Оцеляване

Глава 11

Харпър рязко седна в леглото, с вик на устните и чаршафи, оплетени около краката й. Сънят. Отново сънят. Беше в колата с родителите си. Двамата бъбреха отпред. Тя наблюдаваше горите, покрай които преминаваха, и очите й бавно се затваряха, когато внезапно започна да пропада, пропада, стомахът й слезе в петите, а в гърлото й се надигна горчилка. Студено. Толкова мъчително студено. Вода се стичаше по лицето й. Или беше кръв? Тя прокара ръка през слепналата от потта коса и за миг й се стори, че кошмарът се бе сбъднал наяве. Но не, беше само последица от лепкавия страх. Приглади сплъстените кичури и преглътна риданието, надигащо се от гърлото й.

Някак си още снощи, когато си легна, знаеше, че ще сънува кошмара. Тези мъчителни сънища винаги я връхлетяваха, когато бе душевно изтощена или емоционално разстроена. Посещението й преди два дни в хижата на Дрискол, където той е бил убит, и снощното дежурство в груповия дом, изглежда, бяха катализаторът за кошмара.

Няколко пъти пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и погледна към часовника. 4,13 следобед. Беше успяла да спи поне шест часа.

Дървеният под бе студен под краката, когато босите й нозе зашляпаха към банята. Изми зъбите си и изплакна лицето си със студена вода, след това го избърса с кърпата, висяща на кукичката до мивката. За няколко секунди се вгледа в отражението си в огледалото, гърдите й все още се надигаха и отпускаха прекалено бързо заради ускорения й пулс.

Кестенявата й коса обрамчваше лицето й на влажни от потта валма, а под кафявите й очи се виждаха тъмни сенки, които и без това бяха прекалено големи за лицето й и й придаваха вид на уморен бухал. Страхотно. Никакъв коректор нямаше да й помогне днес.

Кафето я зовеше. Душът — или кръгчетата краставица върху очите? — можеха да почакат. Когато застана до мивката в кухнята и апетитното ухание на препечени филийки започна да изпълва стаята, разсейвайки мъглата в мозъка й, се загледа навън през прозореца. Припомни си всичко, случило се през последните два дни. Все още не можеше да повярва, че бяха поискали помощта й при разследването на едно убийство. Или по-точно я бяха помолили да бъде шофьор и водач на един следовател в някакъв див район. Но той бе поискал мнението й за аспекти по случая, което не бе длъжен да прави, беше изслушал внимателно отговорите й, бе оценил забележките й, което я бе накарало да се почувства… полезна. Добре.

Харпър се запита дали той бе споделил с нея всички неща, които бе открил за Лукас, ако изобщо имаше какво да се открива. Каквито би трябвало да има. Нали? В съзнанието й изникна картината на Лукас в килията на ареста, припомни си как погледът му се кръстоса с нейния, преди да се качи в сува на помощник-шериф Брайтън.

Кафемашината избипка и тя наля чаша кафе, добави малко мляко и отпи една благодатна глътка, докато мислите й отново се върнаха към странния, но интригуващ мъж. И към онзи медальон около врата му. Не беше ли го виждала и преди?

Спомените за родителите й бяха неясни. Беше прекалено малка, когато те умряха — само на седем години. Но докато сега стоеше в кухнята си, огряна от последните следобедни лъчи на слънцето, проникващи през прозореца, и отпиваше от животоспасяващата напитка, онова проклето колие не й излизаше от ума. Или поне приличаше на нещо познато. Майка й носеше подобен медальон с… може би бяха сърца? Три сърца… думите глождеха кътчетата в съзнанието й. Нещо… преплетено. Изпусна пресеклива въздишка и разтри лявото си слепоочие. То беше там, но прекалено далече, за да го достигне, плъзгаше се по ръба на спомените й, дразнеше я.

Ами ако… остави празната чаша в мивката и се върна в спалнята, служеща и за всекидневна, извади кутията от най-горния рафт, седна върху леглото и я отвори. Вещите на родителите й — мебелите и другите предмети в къщата — бяха прибрани в склад и впоследствие продадени на търг, благодарение на безотговорен „адвокат“, който не бе платил наема, зает с прекалено многото си дела. Но Харпър бе запазила няколко фотоалбума и дреболии, които й бяха позволили да вземе със себе си, преди да я изпратят в първия й приемен дом. В кутията имаше не само снимки, но и няколко пощенски картички — спомени, които отдавна не бе разглеждала. Отмести картичките, тъй като не смееше да рови в тях. Да види днес почерка на родителите си, щеше да й дойде в повече, а тя нямаше да може да го понесе, не и след кошмарния сън, който така я бе разтърсил. Какво се криеше в човешкия почерк, който можеше да възкреси някого само с един-единствен поглед? Благословия. И проклятие.

