Оцеляване

Глава 44

Той беше изчезнал. Очевидно по време на суматохата около освобождаването на птиците. Никой не знаеше къде е отишъл. Сърцето на Харпър се бе свило, докато кръстосваше апартамента си. Джак, Джак, Джак.

Можеше да си представи каква мъка е изпитал, когато агент Галахър му е разказал какво са открили. Той не само е оцелял в онези немислими ситуации, но и те са били режисирани, записани на филм. Критично анализирани. Двайсет и четири часа по-късно тя все още не можеше да проумее дълбочината на онова зло. Не можеше да помисли за това, без очите й да се налеят със сълзи.

— Къде си? — промърмори тя.

Гората беше единственото място, което той познаваше. Дали щеше да се върне там сега, когато нямаше къща, където да живее?

Имаше чувството, че би го направил. Интуицията й подсказваше, че се е сврял някъде сам. В пещера или в някое сечище. Там, където се чувстваше в безопасност. Дали не идваш при мен, защото не знаеш как? Защото се чувстваш толкова изгубен в този свят? Агент Галахър бе сметнал, че е най-добре той да му съобщи новините, да получи отговорите, които му трябваха. А и честно казано, тя се нуждаеше от време, за да се съвземе след това, което беше видяла. Господи, сърцето я болеше.

Не можеше просто да седи със скръстени ръце и да чака новини, но шерифът не бе разпоредил да започне търсене. Джак не беше престъпник. Е, ако не се броеше цялата история с освобождаването на птиците (но дядо му очевидно беше убедил жена си да не повдига обвинение за това). Нито беше изчезнал човек. Той беше жертва. И си бе тръгнал от имението Торнланд, без дори да погледне назад.

Харпър облече якето, обу ботушите, грабна чантата си и заключи вратата зад себе си. Двайсет минути по-късно отби от магистралата по черния път, който водеше към дърварската просека.

Отиването до хижата на Джак сега беше по-лесно, след като част от снега се бе стопила. Въпреки тревогата и страха, че няма да го намери, Харпър не остана равнодушна към красотата на гората. Въздухът беше чист и свеж, изпълнен от птичите песни, и тя бе обгърната от някакво неопределимо усещане за принадлежност. Джак бе скитал из тази гора през целия си живот, потънал в собствените си мисли и мечти, учил се е, израствал е… без да има някой човек, с когото да сподели част от това. Самотата, която навярно е изпитвал… младата жена дори не можеше да си представи как бе преживял всичко това, но най-вече самотата. Най-вече това.

Стигна до къщата, където беше живял. Всичко беше застинало… притихнало. Отиде до вратата и почука, но никой не отговори. Заобиколи къщата отзад и направи с длани фуния пред устата си, за да стигне гласът й по-надалече.

— Джак? — извика към гората, пристъпвайки по-близо.

Усещаше го, можеше да се закълне в това.

— Джак? — отново извика, този път по-високо. — Моля те, излез! Аз съм сама и се… страхувам.

Беше вярно, но тя знаеше, че го манипулира. Ако можеше да я чуе, той щеше да дойде. Не би устоял на молбата й за помощ. Харпър го познаваше и се възползваше от добротата му. Защото го обичам — каза си тя. — Защото още не съм му го казала, а той има нужда да го знае. Той има нужда да знае, че е обичан.

Чу шумолене. Стъпки. И той се появи, излезе между дърветата. Със сведена глава. Изглеждаше толкова различно от първия път, когато го бе видяла да стои сред гората. Палтото му беше купено от магазин, ботушите — чисти и нови, а брадата едва набола. Когато вдигна глава, изражението му беше предпазливо, изплашено, пълно с… мъка. Срам.

— Джак — нежно заговори тя и описа широк жест с ръка, показвайки гората около тях. — Ти… твоето място вече не е тук.

Твоето място е при мен. Ела у дома с мен.

Той сведе поглед и поклати глава.

— Знам, Харпър. Но моето място не е и там. За мен никъде няма място.

Тя се спусна към него, обви ръце около кръста му, притисна лице към гърдите му и вдъхна аромата му.

— Знам, че така ти се струва, но не е истина — увери го и още по-здраво го притисна.

Той бе застинал, когато тя го прегърна, а сега въздъхна измъчено, ръцете му я обвиха, пръстите му погалиха косата й, спуснаха се по гърба й, от гърдите му се изтръгна печален стон.

Тя наклони глава и го погледна.

— Джак — пророни задъхано, — толкова се разтревожих.

По лицето му се мярна смущение, преди да я пусне, да отстъпи назад и отново да извърне глава.

