Оцеляване

Глава 38

Дядото на Джак живееше в замък. Въпреки че агент Галахър го бе нарекъл „имение“. „Имение“ беше друга дума за замък, предположи той. Сигурно беше така. Не можеше да има по-голяма къща от тази, в която той стоеше.

Стисна ръката на Харпър, а тя го погледна, очите й бяха едновременно сънени и сияещи. Кръвта му кипна и той се изпълни с желание да се чифтоса — не, да се люби — отново с нея, макар че го бяха направили четири пъти, последния път тъкмо преди агент Галахър да дойде да ги вземе. Харпър го беше попитала дали той не предпочита да отиде да се срещне сам с дядо си, но той искаше тя да бъде с него. Където и да се намираше той, искаше и Харпър да е там.

По пода се чуха потракващи звуци и след секунда един мъж влезе в стаята. Беше висок почти колкото Джак, със сива коса и дрехи, които приличаха на униформа, само че… не бяха. Очите му тутакси се насочиха към Джак, погледът му беше остър като на орел. Той пристъпи към него и протегна ръка. Джак я разтърси, стискайки я здраво, както правеше агент Галахър. Вече бе свикнал с ръкостискането. Това правеха хората, когато се запознаваха или отново се срещаха.

— Мили боже! — промърмори мъжът, а погледът му обходи лицето на Джак. Гласът му прозвуча изненадано, тъжно и в същото време щастливо. — Това е невероятно. Ела.

Обърна се и направи жест с ръка, за който Джак предположи, че означава да го последва. Джак погледна към Харпър, а тя му кимна, преди той да закрачи след възрастния мъж. Мъжът отиде до бюрото, взе една снимка и я подаде на Джак. На нея се виждаше мъж приблизително на неговата възраст, застанал усмихнат пред някаква кола.

Джак я погледна, опитвайки се да разбере какво му показваше възрастният мъж.

— Това е Холстън-младши. Твоят баща. — Очите на Джак се разшириха, той вдигна снимката по-близо и се взря внимателно в лицето на мъжа, който му е бил баща. — Приличаш на него — заяви дядо му. — Одрал си му кожата. В чекмеджето има още семейни албуми, ако искаш по-късно да ги разгледаш.

Джак отново се втренчи във фотографията, вдигна ръка и опипа брадясалата си челюст. Погледът му, изпълнен с любопитство, се премести отново към мъжа на снимката. Не беше сигурен, че приличаше чак толкова много на баща си. Все още си представяше как изглежда лицето му, съдейки по отражението му във водата на някой горски вир. Не можеше да си спомни как е изглеждал на снимките, които бе намерил в къщата на Дрискол, пък и не искаше да мисли за тях. Само веднъж се бе огледал в огледалото в банята на Харпър. Не бе отделил време да се вгледа по-подробно — не че не му се искаше, но повече бързаше да се върне в леглото. При нея. Върна снимката на мъжа.

— Аз съм твоят дядо, синко. Наричай ме Хол. Добре дошъл! Добре дошъл в семейството! — Гласът му странно се пречупи, пристъпи напред и за изненада на Джак, обви ръце около него. За секунда Джак се скова, но после позволи на мъжа да го прегърне, преди да отстъпи крачка назад. — Е, сигурен съм, че имаш стотици въпроси, затова предлагам да седнем и да поговорим, след като те разведа из новия ти дом. Какво ще кажеш?

Джак се замисли за истинския си дом — стария си дом, който не му излизаше от ума. В този момент гората ще е изпълнена с виковете на ловците и събирачите на дивеч. Слънцето щеше да грее най-силно. Ако затвореше очи, можеше да го почувства, да го помирише, да си припомни времето, прекарано в покой, когато нищо не го смущаваше и в сърцето му царуваше само блаженство. Там се чувстваше свързан с всички живи същества, когато шепотите го обгръщаха отвсякъде и той ставаше част от този свят. Без начало. Без край. Беше си изяснил това чувство благодарение на бележките на майката на Харпър. Чудеше се дали някога отново ще го споходи. Това ново място му се струваше като пълна противоположност.

Дядо му — Хол — се усмихна на агент Галахър и Харпър, която стоеше до него, сключила ръце пред себе си.

— Благодаря ви за всичко! — каза той. — Найджъл ще ви изпрати до вратата.

Мъжът, на име Найджъл, в черно-бяла униформа, пристъпи напред откъм преддверието, като сянка, която току-що бе оживяла.