Харпър прелисти двата фотоалбума — единият беше пълен със снимки от сватбата на родителите й, а другият с нейните като новородено и вече проходило бебе. Не откри нищо в нито един от двата, затова ги остави настрана и извади купчината отделни снимки. Започна да ги разглежда една по една, но се спираше само на тези на майка й. Не бяха много. Повечето от фотографиите навярно бяха запазени някъде в цифров формат, до който тя нямаше достъп.

Не се загледа в усмихнатите им лица, не и днес, докато се опитваше да обуздава емоциите си, доколкото бе възможно. Трябваше да успокои реещите си мисли, да ги остави да изчезнат. Да забрави въпросите. Да забрави него. Него… и емоциите, които събуждаше в нея, чувствата, за които не смееше да се замисля. Него и първобитните му дрехи, и измъчените му очи, мъжа, който живееше съвсем сам в гората и се бе оглеждал из града, сякаш никога преди това не бе виждал цивилизация.

Не, не беше възможно. Колкото повече мислеше за това, толкова по-налудничаво й се струваше. Онзи мъж нямаше нищо общо с нея или с нейните родители. Хващаше се за сламка. Спомените й бяха неверни, изпълнени с празноти и…

Три преплетени сърца…

Дъхът й секна и тя пусна всички снимки, освен една. Доближи я по-близо, за да вижда по-добре медальона на шията на майка си.

Три сърца, преплетени в средата.

Приличаше точно на медальона, който Лукас носеше.

Вече се бе смрачило, когато Харпър се окопити, взе душ и се облече. Прескочи краставиците и коректора, умът й бе зает с много по-важни неща от сенките под преуморените й очи.

Облече зимните си дрехи, включително водонепропускаемите ботуши за сняг. Може би щеше да се наложи да повърви известно време в снега и искаше да е подготвена. Големи снежинки се сипеха неспирно от небето, когато отби по пътя, водещ към празната хижа на Айзак Дрискол. Празната, изцапана с кръв хижа на Айзак Дрискол, напомни си Харпър. Пронизаха я студени тръпки и за пръв път, откакто бе зърнала колието на снимката на мъртвата си майка, се усъмни в решението си да дойде тук и да се изправи срещу Лукас.

Погледна към ловджийската пушка на седалката зад нея, оръжието, което носеше, когато развеждаше ловци по дивите горски места, и което бе сложила в пикапа, преди да потегли. Вместо да й вдъхне сигурност, то я изпълни с безпокойство.

Това е лудост. Временна лудост.

Знаеше как да ловува и беше добър стрелец, но никога не бе обичала да стреля. Това винаги я бе изпълвало с някаква… тъга. Сърцето й се свиваше от болка, когато видеше мъртвото животно, което бе убила, да се взира в нея с големи, невиждащи очи. Никога не го бе споделяла с никого — нямаше да бъде добра препоръка в очите на хората, търсещи опитен водач, който да ги предвожда по време на експедициите им в пустошта, но… можеше да го признае пред себе си.

Земята на юг от хижата на Дрискол беше почти равна и тя зави с пикапа към трите планински върха. Високопроходимата кола се движеше с лекота по покритата със сняг земя. Минаваше покрай дървета, а гумите подскачаха върху камъните и малките възвишения.

На какво разстояние бе казал той, че живее от Дрискол? Нещо като десет хиляди стъпки? Извади телефона от джоба си, но нямаше обхват. По дяволите. Агент Галахър бе успял да прочете имейла си, а Дуейн бе споменал, че Дрискол е успял да се обади на 911. Вероятно мобилните услуги бяха ненадеждни, както често се случваше в този пущинак. Беше почти сигурна, че имаше стар задънен дърварски път някъде в посоката, към която пътуваше. Може би щеше да има сигнал на разчистеното от дърветата място. Но в момента Гугъл не можеше да й помогне.

Доколкото си спомняше, на един средностатистически човек му бяха нужни петнайсет минути, за да извърви километър и половина. Колко стъпки би извървял той за петнайсет минути? Около две хиляди? Може би. Ако беше така, това означаваше, че Лукас живееше приблизително на осем километра от Дрискол.

Ако сметките й бяха верни, което не беше много сигурно. Освен това се бе насочила от хижата на Дрискол към планинските върхове, които Лукас бе споменал на Дуейн, но не можеше да знае дали неговата къща се намираше по права линия, или по някое време трябваше да се завие в друга посока. Можеше да подкара пикапа си право в езерото.

Би трябвало да се върна обратно.