— Ти си видяла. — Гласът му беше задавен шепот. — Не е нужно да се преструваш. Знам, че си видяла всичко. Видяла си какво съм направил. Ти… си видяла.

О, господи! Той се срамуваше. Толкова погрешно. Той би трябвало да е много по-разстроен от разкритията, които бе споделил с него агент Галахър, от новината за ужасното престъпление, което е било извършено спрямо него. Харпър го огледа, раменете му бяха отпуснати, главата ниско сведена. Приличаше на ранено животно. Изгубено. Сърцето й се късаше от мъка за него.

Младата жена си пое дълбоко дъх.

— Да — потвърди. — Видях. — Пристъпи към него, сложи ръка върху неговата, макар че той остана извърнат настрани. — Видях снимките на твоето оцеляване по начини, които завинаги ще останат запечатани в душата ми. Не защото са ме отвратили, а защото сърцето ми кървеше за теб и ликуваше с теб, изпълнено с благоговение пред смелостта ти. Ти е трябвало да живееш. Снимките, които видях, разбиха сърцето ми, Джак, но много повече от това ме изпълниха с гордост и дълбоко преклонение пред твоята издръжливост и мощ. Те ме накараха да те обичам дори още повече, отколкото вече те обичах — завърши тя с глас, пълен с искрената страст, която живееше в сърцето й, към мъжа пред нея, потънал в срам заради неща, за които не беше отговорен.

Сега той се извърна, макар и бавно, върху лицето му бяха изписани изненада и предпазливост, а в очите му блесна искрица надежда, която обаче угасна също толкова бързо. Тръсна глава.

— Онзи човек понякога ме е описвал като опосум, а друг път като елен. — Отдръпна се назад, по-далече от нея. — Наричал ме е също и вълк. — Въздъхна измъчено. — И… аз съм всички тях, Харпър. — Каза го, макар че сърцето му щеше да се пръсне от признанието, с такава тъга в очите, че тя си помисли, че няма да може да я понесе. — Аз съм всяко едно от тях. Опитах се да не бъда, но съм. — Поклати глава. — От дълго време не съм бил опосум. Той беше изплашеното момче. Но другите двама… те са това, в което се превърнах, и не мога да загърбя нито един от двамата. — Пое накъсано дъх. — Кого искаш: елена, който ще се ръкува и ще се държи любезно, или вълка, който може да те разкъса? И какво ще се случи, ако не мога да ти обещая, че вълкът няма да изскочи, когато ти най-малко го очакваш? Аз не мога да бъда единият или другият. Аз съм и двамата.

Гласът му пресекна при последната дума и заглъхна.

Тя изправи рамене, думите му й вдъхнаха сили. Да, знаеше това, нали? Беше усетила, че той се сдържа заради нея, беше доловила, че се опитва да потисне тази част от себе си — вълка. Беше доволна, защото тази страна от него й беше непозната и я плашеше, но отвъд страха имаше искрица на… разочарование, нали? Разочарование от неговото въздържане. И тя беше наясно какво й казва. Не можеше да го има на части. Той бе прекарал целия си живот в борба за оцеляване и бе успял благодарение на дивия звяр в себе си. Да отхвърли тази част, би означавало да се откаже от същността си.

— Аз искам вълка — тихо каза тя. — Искам теб. Не желая да се сдържаш.

Това беше най-искреното нещо, което някога бе казвала, осъзна Харпър. Искаше да забрави всякакъв страх, защото му вярваше. Нямаше част от него, която не искаше. Всяка частица от този мъж беше трудно извоювана и тя ги искаше всичките.

Той я изучаваше с присвити очи, наблюдаваше я.

— Преди да заживея в онази хижа, аз съм живял в пещери, Харпър, а понякога в дупки, изровени от животните в земята.

Тя кимна и вирна брадичка.

— Това е добре — заяви, — защото в онези места си бил на топло.

Джак леко извърна глава, все още изучавайки я с такава настойчивост, че тя започна да трепери. Той направи крачка към нея, но тя не помръдна.

— Понякога бях толкова освирепял от глад, че ядях буболечки. Една след друга. Търсех ги по земята, пълзейки на четири крака.

Не сваляше очи от нея, искаше да види отвращението в очите й, знаеше го. Изпитваше я. Младата жена преглътна, споменът за снимките, показващи отвратителните мъчения, на които е бил подложен, й причиняваше такава болка, че искаше да падне на колене. Пое дълбоко дъх, огромното уважение и безмерната любов, които изпитваше към него, изпълниха душата й.

