Опарени

17. Всяко приятелство си има своите върхове и спадове

— Калифорнийски момичета, да-да-да-да-да-да! — си пееха Наоми и Хана, докато вървяха по калдъръмените улици на Стария Сан Хуан по-късно същата вечер. Отиваха в един клуб, където следобед бяха поканили Наоми, и решиха пътьом да направят една бърза репетиция за шоуто за млади таланти. Преминаващите край тях хора им хвърляха странни погледи.

— Хей, трябва да проверим дали няма да открием синя и лилава перука — предложи Наоми, прескачайки една канализационна решетка. — Може би някъде има и магазин за костюми. Или да вземем назаем перуки от някого в „Цирк дьо Солей“? — Тя се изкиска.

— Няма ли да е по-смешно, ако намерим някое момче да играе Снуп Дог? — предложи Хана, мислейки си за клипа.

— О, Боже, това ще е класика! — изписка Наоми. После въздъхна. — Проклятие. Момчето, по което си падам, щеше да е страхотен Снуп — той си пада по тревата. Но сега той е със Спенсър и като че ли не иска да има нищо общо с мен.

— Ще намерим някой друг — каза бързо Хана, докато минаваха покрай един затворен бутик с облечени в бански костюми манекени на витрината. Тя не искаше да се меси в любовния триъгълник между Наоми и Спенсър, особено ако Наоми беше А. В което тя все още не беше напълно убедена.

Наоми безгрижно прибра кичур коса зад ухото си.

— А може и да намеря начин да си го върна.

Преди Хана да успее да попита какво означава това, те завиха зад ъгъла на улицата и се озоваха пред клуба. Пулсиращ бас и гръмогласен смях изпълваха въздуха. Пред двукрилата врата без опознавателни знаци се извиваше опашка от добре облечени хора. Когато Хана и Наоми размахаха своите ВИП покани, биячът повдигна кадифеното въже, за да ги пропусне вътре.

— Благодаря! — пропя Наоми, сякаш познаваше мъжа от години. Хана се вмъкна подире й, усещайки завистливите погледи на всички. Тя погледна към отраженията им в дългата поредица огледала, монтирани по стените в коридора. Двете бяха обмисляли заедно тоалетите си, носеха рокли в допълващи се цветове, сандали с високи токове и подобни бижута. Седяха една до друга, докато се гримираха, и обсъждаха хората на кораба, докато си слагаха фон дьо тен и спирала за мигли.

Тунелът стигаше до голяма, квадратна, тъмна зала с дълъг барплот от неръждаема стомана в единия край и пейки в дъното. Диджеят пускаше плочи в кабинката си в ъгъла, а останалата част от помещението представляваше един огромен дансинг. Той бе пълен с гънещи се тела, всяко момче беше по-готино от предишното. Залата миришеше на алкохол, цигари и гардении, които украсяваха всяка маса. Докато ритъмът на салсата отекваше в ушите на Хана, тя започна несъзнателно да поклаща бедра.

Хана докосна Наоми по рамото.

— Това е страхотно! — извика тя през силната музика.

— Нали? — Наоми се ухили, отиде до бара и запърха с мигли на бармана, който веднага се приближи до нея.

Тя поръча два неоново-оранжеви коктейла и подаде единия на Хана. Хана отпи една малка глътка — не искаше да пие твърде много и да не може да се контролира. Хората танцуваха на всяко свободно място, включително върху пейките. Наоколо обикаляше един фотограф, окачил голям цифров фотоапарат на шията си. Той се спираше от време на време и снимаше танцьорите. Миг по-късно спря пред тях.

— Мога ли да ви снимам? — попита той.

— Зависи. — Наоми сложи ръце на хълбоците си. — За какво?

— Секцията за стил в списание „Ола“.

Хана погледна развълнувано Наоми — винаги бе мечтала да се появи в секцията за стил. Тя остави питието си на близката маса и прегърна Наоми през раменете. Фотографът снимаше ли, снимаше. Първо Хана му хвърли зноен моделски поглед, после отметна глава назад. Но тя внимаваше да не се изхвърля много — споменът за преживяното с гадния Патрик беше все още твърде пресен.

— Прекрасно — каза фотографът, когато приключи. След това погледна към тълпата. — Мисля, че вече си имате почитатели.