Цялата работа беше напълно глупава. И неразумна. Просто… просто бе преживяла твърде много самотни години в търсене на родителите си. Постоянно се питаше, ден след ден, от зори до здрач, и никога не бе успяла да си спомни нещо. А сега и този медальон. Трябваше да го изясни. Още сега.

Не мога да чакам нито секунда повече.

Дъхът заседна в гърлото й, когато зърна тънка струя дим да се вие в притъмняващото вечерно небе, и сърцето й подскочи в гърдите. Натисна педала за газта и пикапът рязко се люшна напред, разпръсквайки сняг под колелата. Това е неговата хижа, помисли си тя и нервите й се опънаха като струна. Това трябваше да е.

Нетърпението надделя над предпазливостта и тя отново натисна педала за газта, подкарвайки през малка горичка, зад която изникна дървена постройка, не много голяма, но по-голяма от тази на Дрискол. Хм. Ако Дрискол е имал две къщи в своя имот, защо е избрал да живее в по-малката?

Харпър спря пред хижата, грабна пушката и изскочи навън. Преди да успее да се разубеди, изкачи на един дъх трите стъпала към входната врата на дома на Лукас. Потропа два пъти, дишайки тежко, въпреки че не се бе уморила от ходене пеша.

Вратата се отвори и той се появи на прага, по-едър и по-внушителен, отколкото го помнеше, облечен в дънки и тениска с дълъг ръкав. Тя отстъпи назад, както и той. Срещна погледа му, върху лицето му бе изписано пълно смайване.

Младата жена се прокашля и подпря приклада на пушката върху пода на тясната веранда. Очите му проследиха движението, след което отново се приковаха в лицето й.

— Откъде имаш този медальон? — изтърси тя.

Той се втренчи продължително в нея, после наклони глава и смръщи тъмните си вежди.

— Кажи ми.

Лукас погледна зад нея към мястото, където бе паркиран пикапът й, сякаш се опитваше да разбере какво става. Извърна глава към малката горичка и промърмори нещо под нос, преди да пристъпи напред, право към нея.

Харпър затаи дъх, от гърлото й изскочи сподавен вик на изненада, когато той я улови за лактите, отмести я с лекота настрани и мина покрай нея. Тя се извъртя и проследи с поглед как той слезе забързано по стъпалата и закрачи към дърветата.

Какво…

Наблюдава го около минута, застинала от изненада. Той клекна и започна да изрива снега с ръка, изричайки някакви думи, които тя не можа да чуе, защото беше прекалено далече. Слезе бавно по стъпалата и тръгна към него, неуверена и напълно озадачена.

Снегът хрущеше под краката й. Той я погледна през рамо, после се извърна и продължи да разчиства снега. Харпър се наклони напред и сепнато ахна, когато видя четири чифта очи вперени в нея, проблясващи на слабата светлина, но все пак достатъчно силна, за да ги различи. Лисичета. Взря се в следите, оставени от гумите на пикапа, водещи към лисичата бърлога, и за миг здраво стисна очи. Беше преминала с пикапа точно върху леговището на лисичетата.

— Не знаех, че са там.

Лукас се изправи и се обърна към нея. Не можа да разгадае изражението на лицето му и за един неловък момент двамата останаха така, вперили погледи един в друг.

Тя поклати глава.

— Господи, толкова съм глупава. Работата ми е да развеждам хора в тази пустош и би трябвало да знам по-добре.

Той отново се взря в нея, леко присвил очи. Но не й възрази.

— Краката ти са боси — рече накрая тя. Глупаво. — Сигурно са замръзнали — додаде.

Прозвуча още по-глупаво. В този момент това би трябвало да е второто ми име, помисли си и вътрешно се сгърчи. Стисна устни, засрамена и смутена.

Той просто се взира в нея известно време, сетне се обърна и се запъти към къщата.

Младата жена погледна към лисичата бърлога. Сега, след като снегът беше почистен, видя, че вътре има само четири малки лисичета, без майката. Сигурно беше излязла на лов. Те все още бяха покрити със снега, който ги бе засипал заради безразсъдното й шофиране, и сигурно им беше студено. Потръпна от вина, примесена със загриженост за безпомощните животинчета.

Лукас също беше загрижен за тях. Той се бе втурнал навън, за да се увери, че няма да се задушат до смърт.

— Дали ще бъдат добре? — подвикна тя.

Знаеше, че е по-добре да не ги докосва, тъй като майка им можеше да подуши хищник и да изостави бърлогата. Въпреки това… да ги остави така, премръзнали, мокри и самички…

Той забави крачка и бавно се извърна към нея.

— Може да бъдат добре, а може и не. По-добре да оставим майка им да се погрижи за тях. Ако още е жива.

Ако. Харпър знаеше, че той беше прав, но при все това се поколеба, докато го наблюдаваше как се изкачва по предните стъпала на хижата. Щеше да влезе вътре.