— Добре — прошепна. — Те са те поддържали жив, така че, когато онзи ден влязох в офиса на шерифа, ти беше там. Ти беше там.

Той толкова дълго остана мълчалив, че тя се зачуди дали няма да й припомни някой още по-ужасяващ момент от своето оцеляване, за да се опита да разбере дали тя действително иска това, което твърди, че желае.

— Вълкът не прилича на нищо, което познаваш. Той е див, Харпър. Той е най-лошата част от мен.

— Добре — каза тя още един път, гласът й потрепери от дълбочината на чувствата, които я изпълваха. — Аз искам дивото. Искам теб. Искам те целия. Лошото, доброто и всичко, което е между тях.

Очите му се присвиха и въздухът внезапно се промени, всичките й сетива се изостриха, дъхът й замря. Той щеше да нападне. Да провери истинността на думите й с действие. Направи го, мислено го призова Харпър и носът му помръдна, съвсем леко, сякаш бе уловил мириса на съгласието й. Копнежът й. Двамата се взираха един в друг, сега тя трепереше, цялото й тяло беше като наелектризирано, сърцето й изпомпваше кръвта във вените все по-бързо и по-бързо.

— Искам дивото — повтори.

Не се страхуваше. Щеше доброволно да му се покори, защото вярваше в добротата му.

С ниско ръмжене той запристъпва към нея бавно, бавно. Накрая, когато ги деляха само сантиметри, той светкавично се раздвижи и я сграбчи. Тя пое рязко дъх. Устата му се впи в нейната, гореща и настоятелна. Не се сдържаше и Харпър цялата изтръпна от възбуда, която се стрелна като вихрена спирала между краката й и завърши с изблик на влажно удоволствие.

Джак я стисна в прегръдките си и я понесе към входа на празната хижа, която вече не беше негова, отвори вратата с ритник и я изрита, за да се затвори. Одеялото, с което бе спал почти през целия си живот, все още беше сгънато върху леглото. Той го метна на пода и нежно я избута, така че тя да застане на коленете си.

Дъхът й секна, желанието потече като гореща и тежка лава във вените й, когато тялото му се приведе изотзад и мъжествеността му я притисна, набъбнала и твърда. Ако искаше, той можеше да я нарани. Не изпита никакъв страх. Само напрегнато очакване, от което остана без дъх. Джак се наклони, устните му доближиха ухото й.

— Искаш ли това? — попита с хрипкав глас.

— Да — изохка тя.

Това беше единствената дума, която имаше сили да произнесе.

Той разкъса дрехите й, пръхтене и животински звуци се изтръгваха от него, а страстта й се надигаше като помитаща вълна. Когато той плъзна пръст по влажните й гънки, Харпър си помисли, че може да свърши на мига. Осъзна, че се е задъхала, досущ като животно, като жена, обладавана от любимия си мъж. Това беше чифтосване. Първично, неподчиняващо се на никакви правила на цивилизацията. Покоряваше се единствено на природата, на чудесата, на приливите и луната, на кръвта, пулсираща в хармония с вечния ритъм на телата им, пеещи с един тон, с една мелодия.

Джак вдъхваше аромата й, ближеше я, лицето му се провря между бедрата й, а тя ахна, простена и ноктите й задраскаха по пода. Да, да, да! Може би го бе изрекла на глас. Той изцяло владееше тази дива любовна игра, при все това тя никога не се бе чувствала толкова могъща, толкова свободна. Остави го да я води, отдаде му се напълно. Той вкусваше тялото й, душата й, изпълнените със срам спомени, да, разкъсваше я парче по парче, докато тя се разтопи в него и двамата станаха едно цяло. Така трябваше да бъде, усещаше го с костите си, като отклик от удоволствието на жените през вековете, които бяха любени и обожавани от мъжете си.

Почувства горещата му гола плът върху гърба си и със замъглени очи погледна през рамо. Лицето му беше като маска на необуздана похот. Вълкът. Той се бе превъплътил във вълка, а сърцето й се изпълни с безкрайна радост при мисълта, че той й вярваше достатъчно и бе сигурен, че тя ще го приеме. За да го обича. За да го задържи.

Ръцете му триеха гърдите й, мачкаха ги, докато ръмжеше от благоговение. Дланите му се плъзгаха по ребрата й, а езикът му откри мястото, което я накара да закрещи, докато я смучеше и вкусваше. Тя поклащаше бедра, търкаше женствеността си в лицето му, молеше го за още. Толкова близо, близо. Когато той се отдръпна, тя изскимтя, вик на разочарование.

Но почти веднага мъжествеността му се притисна към пламналата сърцевина и скимтенето се сля с дълбока въздишка на екстаз.

