Опарени

Удряй и бягай

Някога лъгали ли сте, за да си отървете кожата? Примерно да обвините брат си за драскотината върху семейния мерцедес, за да можете да отидете на пролетния бал. Или пък сте казали на учителя по алгебра, че не сте преписали отговорите на теста за края на срока, а всъщност точно вие сте откраднали листа с решенията от бюрото му. Принципно не сте лъжец, разбира се. Но в отчаяни времена са нужни отчаяни мерки.

Четири красиви момичета от Роузууд изрекоха някои доста ужасни лъжи, за да се защитят. Една от тези лъжи включваше напускането на местопрестъпление само на няколко мили от дома им. Макар че се ненавиждаха заради постъпката си, те решиха, че никой няма да научи за това.

Какво да ви кажа. Оказа се, че са бъркали.

Цели осем дни в края на месец юни дъждът в Роузууд, Пенсилвания не спря и досади на всички жители на богатото идилично предградие на Филаделфия. Идеално окосените ливади се напоиха с вода, окапаха първите цветчета в органичните зеленчукови градини и навсякъде се разкаля ужасно. Пясъчните бункери на голф игрищата се напълниха с вода, подгизнаха бейзболните игрища на Малката лига и роузуудската прасковена овощна градина. Първите рисунки с тебешир по асфалта се отмиха в канала, обявите за изгубени кучета станаха на каша и водата отнесе един увехнал букет от надгробния камък, под който лежаха останките на едно красиво момиче, което всички мислеха, че се нарича Алисън Дилорентис. Всички твърдяха, че подобен потоп със сигурност предвещава лош късмет през годината. Това изобщо не донесе успокоение на Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри, Емили Фийлдс и Хана Мерин, върху чиито глави и без това се беше стоварил повече лош късмет, отколкото можеха да понесат.

Колкото и бързо да се движеха чистачките по предното стъкло на субаруто на Ариа, те не успяваха да насмогнат на проливния дъжд. Тя се взираше напрегнато през струите, движейки се по Рийдс лейн, криволичещия път, ограден от едната страна от гъста гора, а от другата от рекичката Моръл — бълбукащо поточе, което със сигурност до час щеше да излезе от бреговете си. И въпреки че на хвърлей камък от хълма се намираше квартал с луксозни апартаменти, пътят дотам бе потънал в мрак, без нито една улична лампа, която да го осветява.

В този миг Спенсър посочи с пръст напред.

— Това ли е?

Ариа натисна рязко спирачката и без малко да връхлети върху знака за ограничаване на скоростта. Емили, която изглеждаше изморена — подготвяше се за началото на лятната програма в колежа „Темпъл“ — погледна през прозореца.

— Къде? Нищо не виждам.

— Близо до потока се виждат светлини. — Спенсър вече беше разкопчала колана си и изскочи от колата. Дъждът веднага я измокри до кости; прииска й се да беше облякла нещо по-различно от прилепналата блузка с изрязано деколте и шортите. Когато Ариа дойде да я вземе от тях, тя тъкмо тренираше на бягащата пътека, готвейки се за новия сезон на хокея на трева — надяваше се, след като завърши всичките пет курса в Пен, да влезе в Принстън с ранния прием, но същевременно искаше и да е звездата на хокея на трева в „Роузууд дей“.

Прескочи парапета и погледна надолу по хълма. Когато дочуха тихия й писък, Ариа и Емили се спогледаха и също изхвърчаха от колата. Двете нахлупиха качулките на главите си и последваха Спенсър надолу по насипа.

Над бушуващия поток се забелязваха жълти светлини. Едно беемве комби се беше забило в близкото дърво. Предницата му беше размазана, еърбегът се поклащаше отпуснато върху пасажерското място, но двигателят все още боботеше. Земята бе посипана с натрошени стъкълца, а вонята на бензин задушаваше миризмата на кал и мокри листа. Близо до фаровете се забелязваше една слаба девойка с кестенява коса, която се оглеждаше замаяно, сякаш нямаше представа как се е озовала тук.

— Хана! — извика Ариа. Тя се затича надолу по склона към приятелката си. Преди около половин час Хана им се бе обадила и с панически глас им беше съобщила, че е катастрофирала и има нужда от помощта им.

— Ранена ли си? — Емили докосна девойката по ръката. Голата кожа на Хана беше станала хлъзгава от дъжда и бе покрита със стъклен прах от натрошеното предно стъкло.

