Оцеляване

Глава 30

Харпър отвори и двете си очи и примигна. Реалността се просмука на малки късчета в съзнанието й. Ледената буря. Никакъв сигнал. Пропуснато дежурство. Лукас. Не, Джак.

— По дяволите! — прошепна младата жена, тревогата окончателно я изтръгна от съня, седна в леглото и се огледа.

Главата й тутакси се извърна към леглото, където Джак беше спал през нощта, но то беше празно.

Защо, когато беше тук, винаги спеше толкова дълбоко и непробудно, а когато си беше у дома, не можеше да мигне за повече от няколко часа? Защото си сама. Ослушваща се за опасност. Добре, знаеше какъв е проблемът, просто нямаше представа как да го разреши. Очевидно подсъзнанието й подсказваше, че тук не я грози опасност, и тя бе спала през цялата нощ. На пода под нея имаше парче пухкава кожа, а неговото одеяло отново я бе топлило, докато той беше спал без него. Тя се бе опитала да откаже, но Джак само бе поклатил глава и й го бе подхвърлил. Бе успокоила угризенията на съвестта, казвайки си, че на него му е било топло до огъня. А и той беше по-голям от нея. Доста по-голям.

Къде всъщност беше той? Харпър стана, нахлузи ботушите и якето и отвори вратата на хижата. Ахна тихо, когато огледа заобикалящата я обстановка: светът блещукаше и трептеше, сякаш всичко беше направено от лед.

Пристъпи колебливо навън, обзета от благоговение към бляскавата горска земя и покритите с лед клони на дърветата. Сякаш беше в страната на чудесата и в гърдите й избухна искра на детинско удоволствие. Бавно слезе по стъпалата, като се държеше за перилото и внимаваше да не се подхлъзне. Тънката ледена кора под краката й хрускаше, докато заобикаляше къщата на път за външната „баня и тоалетна“.

Когато зави иззад ъгъла, тутакси се закова на място, очите й се разшириха и устата й се отвори от внезапно поетия въздух. Джак стоеше в снега, без тениска, с разкопчани дънки, увиснали ниско на хълбоците, и изтриваше с кърпа мократа си коса. Той вдигна глава, когато чу тихия й звук на изненада, свали кърпата и сините му очи я пронизаха.

— Извинявай — избъбри задъхано тя. — Не знаех — вдигна ръка, сочейки полуголото му тяло, — че ти, хм…

Опита се да извърне поглед, наистина се опита, но раменете му бяха толкова широки, гърдите толкова красиво изваяни, всеки мускул ясно очертан, кожата, зачервена от студа, малките плоски зърна…

— Се къпя?

— Какво?

Той смутено я погледна, веждите му се сключиха.

— Къпех се.

— В снега?

Джак пристъпи по-близо и тя се изненада, когато не изпита ни най-малкото желание да се отдръпне.

— Правя го, ако искам да съм чист през зимата.

— Да. О, разбира се. Просто… е толкова… ъ… ъ…

— Студено?

Той сведе глава и устните му се извиха леко нагоре в шеговита гримаса.

— Ъ?

Джак отново се намръщи, очите му я обходиха. Тя очевидно го объркваше. Просто се чувстваше… оглупяла и безпомощна, докато стоеше пред него и го зяпаше сащисано с увиснало чене. Полугол снежен воин, целият в белези, който излъчваше толкова тестостерон, че явно мозъкът й се бе размътил. Неволно погледът й се сведе към пътечката от малки косъмчета върху плоския му корем и бавно я проследи надолу.

— И ти можеш да я използваш…

Ококорените й очи срещнаха неговите.

— Какво?

— Тя постоянно капе, за да не замръзне.

Джак кимна през рамо към помпата до хижата.

Добре. Тя погледна към капещата помпа и се запита дали само допреди няколко минути не е стоял гол под нея. Преглътна с усилие. Разбира се, че е бия гол, Харпър. Кой се къпе с гащи и панталон?

— Не. Искам да кажа… аз… не мисля, че бих могла да издържа. Ще умра от студ. Ще замръзна като ледена висулка.

Той леко се усмихна, непривична за него усмивка, която беше толкова момчешка, сладка и в пълен контраст с външния му вид. Харпър леко отстъпи назад. По-далече от тази усмивка, която караше мускулите в стомаха й да танцуват.

— Аз само ще се измия.

— Добре.

Джак я заобиколи, а тя се обърна, за да го проследи с поглед, и ахна високо, когато видя гърба му. Той се закова на място, извръщайки глава.