Което беше истина. Десетки момчета от дансинга ги стрелкаха с погледи, включително един тъмнокос колежанин, облечен с широка тениска и торбести дънки. Когато срещна погледите им, той вдигна чашата си за поздрав от другия край на залата и ги повика с пръст. Хана и Наоми се смушкаха и се изкискаха.

— Сладък е, и е наясно с това — извика Хана в ухото на Наоми.

— Определено. Хайде, да танцуваме — каза Наоми, хвана Хана за ръката и я придърпа към дансинга. Въртеше се някаква латиноамериканска бърза песен и те започнаха да гънат тела в ритъма й, заемайки сексапилни пози всеки път, когато фотографът на „Ола“ минаваше край тях. Когато диджеят пусна следващата песен, Наоми побутна Хана по ръката.

— Кое е най-готиното момче тук според теб?

Хана намали темпото и огледа възможностите.

— Изборът е между онзи тип Енрике Иглесиас и Джеймс Бонд в ъгъла.

Наоми присви очи и огледа Джеймс Бонд, който носеше впит костюм, скъпо изглеждащи обувки и очила Рей Бан.

— Хана! — изписка тя. — Та той изглежда на четирийсет!

— Не е вярно! — отвърна Хана, оглеждайки загорялото му тяло и гъстите вежди. — Изглежда по-възрастен само защото е изтънчен.

— Определено е не повече от шест или седем — реши Наоми, отпивайки от коктейла си. — Виж онзи, вече, е десятка. — Тя посочи със сламката си един рус младеж до бара. Той изглеждаше като слязъл от корицата на списание за сърфисти.

— Шегуваш ли се? — Хана сбърчи нос. — Най-много осмица е.

— Ами ей този там? — Наоми погледна към младежа, който седеше на близката маса. Той имаше бръсната глава и секси скули.

— Петичка — обяви гръмогласно Хана, чувствайки се все по-уверена. — Мразя бръснатите глави.

— А другия? — Някакъв тип с рачешки червени нос и ръце.

— Бляк! Едно! — извика Хана.

Те го обърнаха на игра — тръгнаха да обикалят из залата, да си избират момчета и да ги оценяват като някакви полудели феи-кръстници.

— Шест! — извикаха те на едно леко пълно момче, което имаше гъста, сияеща коса. — Девет! — определиха на един, който приличаше на модел на Абъркромби и танцуваше гол до кръста на дансинга. — Седем! Четири! Осем и половина!

Първоначално младежите в клуба не разбираха какво точно правят момичетата, но доста бързо успяха да се досетят. Онези, които получаваха осмици и нагоре изглеждаха доволни. Момчето, което получи шест, присви очи и устните му произнесоха някаква дума, която изглеждаше като „Кучки!“.

Докато Хана минаваше покрай кабинката на диджея, някой я улови за ръката.

— Хей, на мен колко ще ми дадеш?

Тя рязко се спря и го погледна. Косата му беше мазна, ноздрите странно уголемени, носеше тениска с логото на Шанел, залепено отпред. Той напомни на Хана за младежа, който работеше на щанда на Моторола в мола.

Тя се обърна към Наоми, която също се спря.

— Знаеш ли, Али имаше подходящата фраза за такива случаи — извика тя в ухото й.

— И каква беше тя? — попита Наоми.

— Не и то!

Хана се обърна и избяга. Наоми избухна в смях и забърза след нея. Останали без дъх от смях, те излязоха на терасата, която бе много по-прохладна и тиха. Наоми избърса очите си.

— Не мисля, че друг път в живота си съм се смяла толкова много.

— Видя ли изражението на този мазен тип, когато казах „Не и то“? — изписка Хана. — Мислех, че ще ни убие.

Наоми се тръсна в един стол.

— Играехте ли често тази игра, докато Али беше с вас?

Хана потисна кикота си и поклати глава.

— Не по този начин.

— Когато аз бях приятелка с нея, тази игра я нямаше — каза Наоми. По лицето й премина смущение. — Но пък и тя не е била същата Али.

Настроението на Хана леко се развали.

— Да — отвърна тя и се пресегна към питието си, не знаейки какво да каже.

Наоми завъртя гривната си около китката.

— Чувствам се ужасно заради онова, което се случи с вас и Али в Поконос. Направо е невероятно.