— Мисля, че съм добре. — Хана избърса дъжда от очите си. — Всичко се случи толкова бързо. Онази кола изникна сякаш отникъде и ме изблъска от пътя. Но не съм сигурна… за нея.

Погледът й се насочи към колата. На пътническата седалка се виждаше отпуснатото тяло на девойка. Очите й бяха затворени и тя лежеше неподвижно. Имаше чиста кожа, високи скули и дълги мигли. Устните й бяха красиви, със сърцевидна форма, а на брадичката имаше малка бенка.

— Коя е тя? — попита предпазливо Спенсър. Хана не беше споменала, че не е сама.

— Казва се Мадисън — отвърна Хана и отмахна с ръка мокрото листо, залепено от вятъра на бузата й. Налагаше се да вика заради дъжда, който плющеше силно, почти като градушка. — Запознахме се тази вечер; това е нейната кола. Тя изпи доста и аз й предложих да я закарам до тях. Мисля, че живее някъде наблизо — даваше ми инструкциите на парче, изглеждаше наистина отнесена. Някоя от вас познава ли я?

Момичетата поклатиха отрицателно глави. Ариа се намръщи.

— А къде се запозна с нея?

Хана наведе поглед.

— В „Кабана“. — В гласа й се усещаше смущение. — Един бар на Саут стрийт.

Останалите се спогледаха изненадано. Хана не беше от хората, които отказваха да изпият някой и друг коктейл на партитата, ала не беше и от онези, които обичаха да ходят сами на бар. Но пък всички те имаха нужда да изпуснат парата. Не само че предишната година бяха тормозени от двама преследвачи с псевдонима „А“ — първо Мона Вандерваал, най-добрата приятелка на Хана, а след това и истинската Алисън Дилорентис — а и трябваше да пазят тайната за случилото се през пролетната ваканция. Всички смятаха, че Истинската Али е загинала при пожара в Поконос, но тя се беше появила в Ямайка с намерението веднъж завинаги да се отърве от тях. Момичетата се бяха изправили срещу нея на покривната тераса в хотела и когато Али се хвърли към Хана, Ариа излезе напред и я отблъсна. Когато изтичаха долу на плажа, тялото й беше изчезнало. Оттогава споменът за случилото се не ги напускаше.

Хана дръпна рязко пасажерската врата.

— Използвах телефона й, за да повикам линейка — скоро ще е тук. Трябва да ми помогнете да я преместя на мястото на шофьора.

Емили отстъпи назад и повдигна вежди.

— Чакай малко, какво?

— Хана, не можем да постъпим така — каза едновременно с нея Спенсър.

Очите на Хана проблеснаха.

— Вижте какво, не съм виновна аз! Не съм пияна, но цяла вечер висях над една чаша с питие. Ако остана тук и призная, че съм шофирала, със сигурност ще ме арестуват. Кражбата и катастрофата ми се разминаха веднъж, но втори път ченгетата няма да ме пуснат. — Миналата година тя се беше напила, бе открадна колата на бившето си гадже Шон Ейкърд и я беше блъснала в едно дърво. Господин Ейкърд реши да не повдига обвинения, а на Хана й се наложи да положи няколко часа обществено полезен труд. — Може да ме вкарат в затвора — продължи тя. — Не осъзнавате ли какво ще причини това? Кампанията на баща ми ще бъде съсипана още преди да е започнала. — През есента бащата на Хана щеше да се кандидатира за сенатор и предизборните му клипове вече бяха започнали да се въртят по телевизията. — Не мога отново да го подведа.

Дъждът не спираше да се излива върху тях. Спенсър се изкашля смутено. Ариа прехапа устни и отмести поглед към неподвижното момиче. Емили пристъпи от крак на крак.

— Ами ако наистина е ранена? Ако преместването й само влоши нещата?

— А след това какво ще направим? — додаде Ариа. — Просто… ще я изоставим? Това ми се струва твърде… нередно.

Хана ги гледаше невярващо. После стисна зъби и се обърна към момичето.

— Та нали няма да я оставим да лежи тук дни наред? А и според мен изобщо не е ранена — струва ми се, че е припаднала от пиенето. Но ако не искате да ми помогнете, сама ще го направя.

Тя отиде до колата, хвана момичето под мишниците и се опита да я повдигне. Тялото се килна тромаво настрани, като тежка торба с брашно, но не помръдна от мястото си. Пъшкайки, Хана намести краката си и стъпила здраво на земята, отново повдигна момичето нагоре. После започна да го издърпва през централната конзола към мястото на шофьора.

