт, с които тя се занимаваше, но майчинските й инстинкти й нашепваха, че трябва да запишат час за преглед при лекар. Диагнозата. Битката. Загубата накрая. Немислимата болка. Тяхното отдалечаване…

Макар че той винаги се бе вслушвал в нейната интуиция. Никога не я бе карал да се чувства глупава или неразумна.

— Трябва да отидеш там. При водопада. Те се нуждаят от теб — настоя тя.

Той я погледна втренчено за секунда, сетне кимна.

— Ще си облека палтото.

Лори сграбчи ключовете на колата, докато той обличаше палтото и нахлузваше ботушите.

— Те са борци — рече тя по-скоро на себе си, за да се убеди, че бяха добре.

Марк отвори вратата и се спря. Обърна се, направи няколко крачки към нея и ръцете му я обгърнаха, притиснаха я към гърдите му.

— Нашето момиче беше борец, също като теб, Лори. Тя се бори до самия край. Би искала и ние да се борим. Но ние спряхме да се борим. За самите нас. Трябва отново да започнем. Няма да те изгубя.

Гласът му бе натежал от емоции и една буца сякаш заседна в гърдите на Лори, толкова голяма, че дъхът й секна. Радост разцъфна в душата й. Лумнала надежда за живота им.

Лори кимна, по страните й се стичаха сълзи.

— Върни се у дома — задавено промълви. — И доведи онези деца със себе си.