— Благодаря — промърмори Хана. После надигна глава, осъзнавайки нещо. — Ти изненада ли се, когато разбра, че всъщност са били две? И че момичето, с което ти си била приятелка, всъщност е убийца?

Наоми започна да човърка ноктите си.

— Ами, донякъде, но…

— Но какво?

Наоми се загледа във фенерите, които висяха от гредите.

— Знаеш ли, цялата тази история е просто тъжна. Чувствам се ужасно, като казвам това, но тя понякога ми липсва.

— Не трябва да се чувстваш така — каза тихо Хана. Досега не й беше хрумвало, че Наоми също е изгубила Али. Не тяхната Али, но все пак Али.

— Знаеш ли какво? — погледна я Наоми. — С теб се разговаря много леко. Изненадана съм.

— И аз съм изненадана за теб — отвърна колебливо Хана. Думите й имаха много по-голям заряд, отколкото би могла да предположи Наоми.

— Казах ти неща, които не съм казвала на много хора — рече Наоми, облягайки се на парапета.

— Нима? Какви, например?

— Например за тъпченето — призна Наоми. Светлината се отрази в златните й обеци и те заблестяха. — И неща като сега, за Али.

— Спомена нещо и за любимата ти братовчедка — каза Хана и сърцето й заблъска в гърдите. — Момичето, което катастрофирало.

Наоми сви устни.

— Да. Мадисън. Никога не говоря за нея.

— Значи тя… да не е загинала в катастрофата? — Хана затаи дъх.

Наоми поклати глава.

— Не. Но беше много зле — доста счупени кости, лежа в кома няколко дни. Трябваше да се учи да ходи наново. Много ни беше трудно. — Гласът й секна.

Хана въздъхна облекчено на ум — Мадисън не беше мъртва. Но научавайки какво й се беше случило, очите й се напълниха със сълзи. Сега в съзнанието й се появи нов образ — как Мадисън се държи за една от онези терапевтични проходилки и се опитва да направи крачка.

Наоми остави празната си чаша на масата и отново подсмръкна.

— Но по един странен начин тази катастрофа се оказа най-доброто нещо, което можеше да се случи на братовчедка ми. Тя я накара да се стегне. Преди това беше абсолютна алкохоличка — пиеше, вместо да ходи на училище, започваше да пие още щом се събудеше на сутринта, пиеше и шофираше и едва не се уби. Искам да кажа, че е гадно, дето помля колата и преживя толкова много болка, но оттогава не е близвала алкохол. И сега изглежда много по-щастлива.

— Това е… добре — рече Хана, опитвайки се да говори спокойно.

— Да. — Наоми вдигна глава към нея и й се усмихна толкова искрено, че сърцето на Хана се разтопи. — Така е.

Двете поседяха мълчаливо още известно време, слушайки туптящия бас от клуба. Внезапно на Хана й се прииска да се пресегне и да прегърне силно Наоми. Всичко, което я беше тревожило, всичко, от което се бе страхувала, внезапно се беше изпарило. Подозренията им към Наоми бяха неоснователни. Наоми не беше ядосана заради това, че Мадисън е катастрофирала — тя чувстваше облекчение, защото това бе променило живота й към добро. Който й да беше А., той беше научил за Мадисън по друг начин.

Усещането бе невероятно освобождаващо. Сега вече можеше да бъде приятелка с Наоми, без да се притеснява. Можеше да смята, че всичко, което казва Наоми, е истина.

Хана се изправи и й предложи ръката си.

— Готова ли си да се върнем вътре и да възнаградим още някой с „Не и то“?

Наоми я погледна и се ухили.

— Определено.

Те влязоха наперено в залата, сякаш заведението беше тяхно. Докато стискаше ръката на Наоми, Хана си мислеше, че и преди са бъркали за А. И този път грешаха. А. сигурно искаше тя да подозира Наоми — и така да изгуби потенциална приятелка. Но Хана нямаше да позволи това да се случи. Не и този път.

— Шшшт! — Наоми се намръщи, когато двете залитаха тромаво по коридора към стаята им. Бяха минали няколко часа и те се бяха качили на кораба преди началото на вечерния час, като се бяха престорили успешно на трезви, за да заблудят пазачите. — Едва не откърти пожарогасителя!

— Изпречи ми се на пътя — обяви капризно Хана и избухна в смях.