— Не така — обади се Емили, пристъпвайки напред. — Трябва да обездвижим врата й, в случай, че има някакви гръбначни наранявания. Нужни са ни одеяло или кърпа, нещо, с което да го завържем.

Хана пусна момичето обратно на седалката, обърна се и погледна към задната част на комбито. На пода беше захвърлена хавлиена кърпа. Тя я грабна, нави я на руло и я омота като шал около шията на момичето. Погледът й се отклони за миг към небето. Луната се появи за кратко иззад облаците и освети пътя; гората като че ли оживя. Дърветата се клатеха като бесни на вятъра. Когато самотна светкавица озари небето в бяло, и четирите можеха да се закълнат, че са мярнали движение край коритото на потока. Навярно някакво животно.

— Сигурно ще ни бъде по-лесно да я изкараме от колата, отколкото да се опитваме да я преместим вътре — каза Емили. — Хан, ти я подхвани под мишниците, а аз ще я хвана за краката.

Спенсър пристъпи напред.

— Аз ще я прихвана през кръста.

Ариа неохотно надникна в колата и грабна някакъв чадър от задната седалка.

— Сигурно не трябва да се мокри.

Хана ги погледна с признателност.

— Благодаря ви.

Хана, Спенсър и Емили повдигнаха заедно момичето от пасажерската седалка и бавно я пренесоха покрай задницата на колата към мястото на шофьора. Ариа държеше чадъра над тялото, за да не го намокри дъждът. Бушуващата буря не им позволяваше да видят почти нищо и трябваше да мигат почти непрекъснато, за да пречат на дъжда да влиза в очите им.

В този миг, тъкмо когато се озоваха зад колата, се случи най-лошото: кракът на Спенсър се подхлъзна в калта и тя изпусна момичето. Мадисън полетя напред и главата й се удари в бронята. Чу се силно изпращяване — може би се беше счупил някой клон, а може и да беше кост. Емили се опита да поеме тежестта на Мадисън, но също се подхлъзна и разтърси още по-силно безчувственото крехко тяло на момичето.

— Господи! — изпищя Хана. — Дръжте я!

Ръцете на Ариа трепереха, докато се опитваше да държи неподвижно чадъра.

— Добре ли е тя?

— Н-не знам — изпъшка Емили и погледна Спенсър. — Защо не гледаш къде стъпваш?

— Не съм го направила нарочно! — Спенсър се взря в лицето на Мадисън. В съзнанието й отново отекна онова изпращяване. Не висеше ли главата на момичето под много странен ъгъл?

В далечината се разнесе сирена на линейка. Те се спогледаха ужасено и запристъпваха по-бързо. Ариа отвори рязко шофьорската врата. Ключът все още беше на таблото и левият мигач примигваше. Хана, Спенсър и Емили отместиха еърбега настрани и нагласиха момичето върху кожената седалка пред волана. Тялото се наклони надясно. Очите на Мадисън все още бяха затворени и лицето й изглеждаше спокойно.

Емили тихо изхленчи:

— Може би все пак трябва да останем тук.

— Не! — извика Хана. — Ами ако сме я наранили?

Тогава ще изглеждаме още по-виновни!

Звукът от сирената се приближаваше.

— Побързайте! — Хана грабна чантичката си от задната седалка и силно затръшна вратата на колата. Спенсър затвори пасажерската врата. Четирите бързо се изкатериха нагоре и изтичаха до колата на Ариа, тъкмо когато линейката се появи на хълма. Емили стигна до субаруто последна.

— Тръгвай! — изкрещя Хана.

Ариа завъртя ключа и двигателят забоботи. Тя направи бърз завой, даде газ и бързо се отдалечи.

— О, Господи! О, Господи! — проплака Емили.

— Не спирай да караш — изръмжа Спенсър, поглеждайки през задното стъкло към примигващия буркан на линейката. Двама парамедици изскочиха навън и внимателно се спуснаха надолу. — Не трябва да ни видят!

Хана се обърна настрани и погледна през прозореца. В гърдите й се бореха различни емоции. Облекчение, определено — Мадисън щеше да получи помощ. Но гърлото й бе стегнато от страх. Дали преместването на Мадисън не бе влошило състоянието й? Какво се беше случило току-що?

От устата й се отрони стон. Тя отпусна глава върху дланите си и почувства горещите сълзи.

