Оцеляване

Глава 13

Харпър пусна медальона и той падна върху тениската на Лукас. Сърцето й препускаше. Кожата й бе настръхнала и тя не можеше да преглътне, докато вълните на шока я заливаха една след друга.

— Как? — изхъхри тя. — Къде?

Поклати глава, опитвайки се да заглуши пищенето, което бе започнало да отеква в ушите й от момента, в който видя снимката в медальона. Това беше колието на майка й, което тя бе носила в деня на смъртта си.

Виеше й се свят, зъбите й започнаха да тракат. Лукас се обърна, отвори вратата, влезе вътре и я погледна въпросително. Въпреки шока тя забеляза, че още беше бос, и се намръщи. Краката му сигурно бяха замръзнали. Последва го вътре, затвори вратата, но не пристъпи в стаята. Облегна пушката на стената, редом с нея.

— Моля те, кажи ми — заговори тя, този път гласът й звучеше по-уверено, въпреки че сърцето й биеше до пръсване.

— Намерих това украшение в една кола на дъното на каньона. Тогава беше с друга верижка, но тя се скъса. — Очите й пробягаха по лицето му. Изражението му беше толкова напрегнато и сериозно, че тя не можа да откъсне поглед от него. Той погледна надолу към медальона върху гърдите си. — Ти… познаваш ли тези хора?

Изглежда, бе затаил дъх, докато я гледаше втренчено, а пръстите му опипваха колието и го потъркваха, сякаш бе правил същото движение стотици пъти преди това и вече му беше станало навик.

— Да. Те бяха моето семейство — прошепна младата жена. — Бебето, това съм аз.

Челото му се сбърчи, той отвори уста, после я затвори и накрая промълви:

— Ти?

Отново се взря в нея, пръстите му стиснаха колието, докато я гледаше, сякаш се опитваше да сравни миниатюрната снимка на бебето в медальона със зрялата жена, изправена пред него.

— Ние катастрофирахме с колата, когато бях много малка. Аз някак си съм успяла да се спася от злополуката и са ме намерили, но не и тях.

Погледът му за миг обходи лицето й, този път леко смекчен. Разбиращо.

— Ако искаш, мога да те заведа при тях.

Харпър се олюля назад и се залови за рамката на вратата, за да не падне. Господи, не можеше да повярва. Колата. Колата. Той бе намерил колата. Мястото на вечния покой на родителите й, което тя неуморно бе търсила, откакто бе пораснала достатъчно, за да броди сама в пустошта. Кимна и сълзите запариха в очите й. Но тя ги възпря, не искаше да издава мъката си пред този непознат. Честно казано, с никого не желаеше да сподели мъката си. Питаше се дали изобщо знаеше как да я сподели.

— Кога? — попита. — Преди колко време ги намери?

— Преди пет зими. — Лукас леко потрепна и прочисти гърлото си. — Преди пет години — поправи се той, сякаш разбрал, че бе отговорил неправилно, още в секундата, в която думите се отрониха от устата му.

Само че… Господи, ако и аз живеех тук, щях да пресмятам времето със зимите, през които съм оцеляла. Но точно сега не можеше да мисли за това, не и след като знаеше, че колата на родителите й се намира толкова близо, че този мъж можеше да я заведе там. При тях.

— Можеш ли да ме заведеш сега?

Лукас погледна през прозореца.

— Не, вече е твърде късно, но мога да те заведа утре. Сега е тъмно и хлъзгаво, а ние трябва да се катерим по надолнище.

Да се катерим по надолнище?

Харпър понечи да възрази, да го умолява да размисли, но знаеше, че той беше прав. Нощта вече се бе спуснала, температурата бе спаднала и би било глупаво да се скита сега навън. А ако изчакаха до утрото, рисковете значително щяха да намалеят. И без това бе чакала толкова дълго. Можеше да изчака още една нощ.

— Може ли да те попитам защо го носиш?