Докато Наоми пъхаше картата, за да отключи вратата на стаята им, тя увисна на гърба й. Вратата се отвори и двете момичета залитнаха навътре. Хана се облегна на вратата на банята, за да не падне.

— Тук мирише толкова хубаво — извика тя, вдъхвайки свежия аромат на бебешка пудра и парфюма „Туърл“ на Кейт Спейд.

— Имаш ли нещо против първа да взема душ? — попита Наоми, сложила ръка на бравата.

— Действай — отвърна Хана и се просна на леглото.

Наоми затвори вратата и водата зашумя. Хана отърка краката си в меките, копринени чаршафи, чувствайки се доволна и изтощена.

Пинг.

Тя отвори очи. Телефонът й, който лежеше на нощното шкафче, не мигаше. Погледът й попадна върху отворения лаптоп на леглото на Наоми. В ъгъла на екрана се беше появило съобщение: Имате нов имейл от Мадисън Стрикланд.

Хана отмести поглед. На кого му пукаше, че Наоми е получила имейл от Мадисън? Братовчедките могат непрекъснато да се чуват.

Но нямаше да я заболи, ако хвърли едно око, нали?

Хана наостри уши към банята. Водата продължаваше да тече. Тя бавно свали краката си от леглото и отиде на пръсти до лаптопа. Когато седна на леглото на Наоми, пружините изскърцаха. В дясната страна на екрана имаше две папки с надписи Училищни документи и Кандидатстване в Принстън. Хана ги прегледа и излезе. След това раздвижи курсора над иконката на гугъл мейл. Пое си дълбоко дъх и кликна два пъти върху нея. Програмата се отвори директно в пощата на Наоми. Появи се новото писмо от Мадисън. То беше част от цяла поредица, озаглавена Онази нощ. Хана си пое дълбоко дъх. Първият имейл в поредицата беше от началото на юли предишната година.

Хана се върна в началото на поредицата, с дата първи юли.

— Все още ли се опитваш да разбереш името на шофьора? — беше написала Наоми на братовчедка си.

— Да — беше отвърнала Мадисън още същия ден. — Мисля, че имам напредък.

След това, на трети юли, Мадисън бе написала ново писмо:

— Трябва да поговорим лично. Мисля, че знам кой ми причини това.

Наоми беше отговорила на пети юли:

— Те потъват. Ще се погрижа да си получат заслуженото.

След продължителен период без никаква размяна на писма, днес Мадисън беше написала:

— Гордея се, че правиш това за мен.

Хана излезе от пощата на Наоми и вдигна глава, зървайки абсолютно трезвото си отражение в огледалото, което висеше над бюрото. Те. Мадисън не само бе разбрала, че Хана е шофирала, но и че Ариа, Спенсър и Емили са й помогнали да избяга. Щом е споделила това с Наоми в началото на юли, Наоми е разполагала с достатъчно време, за да проследи момичетата и да изкопае тайните им. Ами „Гордея се, че правиш това за мен“? Какво имаше предвид Мадисън?

Сърцето й заби ускорено. Беше сбъркала. Отново. Наоми беше А. Това го доказваше.

— Какво правиш?

Наоми стоеше на вратата на банята, увита в халата си. Хана бързо отстъпи от леглото й.

— З-здрасти.

— Здра-асти — отвърна провлачено Наоми. Погледът й прескочи от Хана към лаптопа, после отново към Хана. — Всичко наред ли е?

— Ами просто търсех нощната си маска — каза Хана, опипвайки непохватно леглото на Наоми, след което продължи по пода. Сигурна беше, че туптенето на сърцето й се чува чак в другия край на стаята.

Наоми отиде до леглото си и седна. Изгледа продължително Хана, но не каза нищо. За миг лунната светлина озари лицето й и когато тя се усмихна, зъбите й изглеждаха дълги и блестящи, почти като на вълк.

— Банята е твоя, ако искаш — каза най-накрая тя.

— И така съм добре — рече Хана. — Просто искам да си легна. — Искаше й се да може да изпрати есемес на Майк и да го помоли да остане при него още една нощ. Но тогава Наоми наистина ще се досети.

— Добре, тогава. — Наоми свали лаптопа си на пода и придърпа завивките към себе си. — Лека нощ, най-добра приятелко.

— Лека — изграчи Хана и се сви под шалтето, знаейки, че няма да може да мигне.