Емили също се разплака. Последва я Ариа.

— Мацки, престанете! — сопна им се Спенсър, макар по нейните бузи също да се стичаха сълзи. — Медиците ще се погрижат за нея. Сигурно всичко е наред…

— Ами ако не е? — проплака Ариа. — Ами ако сме я парализирали?

— Просто се опитвах да постъпя правилно, като й предложих да я откарам у тях! — изстена Хана.

— Знаем. — Емили я прегърна силно. — Знаем.

Докато субаруто профучаваше по острите завои, всички мислеха върху нещо друго, което искаха да кажат, но не се осмеляваха: поне никой друг не знае за това. Катастрофата беше станала на отдалечена отсечка от пътя. Бяха се измъкнали оттам, преди някой да ги види.

Бяха в безопасност.

Момичетата зачакаха случилото се да се появи в новините; представяха си заглавието „Кола излита от остър завой на улица «Рийдс»“. В материала сигурно щеше да се спомене за високата алкохолна проба на момичето и как е била размазана колата. Но какво ли друго щяха да кажат репортерите? Ами ако Мадисън беше парализирана? Ами ако се сетеше, че не е карала тя и дори си спомнеше, че момичетата са я пренесли?

На следващия ден всяка от тях седеше пред телевизора, проверяваше телефона си за новини и държеше радиото включено, макар и с намален звук. Но нямаше нищо.

Мина един ден, после втори. Все така. Сякаш катастрофата не се беше случила. На третата сутрин Хана се качи в колата си и мина бавно по улица „Рийдс“, чудейки се дали цялата случка не се е разиграла само във въображението й. Но не, виждаше се огънатият парапет. В калта имаше следи от плъзгането на автомобила, а по земята проблясваха парчета стъкло.

— Може би семейството й е било много притеснено от случилото се и се е разбрало с ченгетата да си мълчат — предположи Спенсър, когато Хана й се обади, за да изрази притеснението си от липсата на новини. — Помниш ли Надин Рупърт, приятелката на Мелиса? Една нощ, докато били още в гимназията, Надин се напила и забила колата си в едно дърво. Нямало й нищо, но семейството й се примолило на полицаите да премълчат за инцидента и те се съгласили. Надин отсъства цял месец от училище, докато се възстановяваше, а след това разправяше на всички, че е била на минерални бани. Но после пак се напи и разказа на Мелиса какво всъщност се е случило.

— Ще ми се да науча, че не е ранена — рече Хана с тих гласец.

— Знам. — Спенсър звучеше притеснено. — Да се обадим в болницата.

И те го направиха, но тъй като Хана не знаеше фамилията на Мадисън, сестрата не можа да им даде никаква информация. Хана прекъсна връзката и се загледа безизразно в нищото. След това отвори уеб страницата на Държавния университет на Пенсилвания, където учеше Мадисън, и я потърси, с надеждата, че ще открие каква е фамилията й. Но в горните курсове имаше няколко момичета на име Мадисън — твърде много, за да може да ги провери една по една.

Щеше ли да се почувства по-добре, ако отидеше в полицията и си признаеше? Но дори и да им обяснеше, че другата кола е изскочила от нищото и я е избутала от пътя, никой нямаше да й повярва — щяха да я тикнат в затвора. Освен това щяха да се досетят, че е имала нужда от помощ, за да премести Мадисън, и е повикала приятелките си. Така те също щяха да загазят.

„Спри да си мислиш за това — каза си решително Хана. — Щом семейството й предпочита да си мълчи за това, същото трябва да се отнася и за теб“. Така че тя просто продължи да ходи в мола и да се пече на слънце край басейна в кънтри клуба. Избягваше доведената си сестра Кейт и беше шаферка на сватбата на баща й с Изабел, облечена в ужасна зелена рокля. Накрая спря да мисли непрекъснато за Мадисън и катастрофата. Все пак вината не беше нейна, а и с Мадисън сигурно всичко беше наред. И без това двете не се познаваха. Едва ли щеше да я види отново.

Но Хана нямаше представа, че Мадисън е свързана с някой, когото момичетата познаваха много добре — всъщност някой, който ги мразеше. И ако този някой знаеше какви са ги свършили, щяха да им се случат ужасни неща. Очакваше ги възмездие. Отмъщение. Мъчения. Същият този човек щеше да си постави за цел да се превърне в кошмар, който да вселява див страх в сърцата на четирите момичета.

В един нов — и далеч по-ужасяващ — А.