— Благодаря. Джак, обади ми се, ако се нуждаеш от нещо — рече агент Галахър, кимна му и понечи да се извърне.

Сърцето на Джак подскочи и той се приближи към Харпър.

— Искаш ли да остана? — тихо попита тя и се приведе към него.

Да. Искаше. Но си спомни за подаръците, които тя трябваше да занесе на децата в груповия дом. Подаръците, опаковани с лъскава зелена хартия, привързани с червени и бели панделки. Тя ги бе оставила на задната седалка на пикапа и бе казала, че отдавна не е ходила при тях. Джак искаше тези деца, лишени от родители — също като него и Харпър, — да получат тези подаръци. Да знаят, че тя не ги е забравила.

Но в същото време не искаше да остане сам с тези непознати в този голям замък, студен и бездушен. Чувстваше се… като уловен в капан. Втренчи се в Харпър. Бяха заедно толкова за кратко…

— Ще се върнеш ли?

Харпър се усмихна, но сякаш насила.

— Да, разбира се, че ще се върна. Ще ти позвъня.

Ще му позвъни? Усети как се паникьосва. Дори не знаеше как работят телефоните, не знаеше какво е телефон или къде…

— Агент Галахър ми даде телефонния номер на имението — обясни тя, сякаш бе прочела мислите му. — Ще ти се обадя.

— Добре тогава, всичко е уредено — обади се дядо му. — Найджъл.

Джак протегна ръка към Харпър, изпълнен с неувереност и с желание да я целуне. Тя също изглеждаше неуверена, но пристъпи напред, прегърна го набързо, притисна се към него и после се обърна. Тръгна си. Замина.

Харпър. Трябваше да я помоля да остане.

— Последвай ме — подкани го дядо му. — Ще направим кратък тур, а след това ще седнем и ще поговорим преди ангажимента ми в един часа.

Тур. Ангажимент. Толкова непознати думи. Главата го заболя. Джак последва дядо си и двамата излязоха от стаята с всичките й дивани, столове и кресла в синьо и златисто. Озоваха се в огромно открито пространство с толкова висок таван, че Джак трябваше да си изкриви врата, за да го види. Всичко наоколо беше от лъскав камък, бял и сив с ивици и сякаш с реки в него. Джак искаше да протегне ръка и да го докосне. Да го почувства с върховете на пръстите си — как бе възможно една скала да е толкова гладка? — но не го направи, вместо това скръсти ръце зад гърба си, също като дядо си.

Имаше килими с цели гори под краката му — птици, дървета, цветя в червено, синьо, жълто и непрогледно черно.

Неговият дядо му показа още една стая с мебели за сядане, този път в зелено и бяло, след което влязоха в друго помещение, с толкова високи лавици, че достигаха чак до тавана. Те бяха пълни с… книги. Джак ококори очи и сърцето му подскочи. Толкова много, много книги. Повече книги, отколкото си бе представял, че има на този свят.

— Агент Галахър ми каза, че можеш да четеш.

— Да — промърмори Джак, неспособен да откъсне очи от лавиците с книги, докато мъжът му говореше.

— Е, можеш да вземеш която и да е от тези. Бог знае, че никой в тази къща не ги чете.

Джак усети как веждите му се изстрелват нагоре.

— Никой не ги чете?

Не разбираше. Сърцето му подскачаше и препускаше при новината, че толкова много книги изобщо съществуваха. Все още беше на средата на „Граф Монте Кристо“, но искаше да прегледа тези тук. Искаше да избере следващата си книга, а после по-следващата. Искаше да ги натрупа във висока купчина и веднага да започне да ги чете.

— Предполагам, че всички са прекалено заети. Младите хора винаги са заровили носове в телефоните си. Един бог знае какво правят. Социални медии навярно.

Джак нямаше представа какво е това, затова си придаде разбиращо изражение и кимна. Дядо му го изведе от стаята, но Джак огледа големия коридор, за да се увери, че ще може да намери обратния път до тук.

Възрастният мъж го заведе в кухнята, която беше толкова голяма, че Джак застана на прага с увиснало чене. Беше по-голяма, отколкото две негови хижи, пет пъти по-голяма от кухнята на неговата бака. Джак преглътна. Имаше толкова много храна. Направо пред него, чакаща да бъде взета. Младият мъж се извърна, нещо в цялото това изобилие го изпълни с някаква тъга. Престори се, че не е почувствал нищо. Всъщност дори не беше сигурен какво точно беше почувствал.

