Оцеляване

Глава 2

— Харпър, ето те и теб. — Кери Симпкинс плъзна молива зад ухото си, стана иззад бюрото и бързо се приближи към Харпър, която окачваше анорака си на куката до вратата. — Чу ли новините?

— Новини?

Харпър потри ръце, опитвайки се да ги стопли, а Кери стрелна поглед зад нея към дъното на малкия провинциален арест.

Кери поклати глава.

— Ъхъ. Онова убийство, за което целият град шушука. Станало е още едно. И… — тя снижи глас — имат заподозрян.

Сърцето на Харпър се сви.

— Още едно убийство?

Намръщи се и кожата й настръхна при изненадващата новина. Тук? В Хелена Спрингс? И има заподозрян?

— Ъхъ. А сега най-странното — заподозреният е някакъв дивак.

— Дивак? Какво искаш да кажеш с това дивак?

И защо, за бога, я бяха повикали в участъка?

Кери отново погледна нервно към дъното и заговори припряно:

— Сякаш мъжът никога досега не е живял сред цивилизацията. Все едно е… пещерен човек. Почакай само да го видиш…

Потокът от думи на Кери рязко секна, когато се чуха стъпки и секунда по-късно Дуейн Уолбек, шерифът на Хелена Спрингс, се появи зад ъгъла и кимна, когато видя Харпър.

— Здравей, Харпър. Благодаря, че дойде.

— За нищо, Дуейн. — Харпър се извърна към Кери, но тя вече се бе запътила към бюрото си. Дивак? Харпър насочи вниманието си към Дуейн. — Какво става?

Дуейн погледна към Кери, която вече се бе настанила зад бюрото, наклонила леко глава, безспорен знак, че слуша всяка дума. Въпреки смущението, което я бе обзело — и зловещите тръпки, плъзнали по гръбнака й, предчувствайки, че нещо ужасно се е случило в нейния малък град, — върху устните на младата жена пробяга усмивка. Кери беше много сладка, но страшно любопитна и всички в радиус от трийсет километра знаеха къде точно да отидат, ако искаха да узнаят последната клюка. Истинско чудо беше защо Дуейн я държи в приемната на участъка. Макар че обикновено голямата й уста не беше проблем — най-голямата новина, заслужаваща внимание, беше арестът на някой пияница и побойник, смутител на реда.

— Кери, не ме свързвай с никого, става ли? — подхвърли шерифът през рамо.

— Разбира се, Дуейн — изчурулика рецепционистката.

Дуейн сложи ръка върху рамото на Харпър и я поведе към дъното на участъка, където се намираше кабинетът му, заедно с двете килии и малката стая за разпити, която служеше най-вече като стая за почивка на Дуейн, Кери и двамата помощник-шерифи, Пол Брайтън и Роджър Грийн.

— Дуейн, какво, за бога, става? — попита Харпър, когато влязоха в стаичката и той затвори вратата.

Дуейн взе дистанционното и го насочи към монитора, който висеше на стената вляво от Харпър. Тя се извърна към екрана. Той показваше едната от двете килии, в която се виждаше мъж, седнал на пейката, прикрепена към стената, втренчил поглед право пред себе си.

Харпър наклони глава и пристъпи по-близо, погледът й обходи мъжа. Беше облечен в обикновени сини дънки, опънати върху мускулестите му бедра, но кожухът му беше всичко друго, но не и обикновен. Беше направен от… животински кожи? Отделни парчета, съшити заедно сякаш на ръка. Не можеше ясно да различи дрехата върху екрана, затова не беше сигурна, че това е точното определение. Във всеки случай ботушите му — като навуща — бяха изработени от същите съединени парчета животински кожи и достигаха до средата на прасците. Мъжът внезапно вдигна глава и очите му се насочиха директно към екрана, сякаш знаеше, че тя е там — или поне знаеше, че камерата го наблюдава. Харпър инстинктивно отстъпи назад, като че ли той наистина можеше да я види и тя би трябвало да се засрами, задето го зяпа така.

— Познаваш ли го?

Младата жена поклати глава, изучавайки лицето, извърнато право към нея. Обрамчваше го права кестенява коса, подстригана по начин, който я караше да мисли, че го е направил с някакъв тъп инструмент. Челюстта му бе обрасла с къса брада, но въпреки цялостния му необичаен външен вид, тя беше убедена, че той е красив, макар и да се чудеше дали изобщо се къпе.