— Какво ти се е случило? — попита младата жена, като се приближи към него и прокара пръст по дългия зигзагообразен белег, прорязващ ниско торса му отстрани и стигащ до средата на гърба му. Джак имаше и други белези, но този беше най-страшният.

— Срещнах едно прасе. Опита се да ме изкорми.

— Прасе? Едно от онези диви прасета, глиган?

Харпър вътрешно потръпна. Мразеше онези отвратителни същества. Те бяха луди и непредсказуеми и тя беше чувала ужасни истории за хора, жестоко осакатени и дори убити, когато неочаквано са се натъкнали на тях.

— Той беше див. Но аз също съм.

Нещо се появи в очите му, нещо предизвикателно, макар че тя не беше сигурна дали се дължеше на спомена за нападението на глигана, или й отправяше предупреждение.

Вирна брадичка и срещна погледа му.

— Очевидно не те е победил.

Той я наблюдава безмълвно няколко минути, после издиша дълбоко и се обърна.

— Ще бъда вътре — подхвърли през рамо.

Тя остана там за секунда, наблюдаваше го как върви спокойно и уверено през снега под зимното небе, осъзнавайки, че бе правил това навярно хиляди пъти. Защо бе изтъкнал, че е див, запита се младата жена, когато се обърна и тромаво се отправи към водната помпа, намираща се на няколко крачки. Това предупреждение ли беше? Защо? Дали той искаше тя да си отиде, защото го притесняваше, нахлувайки в живота, с който той беше свикнал и нямаше желание да променя? Замисли се за това, което й бе разказал предишната нощ. Как някой го взел от неговата бака и го оставил тук. Навярно не беше много по-лошо от това, което тя вече бе предположила: родителите му го бяха изоставили на произвола на съдбата. Но нима той не искаше отговори на въпросите кой и защо? Кой е бил толкова жесток, че да причини това на едно малко момче? И дали беше съвпадение, че е видял хеликоптерите, които са търсили родителите й, в същата нощ, когато е бил захвърлен тук?

Обмисляше малкото, което знаеше за тази загадка, когато плисна ледената вода върху лицето си. Остро изписка, щом тя жилна кожата й. Прокара мокрите си ръце през косата и изплакна устата си, използвайки пръст, за да почисти зъбите си. Той имаше четка за зъби в чашката до водната помпа, но не и паста. Никакви продукти. Очевидно не е искал да размени нещо с Дрискол за шампоан. Преди да се запъти към хижата, Харпър се възползва и от другите „придобивки“ на грубия горски живот.

Когато стигна до вратата му, почука, чувствайки се неудобно просто да отвори и да влезе вътре. Джак застана на прага, вече облечен в същата тениска с дълги ръкави. Тя посочи през рамо.

— Навън прилича на зимна приказка.

Той се загледа за миг покрай нея, погледът му омекна.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Харпър влезе вътре и той затвори вратата.

— Да. Знам. Имам предвид, че природата е красива, но и сурова. Това ли искаше да кажеш?

— Да.

Джак се извърна.

Докато събуваше ботушите и събличаше якето си, тя забеляза две дълги плоски дъски, подпрени на стената в ъгъла. Докато ги изучаваше, осъзна, че имат ръчно направени „каишки“. Нима той бе измислил своя собствена версия на снегоходки от дълги парчета дърво? Беше удивена. Този човек действително беше невероятно изобретателен и трудолюбив. Почувства се нищожна в сравнение с него, когато осъзна колко далече бе стигнал той, опитвайки се да оцелее.

Той сложи нещо в купата и чашата на масата, а Харпър отиде при него и седна на един от столовете. Джак беше отворил една от консервените кутии с компот от круши и току-що бе добавил и пушена риба на масата. Тя му благодари с усмивка, а той изглеждаше доволен, когато се настани до нея.

— Благодаря ти, Джак. Оценявам гостоприемството ти.

Веждите му направиха онова смешно движение — едната се изви нагоре, а другата надолу. Харпър вече започваше да разбира, че това е изражението, което добиваше, когато се опитваше да осмисли някоя дума, която не знаеше. Нарочно се въздържа да му обясни значението на думата „гостоприемство“. Той очевидно беше много умен и навярно по-начетен, отколкото някои хора, населяващи Хелена Спрингс и водещи напълно успешен живот. Затова щеше да му даде време да си изясни значението на думите, които не знаеше. Или той можеше да я попита.