— Джак, това е Мари. Тя е нашият шеф и ако ти се дояде нещо, само й кажи.

Шеф?

Закръглената червенобузеста жена му се усмихна и му подаде ръка. Джак я стисна.

— Аз приготвям храната тук — осведоми го тя и му смигна. — Имаш ли любимо ястие, за което трябва да знам, Джак?

— Ъ? — Той трескаво се замисли. Знаеше, че беше постъпил нередно, когато бе изял суровото месо в дома на Галахър. От сега насетне от него се очакваше да яде сготвена храна, това поне го разбираше. Разбираше, че ще бъде нецивилизовано да яде нещо сурово. Освен суши, беше му казала Харпър. Той не знаеше какво е това, но си каза, че щом е сурово, сигурно ще му хареса. — Суши.

Веждите на Мари направиха някакво смешно движение, но тя отново се усмихна.

— Тогава непременно ще го добавя към менюто.

— Много добре — съгласи се дядо му, изведе Джак от кухнята и двамата продължиха по коридора.

Джак не знаеше как ще намери обратния път, ако реши да си тръгне. Дядо му отвори една голяма врата със стъкло в горната част и младият мъж помириса птиците, преди да ги чуе. Спря се, объркан. Дядо му се засмя.

— Чуваш ли пеенето? Приятно е, нали? Идва откъм птичарника — поясни той. — Навярно там е моята жена, Лони. Ела с мен.

Птичарник? Крясъците на птиците станаха по-силни и сърцето на Джак замря. Не приличаха на никой друг птичи език, който бе чувал досега, а и птиците, които слушаше сега, не пееха… те… кряскаха. Какво ставаше?

Последва дядо си в друго голямо помещение с високи дървета, които не растяха в земята, а в… гърнета покрай стените.

Той се зачуди как си шепнеха едно на друго, когато нямаха дълбоко място под земята, където да се срещнат. В средата на помещението имаше три огромни клетки, стигащи почти до тавана. Птичи замъци, направени от пръти. Вътре гъмжеше от стотици птици с цветове, каквито Джак никога не беше виждал.

— Цветни птици — промърмори той с опулени очи, крясъците им късаха сърцето му.

Една жена, цялата в бяло, изплува иззад една от клетките и му протегна ръката си. Тя го огледа от главата до петите и Джак изпита същото чувство, както когато си мислеше, че някой го наблюдава. Космите на тила му настръхнаха.

— Здравей — измърка тя като лисица, готвеща се да изяде плячката си. — Я се виж. Ти си точно такъв, какъвто си те представях.

— Одрал е кожата на Хол-младши, нали?

Жената погледна към дядо му.

— Ммм — отново измърка. — Аз съм Лони.

— Тя е твоята доведена баба — представи я Хол, а тя го изгледа така, сякаш беше ядосана, защото това, което бе казал, не беше вярно. Жената наистина изглеждаше много по-млада от дядо му. Протегна ръка и Джак я пое в своята, забелязвайки, че ноктите й бяха дълги, остри и яркорозови. С единия от тях тя погъделичка дланта му, малко преди той да си отдръпне ръката. Може би се опитваше да го накара да се засмее, да му каже, че всичко това е само една шега. Надяваше се да е така, но… — Синът й, Брет, и дъщеря й, Габи, също живеят с нас. По-късно довечера ще се запознаеш с тях.

— Сигурно обичаш животните, Джак — заговори Лони. — Това е общото помежду ни. — Махна с ръка, сочейки кряскащите птици. — Нямам търпение да открия какво друго общо имаме.

Джак нямаше представа какво да каже на жената птица с остри нокти, затова просто стоеше и изумено я зяпаше.

— Ще ми кажеш, ако се нуждаеш от нещо при настаняването, нали?

Лони му смигна, но това беше различно смигване от онова на Мари, макар да не беше сигурен по какво се различаваше.

Той кимна, искаше час по-скоро да се махне от тази жена, която изпитваше удоволствие да кара красивите неща да плачат.

Забърза след дядо си и си пое дълбоко дъх, когато писъците на птиците заглъхнаха. Влязоха в по-малка стая с два дивана и две кресла. Всичко наоколо беше в жълто, в най-различни отсенки.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Само да не е яйчен пунш, моля.

Дядо му се разсмя.