А ако го прави, къде? В ледения поток? Картината, изникнала в съзнанието й, не беше неприятна, ала тя се засрами от себе си и побърза да изтика образа.

— Сигурна ли си, че не си се натъквала на него, докато си водела туристи или просто си бродела наоколо?

Не, щях да го запомня. Харпър отново поклати глава.

— Може да е бил облечен в нещо по-малко подозрително. Особено през лятото.

Като например? Преписка около бедрата? Някак си не й се струваше, че би било по-малко подозрително.

— Сигурна съм. Кой е той, Дуейн?

Дуейн издиша и изключи монитора. Харпър бе пронизана от мимолетно чувство на загуба, което беше изключително странно. Но истината беше, че й се искаше да го изучи по-подробно. Изпита желание да бъде оставена сама в тази стая и да го наблюдава известно време просто за да види какво ще направи. Сякаш беше някаква форма на извънземен живот, а не човешко същество? Какво ти става, Харпър?

— Казва, че името му е Лукас. Това е. Без фамилия. Просто Лукас.

Харпър смръщи вежди.

— Не разбирам.

Дуейн разтри очите си и Харпър внезапно осъзна колко уморен изглежда.

— Аз също. — Той се подпря на ръба на масата. — Предполагам, че Кери е споменала, че е имало и друго убийство?

Харпър кимна.

— Аха. Можеш ли да ми кажеш кой е убитият?

Стомахът й се присви. Беше се опитала да не си задава този въпрос, защото знаеше, че който и да беше, тя навярно или просто го познаваше, или го познаваше много добре. С население от две хиляди души, Хелена Спрингс беше прекалено малко градче, за да е някой непознат.

Дуейн кимна.

— Мъж, на име Айзак Дрискол. Живеел в горска хижа на около трийсетина километра на юг от града.

На юг?

Младата жена изненадано примигна. Там нямаше нищо, освен равнини, планини, реки и долини, безброй километри безмилостна дива пустош. А в момента безмилостната дива пустош бе покрита със сняг и лед. Необятна и необитаема земя… или поне тя така си мислеше.

— Жертвата е успяла да се обади по мобилния си телефон на 911 — продължи Дуейн. — Не е казал нищо, но местонахождението му е било установено с помощта на мобилната клетка. Починал е, преди Пол да успее да пристигне. Старата клетъчна телефонна предавателна кула позволяваше да се открие местонахождение в радиус от триста метра, но с новата система стигаме до петдесет километра. Страхотен образец на новите технологии. Както и да е, Пол помислил, че е нещо обичайно, изгубен турист или нещо подобно.

Бръчиците около очите му се задълбочиха. Той изглеждаше загрижен, че думите му ще я засегнат лично, и беше прав.

Ала тя побърза да се отърси от чувството и да се съсредоточи върху настоящата ситуация. Турист? Всеки, който е тръгнал да броди в тази посока, в това време на годината, трябва да е доста луд. Или… да се е изгубил. Споменът отново се надигна и този път с по-голямо усилие на волята тя го пропъди, докато Дуейн продължаваше да говори.

— Когато Пол се добрал до отдалечения район, откъдето идвал сигналът, зърнал хижа в далечината.

Харпър кимна, изненадана, че пътищата стигат толкова далече или че има равна земя, по която да се пътува.

Дуейн въздъхна.

— За късмет, времето малко се бе поуспокоило и Пол е могъл да се добере до там, защото завалял силен сняг още преди да успее да си тръгне от местопрестъплението. — Дуейн прелисти папката върху бюрото си и извади нещо, което приличаше на снимка, отпечатана от интернет. Подаде я на Харпър. — Това е жертвата. Виждала ли си го някога по време на обиколките си?

Харпър се вгледа внимателно в мъжа. Имаше безлично лице, вероятно на около шейсет години, с оредяваща коса и очила. Малка брада. Дебелият му врат я караше да предположи, че навярно е бил набит. Върна снимката на шерифа.

— Не си го спомням.

Дуейн пъхна снимката в папката и Харпър погледна към тъмния екран.

— Какво общо има той с всичко това?

Дуейн отново въздъхна.

— Предполагам, че си чула за оръжието, с което е била убита жената, отседнала в Ларкспър.

Не беше въпрос, но Харпър кимна.

— Да.

Не беше нужно да пояснява, нито да споменава, че Кери й бе доверила — както и на половината град, — че жената била простреляна с лък и стрела в единствената къща за гости в Хелена Спрингс.