— Като заговорихме за гостоприемство, надявам се, че няма да имаш нищо против, ако го удължиш още малко. — Хвърли му леко засрамен поглед. — Пикапът ми е затънал под дебел слой лед и аз не съм сигурна, че онези черни пътища дори се разчистват. Доста са отдалечени от града.

Погледът му беше съсредоточен върху крушата, той недоверчиво я помириса, очевидно остана доволен и я пъхна в устата си. Устните му се извиха, докато дъвчеше, а очите му срещнаха нейните. Стомахът на Харпър се сви при вида на искреното удоволствие, изписано върху лицето му. Усмивката му стана по-широка и той изрече с пълна уста:

— Можеш да останеш тук колкото ти е нужно.

— Благодаря.

След като изяде няколко парченца, Харпър се извърна към него, като избърса малко крушов сок от ъгълчето на устата си.

— Джак, когато бяхме навън, ти каза, че си бил див. Знаеш ли, това не е нещо, от което трябва да се срамуваш. Ти не си виновен за начина, по който си отраснал. Направил си това, което е било нужно, за да оцелееш. Повечето хора не биха били способни.

— Оцеляването е най-великото обучение — промърмори той и смръщи вежди.

Заявлението му я смути.

— Обучение? За какво?

Той тръсна глава, сякаш се връщаше в настоящето.

— Какво стана, след като родителите ти умряха?

— С мен? О… израснах в приемни семейства в Мисула.

— Приемни семейства?

— Да — кимна Харпър. — Това е щатска програма за деца, за което няма кой да се грижи. Групови или частни домове.

— Ти в кои от двете си била?

— Ами и в двете. Няколко пъти съм се местила.

Той толкова внимателно се взираше в нея, че тя се размърда притеснено, чувствайки се разголена. Нещо заседна в гърлото й.

— И сега ти работиш в един от тези групови домове?

— Да. Имам предвид на половин работен ден, най-вече да запълня времето си през студените месеци, когато работата ми намалява. Помагам с децата.

— Но работиш и през нощта, когато те спят.

Тя примигна насреща му. Той май нищо не пропускаше, нали?

— Ами, да. — Внезапно се почувства несигурна. — В дома се нуждаят и от работници нощна смяна.

— За да ги гледат, докато спят?

Джак бе наклонил глава, очите му внимателно изучваха изражението й, четяха я. Разгадаваха я по същия начин, по който той отгатваше думите, обичаите и нещата, за които не знаеше нищо, преди да се натъкне на тях в новия свят, който му бе натрапен. Или по-точно му бе натрапен в нейно лице, тъй като постоянно се появяваше неканена в дома му.

— Ти също ли е трябвало да оцеляваш, Харпър? — попита той, сините му очи я пронизваха.

Младата жена преглътна. Винаги бе представяла в по-добра светлина пред приятелите и познатите си времето, прекарано в приемните домове. Но с него усещаше, че не е нужно да го прави. Той я бе нарекъл откровена и тя искаше да бъде такава. Не само с него, но и със себе си. Може би избягването и омаловажаването на това, което беше преживяла през всичките онези години, бяха направили много лоша услуга на духа й.

— Да. Аз също трябваше да оцелявам. По различен начин, но… да.

Очите им се срещнаха и двамата се разбраха без думи.

— Това ли са нещата, които пазиш в себе си? Нещата, за които не разказваш на другите хора?

Харпър кимна и плахо му се усмихна, преди да набоде последното парче круша. Чувстваше се нервна, сякаш всеки миг ще се разплаче. Начинът, по който той я гледаше… като че ли познаваше всеки един от страховете й, от самотните моменти, които беше преживяла, все едно е бил там. Преглътна с усилие крушата. Ако продължаваше да седи тук, емоциите, напиращи в гърдите й, щяха да изригнат навън. Имаха нужда да изригнат. Настояваха да бъдат освободени. Само че не тук… не и докато очите му я пронизваха така.

Тя стана толкова внезапно, че тежкият дървен стол се залюля назад, преди да падне на пода. Лицето му доби изненадано изражение, когато тя улови двете му ръце.

— Ела. Искам да опитам онова нещо, за което ми разказа.

— Кое нещо?

— Да крещиш тайните си на планинските върхове.

Джак я изгледа озадачено, но не се възпротиви, когато тя го поведе към мястото, където кожухът и ботушите му бяха захвърлени на пода до вратата.