— Почакай! — извика тя.

Отне й само няколко секунди да изтича обратно към къщата, да изкачи няколкото стъпала до верандата, където той бе спрял и я гледаше със същото неодобрително изражение и стиснати устни. Сега изглеждаше много… много по-нормален, без всичките онези животински кожи. Беше просто едър, мускулест мъж с няколко видими белега, дълга коса и къса брада. Не приличаше на пещерен човек… не… по-скоро на планинар или… някой, който живее няколко месеца сред пущинаците.

Изключително добре изглеждащ планинар, който излъчваше тестостерон и опасност. А ако беше толкова нервна, защо бе забелязала първото? Защото не може да бъде подминато, това е всичко, каза си младата жена. Хубавата му външност я бе сепнала със своето въздействие. Ала това не означаваше, че трябва да бъде по-малко предпазлива с него. Може би той приличаше на някоя от онези диви котки, които няколко пъти бе зървала. Лъскави и красиви на външен вид, но непредсказуеми и опасни. Дори жестоки.

Макар че той не изглеждаше жесток. Просто предпазлив и… любопитен. Интелигентен и неуверен.

Харпър пое дълбоко дъх, цевта на пушката изтрака, когато я остави върху дървената веранда. Той сведе очи към нея — този път равнодушно, — сетне ги вдигна към нея.

— Извинявай. Беше безцеремонно и невъзпитано от моя страна. Аз… помислих, че разпознах медальона на шията ти. Изглежда ми познат и аз… аз се питах дали мога да го видя само за миг. Ще ти го върна. Просто… може ли да го погледна? Хм, Лукас. О, в случай че си забравил името ми, аз съм Харпър.

Тя изричаше думите със запъване и се задъха, някаква буца се надигна в гърдите й поради причини, които не беше сигурна, че може да обясни. Едва можеше да повярва, че е тук и стои в снега с този мъж. Не можеше да повярва, че бе действала толкова прибързано и безразсъдно. Глупаво може би. Но не можеше да се накара да съжалява за това, нито желаеше да обмисли по-внимателно действията си.

— Моля те — прошепна тя.

Светлите му очи сякаш омекнаха за секунда, макар че той все още я гледаше така, сякаш беше някаква аномалия, непонятна за него.

Погледите им се сключиха, докато той измъкваше кожения шнур изпод яката на тениската. Погледът й се стрелна към големите му, нашарени с белези ръце, когато Лукас дръпна шнура и медальонът се появи. Дъхът й секна и тя пристъпи напред, треперещите й пръсти се протегнаха към малкото кръгло късче сребро, поколебаха се насред пътя, страхът в гърдите й внезапно нарасна. Ами ако… ами ако…

Все едно бе застанала на ръба на пропаст. Следващите няколко секунди можеха да променят всичко. Издиша пресекливо, протегна ръка и сграбчи медальона, ръката й докосна неговата, когато направи още една стъпка към Лукас. Бяха съвсем близо един до друг. Харпър вдигна брадичка и го погледна, а той се втренчи надолу към нея, диханията им се смесиха, важността на момента ги обгърна като тежка пелена. Тя видя как ноздрите му се издуват и разбра, че той дълбоко вдишва. Нима вдишваше нейния аромат? Главата му се сведе за секунда, толкова за кратко, че не би го забелязала, ако не беше толкова близо, а после той отново пое дълбоко дъх. Да, той вдъхваше мириса й. И нещо мярнало се за миг върху лицето му, й подсказа, че това му доставя удоволствие. Стомахът й се сви по непознат до този миг начин и младата жена бе залята от такава вълна от страх, емоции и объркване, че помисли, че ще припадне.

Не познаваше тази страна от себе си. Винаги бе запазвала самообладание. Винаги. И въпреки това всичко, което искаше в този момент, беше да падне на гърдите му и да го помоли да я прегърне, докато се съвземе достатъчно, за да погледне медальона.

Дива котка, Харпър, напомни си и леко отстъпи назад.

Времето забави своя ход и с огромно усилие на волята тя откъсна поглед от неговия и го сведе към медальона с гравираните три преплетени сърца.

Винаги заедно, никога разделени.

Изхлипа тихо, когато протегна другата си ръка и натисна с нокътя на палеца малкия диск. Ръцете й трепереха толкова силно, че той едва не се изплъзна от пръстите й. Но успя да го задържи. Той се отвори, разкривайки миниатюрна снимка на трима души, преплели ръцете си, със сияещи от радост усмихнати лица.

Тя си спомняше онази радост, почувства как я обля като топъл летен слънчев лъч.

Снимката беше на баща й.

На майка й.

И на самата нея.