Той погледна към медальона върху тъмната си тениска, после вдигна ръце и го отвърза. Запъти се към нея и се спря на няколко крачки. Протегна ръка и й го подаде, а тя го взе и го стисна в юмрук.

— Това е твое.

Той не бе отговорил на въпроса й, но в гърлото й бе заседнала буца, затова, вместо да го попита отново, тя просто кимна и завърза медальона около шията си. Погледът му се задържа върху колието, а в очите му бе стаена тъга. Той току-що се бе отказал от нещо, което имаше огромна стойност за него, осъзна тя. Беше му струвало много да й го даде. Не като материална стойност, а нещо много по-важно за него. Емоционална връзка? Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, той все пак й бе дал медальона.

— Благодаря ти — прошепна младата жена и сложи длан върху сребърния диск. Малкото парче метал все още беше топло от тялото му. — Как си го намерил? Какво си правил тогава?

Нещо се мярна върху лицето му, но той бързо се овладя.

— Просто го видях един ден. Слънцето грееше върху метала и той ме повика.

За миг доби смутен вид, като че ли не бе казал това, което искаше. Макар че тя го разбра. Блестящият метал беше привлякъл погледа му.

— Разбирам — кимна, за да го увери, че наистина е така. После въздъхна. — Ами радвам се. Искам да кажа, за мен е голям късмет, че те срещнах и… ами…

Той бе носил нейна снимка около шията си през последните пет години. Мисълта я караше да се чувства… не знаеше какво точно изпитваше, но усещането не беше неприятно. Сякаш той бе защитавал семейството й за нея. Винаги заедно, никога разделени.

Лукас я наблюдава още малко, после се обърна, отиде до печката с дърва и сложи вътре няколко цепеници. Чак тогава Харпър огледа стаята. Покрай стената вдясно от нея бяха подредени четири метални легла, макар че три от тях нямаха матраци, чаршафи или одеяла. Четвъртото очевидно беше леглото, на което Лукас спеше, върху матрака бе застлано тъмносиво вълнено одеяло и имаше само една възглавница. Те й напомняха на затворническите легла, които бе виждала във филмите, и тя се намръщи.

— И други хора ли живеят тук? — попита и кимна към леглата.

Той беше клекнал пред печката и разръчкваше цепениците с дълга пръчка. Извърна се и погледна празните койки.

— Това е трябвало да бъде хижа в летен лагер, но… на някого му свършили парите. Или нещо подобно. Била е празна, когато Дрискол се заселил да живее на тази земя. — Замълча за миг. — Поне така ми каза той. Това е всичко, което знам.

Харпър наклони глава. Той се бе изразил някак странно.

— Мислиш ли, че е излъгал?

Лукас се изправи, вратата на печката се затвори с глухо изщракване.

— Не знам.

Харпър отвори уста, за да го попита още нещо, но не беше сигурна какво. Просто… начинът, по който изрече поне така ми каза той, и тонът му я наведоха на мисълта, че той, най-общо казано, се съмняваше в искреността на Дрискол. А това събуди любопитството й. Ти не си следовател, Харпър. Престани да се държиш като такъв.

— Добре, ами аз просто… — Тя отвори вратата, арктическият въздух, който я посрещна, я накара да потрепери. — Ще дойда утре сутринта. Колко рано?

— С първите слънчеви лъчи.

С първите слънчеви лъчи.

— Добре. — Грабна пушката и се извърна още веднъж, преди да затвори вратата зад гърба си. — Ще донеса кафе.

Веждите му се смръщиха и младата жена внезапно се почувства глупаво.

— Пиеш ли кафе?

— Разбира се.

Тя замълча за секунда.

— Добре.

Излезе на верандата, хлопна вратата и за миг затвори очи, чувствайки се като пълен идиот. Но той щеше да я заведе до мястото, където родителите й почиваха — мястото на онази отдавнашна катастрофа, която бе откраднала живота, който й бе отреден. Кожата й настръхна от нерви и тя вдъхна дълбоко студения въздух, докато се качваше в пикапа. Завъртя ключа в стартера. Нищо. Отново опита и отново — нищо.