— Не си падаш по него, а? Аз също. — Той му подаде чаша вода и Джак с благодарност отпи голяма глътка. — Сигурен съм, че имаш въпроси, Джак. Така че питай. Какво те интересува?

— Бих искал да разбера за баща ми — отвърна Джак. — Агент Галахър ми каза какво се е случило с него и моята… майка, но… какъв човек е бил той? Кой е бил?

Лицето на дядо му доби тъжно изражение и Джак се зачуди дали не биваше да го пита, но после устните на възрастния мъж се извиха нагоре и той се облегна назад в креслото.

— Беше много умен — подхвана той. — Всички го казваха от минутата, в която се роди. Много бързо схващаше всичко, беше добър във всяко нещо, с което се заемеше. Имаше толкова много… — Гласът му заглъхна, сетне той се изправи и тонът му отново стана уверен. — Потенциал.

Потенциал. Баща му е бил умен. Схващал бързо нещата. Той е имал… потенциал. Надежда. Надежда за… добър живот. Джак запомни думата. Хареса му. Запита се дали и той също имаше потенциал. Може би го беше наследил от баща си заедно с външния вид. Прокара ръка по брадата си.

— Предполагам, че ще искаш да се избръснеш, след като се настаниш в стаята си.

Джак кимна бавно, неуверено. Подрязваше брадата си с джобния нож, ала не бе бръснал лицето си, откакто бе започнало да брадясва. Брадата го топлеше през зимата. Тя беше знак за останалите, че той е зрял мъж и може да има потомци.

Но всички мъже, които бе видял досега в цивилизацията, имаха обръснати лица. Предполагаше, че жените в цивилизацията смятаха, че има други по-важни неща, отколкото чифтосването и потомците. Джак отново прокара пръсти по челюстта си, чудейки се какво би й харесало на Харпър.

— Както и да е — въздъхна дядо му. — Баща ти беше добър човек. Щеше да има добър живот, ако онази жена… — Стисна зъби за миг, после вдигна ръка към брадичката си и я потри, преди да продължи: — Е, ще се задоволя с това да кажа, че бих искал нещата да са различни, но това е положението.

Това е положението.

Дядо му не изглеждаше щастлив от това и Джак внезапно се почувства още повече не на място. Стой неподвижен, не се движи. Не се превръщай в плячка. Знаеше, че това не беше правилната дума, но беше най-добрата, за която се досети. Животните надушваха смущението и страха и се възползваха от това. Същото правеха и хората, той го знаеше, но не можеха да ги подушват. Вместо това използваха очите и умовете си.

Той още не знаеше дали дядо му беше добър, или лош. Надяваше се да е добър, но докато не се увери в това, щеше да го наблюдава. Тази къща го караше да се чувства особено с високите си студени стени, красивите затворени в клетки птици и с обитателите си, които имаха странен вид и говореха неща, които го караха да мисли, че имаха нещо друго наум, което той щеше да разбере, ако слушаше внимателно.

— Като заговорихме за баща ти, Джак, неговото падение започна заради една жена. — Дядо му изглеждаше ядосан. — Ще ми е много неприятно да видя същото да случва и с теб.

Джак се облегна назад, приковал поглед във възрастния мъж. Харпър. Той говореше за Харпър. Силен гняв прониза гърдите му.

— Жената, която доведе днес, тя очевидно не е от нашия сой.

Джак имаше някаква представа за какво говори дядо му, но остана мълчалив. Чакаше да чуе всички думи, за да ги свърже наум. Да ги разбере.

— Името Феърбанкс носи големи привилегии, но също и известни затруднения. По-конкретно, другите ще искат да те използват заради това, което можеш да направиш за тях. Ето защо баща ти свърши така зле. — Дядо му го изгледа настойчиво, после въздъхна. — Знаеш ли какво означава златотърсачка, Джак?

Златотърсачка. Някоя, която копае, за да намери злато? Но не мислеше, че дядо му има това предвид. Бавно поклати глава.

— Това е жена, която те желае заради парите ти, синко.

— Аз нямам никакви пари — бавно изрече Джак.

— Ти не си имал никакви пари. Но сега си Феърбанкс. Всичко това… — махна с ръка във въздуха — е на твое разположение.

— Какво?