Харпър потръпна при картината, която все още изплуваше в съзнанието й, когато помислеше за непознатата жена, за която бе чула преди седмица. Стрелата била изстреляна с такава сила, че излязла от другата страна на тялото й, приковавайки я към дървената стена.

— Оръжието, използвано при онова престъпление, е от същия тип, както при убийството на Айзак Дрискол.

— О — изненадано издиша тя.

— Да. В най-добрия случай доста необичайно. Обикновено малцина го използват и със сигурност не и да извършат убийство. А още по-малко две. — Дуейн погледна към тъмния екран, също като Харпър преди малко. — Пол тъкмо бил напуснал местопрестъплението, когато едва не прегазил онзи тип там. Мъжът се държал така, сякаш никога преди това не бил виждал пикап, което, предстои да се установи, може би е вярно. Както и да е, Пол вече и без това бил разтърсен от ужасното убийство и ето че на пътя му изскача този мъж, преметнал през рамо лък и колчан със стрели.

Харпър ококори очи.

— Преметнал… Ти мислиш, че той е убиецът?

— Той казва, че не е, и няма доказателство, което да сочи обратното, с изключение на лъка и стрелите. Макар че неговите са различни от онези, които са били използвани при двете убийства. А и стрелите в колчана на мъжа са били подредени в отделни прегради и нито една не е липсвала. Взехме под внимание този факт. Но имайки предвид това, че той знае как да си служи с тях, както и че живее в района на хижата на Айзак Дрискол, определено представлява интерес за нас.

Харпър смаяно се втренчи в шерифа.

— И двамата са живели там?

— Така изглежда. Мъжът твърди, че живее на десет хиляди петстотин седемдесет и три стъпки от мястото на Дрискол, в посока към трите планински върха.

— Ъ?

— Разбирам те. Така описа разстоянието между двете жилища. Странно.

Меко казано. Тя невярващо поклати глава. Харпър водеше туристически походи в околните диви местности — любители на природата, къмпингуващи, ловци. Но не можеше да си представи някой да живее там за постоянно — през всички сезони на годината. Би било… на практика невъзможно да се оцелее, поне без сериозно оборудване и подходяща екипировка.

— Двамата познават ли се?

— Лукас каза, че разменял разни неща с Дрискол, който слизал до града. Риба, която Лукас ловял, срещу дрехи и подобни неща. Каза, че с изключение на това двамата не са общували много и не смятал убития за свой приятел. Просто човек, с когото разменял.

Размяна.

— Риба, която ловял? Значи… този мъж никога не е бил в града?

— Така твърди той.

— В такъв случай не би могло да е убил жената в къщата за гости.

Дуейн сви рамене.

— В момента разчитаме на неговата дума, защото не разполагаме с нищо друго. Още не сме получили криминалната експертиза от огледа на местопрестъплението, но засега нищо не доказва присъствието му там. Наистина няма причина да го задържим.

Харпър стисна устни, докато обмисляше казаното от шерифа. Никога не е бил в града? Никога не е напускал онази дива пустош? Как е възможно? Въпросите бяха безкрайни. Но Дуейн не я бе повикал тук заради това. Той искаше да получи информация от нея, а не тя от него.

— Обикновено не правя преходи на юг, а и местата на изток от реката са по-подходящи за лов. Но при всички случаи не си спомням някога да съм срещала когото и да било от двамата. И никога не съм се натъквала на някакви обитаеми жилища. Изненадана съм не по-малко от теб.

След трийсетина километра местността ставаше дяволски различна, ала разстоянието не беше чак толкова голямо, че човек да не може да живее много по-удобно в града и в същото време да се наслаждава на уединението на природата. Тя просто не го разбираше.

Дуейн стана от масата и посочи малък хладилник близо до вратата, където тя предположи, че има напитки. Харпър поклати глава, а той извади бутилка минерална вода, отвори я и отпи голяма глътка, преди да се върне на мястото си.

— Обадихме се в лабораторията в Мисула, за да обработят сцената на местопрестъплението, но за разследването се наложи да се обърнем към Департамента по правосъдието в Монтана. Просто не разполагаме с нужното оборудване, за да се справим с подобни престъпления. Агентът, когото са изпратили, се намира на първата сцена на местопрестъплението в Ларкспър, но скоро ще се върне тук, за да зададе още въпроси на Лукас. И — той замълча и смръщи вежди, сякаш се притесняваше каква ще бъде реакцията й на следващите му думи — надявам се, че ти няма да имаш нищо против, че аз предложих услугите ти. Ще се нуждаем от помощта ти.