Джак я прониза с един бърз тласък, пръхтейки шумно от мъжка наслада, и звукът я изстреля към върха дори още преди той да започне да се движи. Да прониква. Да взема това, което доброволно му бе дадено. И когато го направи, тя отново достигна оргазъм, коленете й се огънаха от пулсиращото блаженство, риданията й се смесиха с ръмженето му.

Той обви ръка около талията й, за да я подпре; едната му ръка сграбчи шепа коса, предпазвайки я да не падне, а членът му отново и отново я пронизваше, докато тръпките на екстаза разтърсваха отмалялото й тяло. Пръстите му бяха заровени в косата й, ръката му здраво я стискаше, мъжествеността му безмилостно навлизаше в нея, стегнатият му корем се удряше в дупето й. Тя умираше, умираше от бавната смърт на прекалената наслада. От блаженство. От еуфория. От него.

Ритъмът им се ускори, пръхтенето му стана по-шумно, всичко се сливаше в едно, докато той изрева от задоволство, сграбчи бедрата й, блъскайки се в нея, а после забави, забави ритъма, докато не останаха само смесените им стонове и топлината на лъщящите им от потта тела. Небето и земята под тях продължаваха да се движат, да се люшкат в същите нежни поклащания като телата им.

Светът бавно се завърна, окъпан в блажена омая, сякаш са били будни и сега се унасяха в сън.

Той я обърна, очите му я пронизваха, пълзяха по лицето й, търсейки… незнайно какво. Но това, което откри, накара устните му да се извият в усмивка, погледът му заблестя от нежност, когато я притегли към гърдите си, зарови нос в шията й, в косата й, целуна устните й, облиза неусетно пролетите сълзи по бузите й.

— Ти плачеш — каза той, но не прозвуча тревожно.

— Да.

— Вълчиците плачат, когато намерят своя самец за цял живот — изрече той и приглади косата й назад.

Харпър тихо се засмя. Безспорно беше човешко същество — прекалено цивилизовано през повечето време, — но може би и в нея се спотайваше следа от необуздана първичност. Интуитивното разпознаване на своя самец за цял живот.

Той дълго я успокоява и милва, пресушавайки сълзите й с целувки, душеше и толкова нежно хапеше кожата й, че тя отново се засмя.

— Обичам те — прошепна, заровила нос във врата му. — Целия. Може би най-много вълка, защото благодарение на него си оживял, за да ме обикнеш, когато се появих в живота ти.

Лицето му засия от радост, а Харпър се засмя от щастие.

— Аз също те обичам — промълви Джак, но после стана сериозен и лицето му помръкна.

— Те ще ме заключат, Харпър. Аз трябва да… трябва да платя за това, което сторих на едно от другите момчета.

— О, Джак, не! — прошепна тя и поклати глава. — Никой не те обвинява за това. Те видяха снимките, Джак. Агент Галахър видя записите. Те знаят какво се е случило, че ти само си се защитавал. Никой няма да те заключи.

Погледът му обходи лицето й за миг, сякаш не можеше да й повярва.

— Аз не съм в беда?

— Разбира се, че не. Ти си жертвата. Единственият оцелял. — Тя се усмихна. — Един ден хората ще пишат книги за теб и ти ще бъдеш герой.

Той я погледна смаяно. Облекчението в изражението му беше толкова силно, че от очите й отново бликнаха сълзи. Той си е мисли, че ще го заключат в клетка? Бил е готов да плати за убийството на другото момче. Каква огромна вина е носил в душата си. Вина, която би трябвало да тежи на съвестта на друг човек: Айзак Дрискол. Който и да го беше убил, тя се радваше, че е мъртъв. Би се изкушила сама да го убие, ако още беше жив.

Харпър се извъртя в прегръдките на Джак, обвивайки по-плътно одеялото около тях. Все още лежаха върху дървения под, лепкавото му освобождение все още съхнеше върху бедрата й, а тя никога досега не се бе чувствала толкова удобно.

Двамата се гушкаха още малко, целуваха се, а тя се топеше от наслада при допира до грубата му, нашарена с белези кожа, опиянена от топлината му в студената хижа и от възхитителното му мъжествено ухание. След минута го погледна в очите, не можеше повече да сдържа безпокойството, което я глождеше. Сега помежду им трябваше да цари единствено честност и откровеност. След всичко, което бяха преживели заедно, нямаше място за нищо друго.

— Опасявам се, че докато се учиш, израстваш и променяш… докато се превръщаш в мъжа, за когото си бил предопределен, ти ще… ме изоставиш — каза тя и сведе очи.