— Какво е на твое разположение? Ами тази къща, възможностите, които името Феърбанкс отваря пред теб, а може би някой ден и компанията „Феърбанкс“, Джак. — Той се наклони напред със замислено изражение. — Ще те науча на основното. — Повдигна вежди. — И някой ден може би… можеш да наемеш способни хора, които да се справят с особеностите на бизнеса. — Изправи се, изглеждаше… по-обнадежден. — Някой ден ще имаш свой син и тогава всичко това ще бъде негово. Така се наследява една компания, Джак. Така фамилното име се предава от поколение на поколение.

Джак превъртя в ума си всичко, което бе казал дядо му. Той вярваше, че майката на Джак бе съсипала живота на баща му. Мислеше, че Харпър също ще съсипе живота на Джак. Че тя беше златотърсачка, която го искаше заради парите му. Но Харпър го бе целунала още преди да знае, че той притежава каквото и да било. Преди дори да узнае, че той е Феърбанкс. Преди още да има фамилно име.

Освен това той й вярваше. Тя беше честна и мила и бе плакала за Пъп, защото Джак го бе обичал. И най-важното, той я бе помирисал. Тя беше неговата самка, неговата половинка. Това беше всичко.

Дядо му се изправи.

— Както и да е, ти сигурно си уморен. Друг път ще поговорим за това. — Погледна часовника на китката си. — Трябва да вървя. Нека ти покажа твоята стая. Позволих си да поръчам на нашата икономка, Бернадет, да купи някои дрехи и каквото още е нужно за теб.

Джак също се изправи. Излезе от стаята след дядо си, който го поведе към стълбище, толкова голямо и широко, че Джак можеше да живее там.

Стаята му беше по-надолу по дългия коридор, покрит с толкова мек килим, че все едно краката му стъпваха по свежа пролетна трева, усещаше го дори през обувките. Вървеше, като подскачаше леко, докато дядо му не го изгледа с поглед, който го застави да спре.

— Надявам се, че ще се чувстваш удобно тук, Джак — рече дядо му и Джак го последва в просторна стая с огромно легло в средата, при това не само с едно одеяло, не и с три, както леглото на Харпър, а с толкова много, че Джак имаше чувството, че ще спи върху облак.

Младият мъж бавно пристъпи вътре.

— Банята е зад онази врата. Новите ти дрехи са в дрешника. Просто остави старите на пода и прислужницата ще… се погрижи за тях. — Джак се извърна отново към дядо си, който имаше вид, сякаш бе изял нещо развалено, но бързо бе заменен с усмивка, която само раздвижи устните му. — Добре дошъл у дома, Джак!

След тези думи дядо му излезе, затваряйки вратата зад себе си.

Джак огледа стаята за минута, после влезе в банята и се приближи до огледалото. Изправи се пред него и бавно извърна лицето си на една страна, после на другата. Приличаше ли на мъжа от снимката? Неговият баща? Не виждаше приликата, но дядо му твърдеше, че прилича. Лицето на Джак беше загоряло от слънцето — зимното и лятното — и беше по-тъмно от лицата на дядо му и на агент Галахър. Страните му бяха обветрени, а кожата напукана от вятъра, брадата му беше корава и… неравна. Той я бе подстригвал опипом.

Джак имаше белег под скулата, където русокосото момче го бе срязало през онзи ужасен ден.

Изглеждаше различен от всички тях. Странен. Див. Изглеждаше така, защото наистина беше такъв.

Замисли се за нещата, които бе извършил — някои, защото не бе имал избор, други, защото бе искал да живее. Но сега можеше да бъде различен. Би могъл да бъде като тях. Харпър беше приела как изглежда онази част от него, която й бе показал, но тя никога не биваше да узнава как бе пълзял и убивал. Не биваше да си го представя как е изглеждал в най-лошите си времена. Никога не биваше да знае, че онази част от него дори съществува. Тук… в Торнланд, той можеше да загърби всичко това. Само Дрискол знаеше за онази част от него, а Дрискол беше мъртъв. Джак би могъл да бъде… цивилизован. Би могъл да бъде човек — изцяло човек, само човек. Така Харпър никога нямаше да зърне звяра в него.

Взе една бутилка, на която пишеше, че съдържа пяна за бръснене, огледа другите бутилки върху рафта над мивката и преглътна с усилие, когато видя нещата, без които беше живял толкова много години. Усещаше всичко… голямо. Миришеше на голямо. Всичко това беше огромно, по-голямо, отколкото го помнеше, по-бляскаво, повече. Много. Пристъпи в спалнята, затваряйки вратата зад гърба си.

Добре дошъл у дома, беше казал дядо му.

Тогава защо все още се чувстваше изгубен?