Двамата се облякоха, слязоха по стъпалата и отново отидоха зад къщата. Слънцето се бе издигнало високо на небето и сега ледът блестеше в златисто, вместо в сребристобяло. Зимните птички цвърчаха сред дърветата и отвсякъде се разнасяха звуци на капеща вода. На Харпър внезапно й се стори, че се държи глупаво. Свежият въздух я накара да се почувства по-добре, помогна на бушуващите й емоции да се уталожат и сега тя се разколеба. Какво правя?

Но в мига, в който мисълта изникна в главата й, тя зърна един голям камък, стърчащ от снега. Е… защо пък не, по дяволите? Пое дълбоко дъх, стъпи върху камъка с лице към синьо-сивите планини в далечината. За пръв път в съзнанието й се изви вихрушка от емоции, като че ли всяко едно страдание настояваше за освобождение. Тя направи с длани фуния пред устата си и изкрещя:

— Аз съм толкова наранена… и гневна, задето никой в града не пожела да ме осинови и вземе в дома си, когато родителите ми умряха! Понякога искам да се махна далече от този проклет град и никога да не погледна назад!

Изпусна шумна въздишка, вперила поглед във върховете на планините. Представи си, че може да види как дълго сдържаната истина излита с думите като облак от тялото й, за да кацне върху онези тъмни върхове. Обърна се, слезе внимателно от камъка и отиде при Джак, който замислено я гледаше.

— По-добре ли е? — попита той.

Тя пое голяма глътка въздух, гърдите й бързо се повдигаха и спущаха.

— Да. Така мисля. — Замълча. — Да. Ти беше прав. Помага. Чувствам се по-добре…

— Продължавай.

Тя се поколеба за миг, после се изкачи обратно върху камъка и се извърна към планините.

— Понякога мразя Бог, задето ми отне родителите! Аз… — В гърлото й се надигна ридание, но тя се опита да го потисне. — Понякога съжалявам, че и аз не умрях през онази нощ. — Гърлото й се стегна и тя инстинктивно се опита да възпре по-болезнените думи да се излеят от уморената, изгладняла за любов душа, и в същото време се застави да ги изкрещи: — Бях толкова уплашена и самотна!

Това беше всичко, което можеше да стори. Риданието се изтърколи на воля, последвано от тихо изхълцване, докато отчаяно се опитваше да овладее емоциите си. Извърна се отново към Джак, но прекалено бързо, подхлъзна се върху заледения камък, изгуби равновесие и полетя напред.

Джак я улови, ръцете му се обвиха около кръста й, докато тя плачеше.

— Ти не си сама — прошепна той.

Риданието замря върху устните й, когато тя отвори очи и видя лицето му право пред своето, устата му само на сантиметри от нейната. Сърцето й пропусна удар, сякаш щеше да се пръсне от изпълнилите го чувства. За един безкраен миг забързаните им дихания се сляха в едно. Тя примигна удивено, тялото й застина. Той се взираше в устните й, погледът му я сгряваше като жарава, а ръцете му я стиснаха малко по-силно. Целуни ме — помоли се тя наум. — О, моля те, целуни ме!

Видя колебанието върху лицето му, но знаеше, че той трябваше да сложи началото на каквото и да имаше помежду им. За един миг сякаш цялата гора застина. Целият свят зачака. И тогава с непринудена бързина устните им се срещнаха и Харпър изпусна въздишка на облекчение и радост от внезапното невероятно удоволствие да почувства устата му върху своята. От осъзнаването, че той бе избрал нея. И тя бе избрала него.

За секунда двамата останаха неподвижни, после той издаде тих звук — смесица между ръмжене и въздишка, когато отвори уста и съвсем леко я потърка о нейната. Въпреки напълно неопитната целувка, във вените й избухнаха искри, тялото й запламтя. Харпър не желаеше да поема контрол върху целувката. Очакването, откритието на това, което той щеше инстинктивно да направи, бяха много по-възбуждащи от всичко, което бе изпитала досега.

Той с лекота я държеше над земята, обгърнал кръста й с ръце, а тя потърси още по-голяма близост с него. Обви крака около него, съединявайки най-съкровените им части. Той тежко изпъшка, но не откъсна устни от нейните. Срещата на телата им, изглежда, вдъхна повече увереност в целувката им. Джак склони глава, а устните му се разтвориха. Езикът му се бръсна в нейния и тя повече не можа да издържи — обхвана с шепи лицето му и посрещна езика му със своя, показвайки му какво да прави. Това, което направо умираше да го накара да направи.

Дишането му отново се накъса и после езиците им се извиха и затанцуваха, а въздишките им отекнаха в тишината на ледената утрин.

— Отведи ме вътре, Джак — безсилно пророни тя.