— По дяволите! — изпъшка.

Тя се озърна и забеляза, че в бързината да се изправи пред Лукас, не само едва не бе убила малките лисичета, но навярно бе забравила вратата на пикапа леко открехната и лампата в колата бе останала включена. Акумулаторът й беше стар и трябваше да бъде сменен, но тя все отлагаше, защото не можеше да си позволи нов. И сега той се бе изтощил. Страхотно, Харпър.

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Остана да седи няколко минути, обмисляйки възможностите си. За да запали, пикапът трябваше да се бута. Но вече беше прекалено късно, за да се обажда на когото и да било. И без това смяташе да се върне в хижата на Лукас още на зазоряване, така че… просто щеше да преспи в пикапа. Беше добре запозната със суровите условия. Това на практика беше описание на работата й.

Макар че имаше нужда от одеяло, нещо повече от якето, за да се предпази от свирепия нощен студ. Въздъхна, примирявайки се с мисълта, че се налага отново да почука на вратата на Лукас.

Нагази в снега, следвайки неговите стъпки, но преди да почука, той отвори вратата. Очевидно я бе видял да идва през предния прозорец.

— Здрасти. — Харпър се опита да се усмихне, но знаеше, че усмивката й не се получи. Посочи към пикапа. — Изтощен акумулатор. Не е кой знае какво, но имаш ли излишно одеяло, което да ми дадеш назаем?

Той погледна първо към пикапа зад нея, после се взря в лицето й.

— Ще спиш там?

— Да, в пикапа. Няма проблем. И без това съм свикнала да спя седнала, така че…

Думите й заглъхнаха, нямаше намерение да казва това. Прокашля се. Той отново я изгледа продължително по онзи начин, който я накара да се почувства като извънземна, когато в действителност той бе странният.

Нали така?

Той се обърна, отиде бавно до леглото, сграбчи одеялото, с което очевидно се завиваше и се върна при нея. Подаде й го.

— О… не мога да взема единственото ти одеяло.

Той повдигна вежда и отново я погледна.

— Защо?

— Защо? Хм, ами… ще ти бъде студено.

— Аз съм добре. Имам печка.

Тя все още се чувстваше малко виновна, но не чак толкова, че да се остави да умре от студ в пикала насред гората.

— Добре. Благодаря тогава. Ще се видим на разсъмване.

Слезе забързано по стъпалата и се върна в пикапа, където се зави с одеялото. Миришеше на него. На — Харпър наклони глава напред и помириса дебелата груба тъкан — планински въздух и мъжка кожа? Не, това звучеше като скапана реклама на дезодорант. Отново помириса одеялото, този път, вдишвайки дълбоко. Миришеше… приятно и в стомаха й запърхаха пеперуди. Не на сапун, бор или на някой от онези аромати, с които тя обикновено описваше как ухаят мъжете. Одеялото беше чисто и тя се зарадва, защото първоначално се бе усъмнила в хигиената на Лукас — което сега може би изглеждаше грубо и обидно, макар само да си го бе помислила, — но уханието му беше естествено чисто. Сякаш се бе къпал в бистър поток и бе оставил тялото си да изсъхне на слънцето.

О, господи, престани, Харпър! — Отдръпна одеялото от носа си и се облегна на седалката. — Нищо чудно, че не спя добре. Проклетият ми мозък винаги е буден.

Освен това замръзваше. Загърна се по-плътно с одеялото, зъбите й започнаха да гракат. Върхът на носа й беше студен като ледено кубче. Замисли се отново за онези лисичета в бърлогата, върху които бе минала. Сърцето й замря, като си представи колко ли им е студено на тези безпомощни малки телца, затрупани със сняг, с лед, полепнал по козината им. Дали майка им се бе върнала?

Харпър слезе от пикапа и отиде при бърлогата в подножието на могъщото борово дърво. Включи фенерчето на телефона и го насочи така, че да не свети право към лисичата дупка, но да може да види малките създания вътре.