Той отметна кичур коса от челото й и я целуна там, а тя вдигна брадичка и срещна погледа му.

— Мислиш, че всички, които си обичала, са те изоставяли.

— Аз…

Харпър отново извърна поглед, но сетне вдигна очи, копнееща отново да срещне неговите.

— Разбирам — прошепна той, гледайки я право в очите. — И мен хората са ме изоставяли. Лъгали са ме, предавали са ме. Знам, че има още много да уча за света. Но, Харпър, аз не съм дете. Аз съм мъж и знам кой ми принадлежи и на кого аз принадлежа. — Замълча за малко, без да откъсва очи от нея. — Знаеш ли, че дърветата си говорят помежду си?

Тя смръщи вежди.

— Не.

— Да, правят го. Споделят тайни в корените си, онези дълбоки, потайни места, които не може да се видят. Мисля, че и ние сме като тях. Познаваме нещата, които са скрити много надълбоко, тайни неща, древни неща. Ти нашепваш на мен. Аз нашепвам на теб. Ти ги чуваш, нали?

Сърцето й се разтуптя, преливащо от любов към него, от сладостта на думите му. Харпър кимна.

— Да, чувам ги.

Палецът му се плъзна по бузата й, избутвайки една щастлива сълза към устните му, за да я вкуси. Тя се усмихна, сгуши се до него и за миг се унесе. Можеше да заспи тук, ако не знаеше, че трябва да се върнат. Ако не знаеше, че те всъщност бяха влезли незаконно.

— Мм — промърмори младата жена, изтласквайки за кратко реалния свят, докато си фантазираше, че могат да останат просто така за неопределено време. Двамата щяха да поспят, после да се събудят и да се любят. Не й пукаше с кого щеше да се люби — с дивия вълк или с нежния млад елен. Запита се дали можеше да извади наяве вълка в него с поглед, движение, докосване. Да го призове. Да го омае. Разтърси я трепет на възхитително предвкусване. Скоро, каза си тя. Но не днес. При все това имаха още няколко минути и тя си позволи да им се наслади, сгушвайки се по-плътно до топлите му гърди. — Това, което каза току-що, за дърветата, ме наведе на една мисъл.

— Хмм — въздъхна той в косата й.

— Когато се събудих в болницата след катастрофата, бях малко дете, не помнех почти нищо. Само откъслечни неща. Няколко проблясъка в паметта. Бях сърдита на родителите си, по-конкретно на майка ми, защото в училище си бях залепила косата с дъвка и тя ме бе заставила да я подстрижа. Приличах на момче. — Харпър тихо се засмя, но после въздъхна. — Последното, което помня, беше как й заявявам, че никога няма да й простя за това. Предпочитам да мисля, че тя е знаела, че съм се държала просто като едно разглезено хлапе, но… — Пое треперлив дъх. — Както и да е, другото, което не спирах да чувам, беше един глас, който ми казваше да живея. Приличаше на вик, по-скоро на заповед. — Тя замълча. — Навярно е бил гласът на баща ми. А може би на ангел или дори Божият глас. Не знам. — Склони глава и го погледна. Той бе застинал и я слушаше с напрегнато внимание. — Но ми се струваше толкова… истински. И онази едничка дума… през годините тя отново и отново се връщаше при мен всеки път, когато исках да се предам. Онази заповед. Онзи… да, онзи шепот. От самите глъбини на душата ми. Той ми даваше сили да продължа, крепеше ме, помагаше ми да оцелея.

Защо Джак я гледаше така? Сякаш току-що бе видял призрак?

— Джак? Какво не е наред?

Той избута одеялото от рамото си, стана и отиде гол до мястото, където бе захвърлил палтото си. Харпър седна и придърпа одеялото към гърдите си, докато сконфузено го наблюдаваше. Той се върна при нея, коленичи и протегна ръка. Тя погледна в отворената му длан. Джобен нож. Стар и… тя го взе и почувства как огромна тежест засяда в гърдите й… толкова отдавнашна, че почти се разпадаше. Познаваше този джобен нож. Здраво го стисна, преди да го обърне, знаейки какво ще види отзад на дръжката. Седеф.

— Баща ми носеше този нож в джоба си. В колата ли беше? От там ли го взе?

Джак поклати глава, погледът му обхождаше лицето й, сякаш я виждаше за пръв път.

— Джак? Какво има?

— Ти ми даде този нож — невярващо отрони той. — Ти го сложи в ръката ми.

— Аз… какво? — Тя поклати глава. — Не разбирам.

— Беше ти. Ти падна от онази скала с мен.