Оттам се чу тихо ръмжене и тя инстинктивно отстъпи крачка назад, но проточи шия напред. Вътре в бърлогата майка им ги кърмеше и леко се озъби — предупреждение да не приближава повече.

— Няма — прошепна младата жена. — Вие сте в безопасност.

Харпър хвърли един последен поглед към тях, облекчена, че са сухи и закътани, после изключи фенерчето и си тръгна.

Тя не можа да сдържи сълзите, които рукнаха по лицето й. Не знаеше защо емоцията я бе връхлетяла толкова бързо, но това беше факт. Стоеше там и плачеше тихо в снега, докато тъмнината на нощта я обгръщаше.

Чувстваше се толкова… безкрайно самотна.

— Ако искаш, можеш да спиш вътре.

Тя рязко се извъртя към посоката на гласа му и отново включи фенерчето. Той примижа, затова тя сведе телефона, избърса сълзите от страните си, засрамена, че са я заварили да плаче край една лисича бърлога. Засрамена, че изобщо плаче. Как бе успял да се прокрадне толкова безшумно до нея?

— Тя се е върнала — рече тихо Харпър. Наклони главата към дупката. — Майката.

За миг той остана мълчалив.

— Добре.

Младата жена отново потрепери и Лукас кимна към пикапа.

— Вземи пушката си и ела да спиш вътре.

С тези думи той се обърна и се отправи обратно към хижата, но остави вратата отворена. Отвътре стаята изглеждаше топла. Топла и осветена от една свещ. Уютна.

Харпър грабна одеялото и стисна устни, докато преценяваше дали да вземе пушката. Струваше й се грубо да я внася в хижата, след като той великодушно й бе предложил топло място, където да спи, въпреки че не беше длъжен. Но… ами той все още беше непознат, дива котка и човек, към когото проявяваха интерес в разследване за убийство. Да не споменаваме, че много лоши неща се бяха случили в този свят на момичетата, защото се бяха притеснявали да не бъдат груби. Взе оръжието, изкачи предните стъпала и затвори вратата зад себе си.

— Благодаря ти. Аз, хм… дори няма да усетиш, че съм тук.

Той я погледна объркано.

— Но аз знам, че си тук.

— Просто искам да кажа, че няма да те притеснявам. — Огледа трите празни легла, но никое нямаше матрак, а да спи върху голия метал изобщо не й се струваше привлекателно, затова седна на пода, облегна се на стената и остави пушката до себе си. Зави се отново с одеялото и престорено се прозина, за да му даде знак, че се е устроила удобно. — Това е много мило от твоя страна — рече. — Ако мога по някакъв начин да ти се отплатя за любезността, само ми кажи.

Можеше да се закълне, че устните му леко се повдигнаха, но той се обърна и легна на леглото си с гръб към нея.

— Ще е добре, ако не ме застреляш, докато спя — каза, без да се обръща, и Харпър можеше да се закълне, че долови усмивка в гласа му.

Да не би да се майтапеше с нея? Идеята я слиса, но в същото време изпита удоволствие.

— Обещавам, че няма — увери го тя и долови усмивката в собствения си глас, преди да осъзнае, че се усмихва.

Рамото му леко помръдна, но той не отговори и след миг тя затвори очи, наслаждавайки се на топлината, която я обгръщаше. Вече нямаше и следа от треперенето й.

Чувстваше се удобно, но знаеше, че няма да заспи. По принцип имаше проблеми със съня, така че беше малко вероятно да заспи, облегната до стената, в компанията на непознат на двайсет крачки от нея. Да, въпреки грубата хижа и оскъдните мебели, тя се чувстваше удобно. Дали беше заради огъня? Или мъжа? Или заради дълбоката тишина на заобикалящата ги гора? Затова ли изпитваше такъв покой? Винаги заедно, никога разделени.

Не, нямаше да заспи, но беше благодарна на Бог, че й е топло. И уютно. А и до разсъмване оставаха още само няколко часа.