Опарени

2. Малката русалка на Емили

Пътят към корабостроителницата в Нюарк беше невзрачно двулентово шосе, което минаваше покрай еднообразни офис сгради, бензиностанции и долнопробни барове. Но когато Емили Фийлдс и баща й направиха остър ляв завой и поеха по бреговата линия, небето изведнъж се ширна над тях, въздухът натежа от аромата на морска сол и пред очите им, като една гигантска, многоетажна сватбена торта, се извиси огромният круизен кораб „Селебрити“.

— Леле! — ахна Емили. Корабът покриваше дължината на няколко квартални пресечки и люковете на нивата му бяха повече, отколкото можеше да преброи. Емили беше прочела в брошурата, че в кораба има театър, казино, фитнес салон с деветнайсет пътечки, йога студио, фризьорски и спа салон, тринайсет ресторанта, единайсет салона, стена за спортно катерене и басейн с изкуствени вълни.

Господин Фийлдс паркира на свободното място край една голяма тента с банер, на който пишеше „Пасажери, регистрирайте се тук!“. Пред нея имаше опашка от около трийсетина деца с куфари и сакове. След като угаси двигателя, той остана на мястото си, вперил поглед напред. Над главите им кръжаха чайки. Две момичета се разпищяха въодушевено, щом се зърнаха.

Емили се прокашля смутено.

— Благодаря, че ме докара.

Господин Фийлдс се извърна рязко и я погледна сурово. Очите му бяха ледени, а две строги бръчки обграждаха устните му като скоби.

— Татко… — Коремът започна да я боли. — Може ли да поговорим за това?

Господин Фийлдс стисна зъби и отново впери поглед напред. След това усили радиото. През втората половина на пътуването двамата бяха слушали една нюйоркска новинарска станция; сега репортерът обясняваше с монотонен глас за някаква жена, с прякор Модния крадец, която сутринта избягала от килията си в Ню Джърси.

— Госпожа Катрин Дилонг може да е въоръжена и опасна — тъкмо казваше той. — А сега, времето…

Емили отново намали звука.

— Татко?

Но баща й не й обърна никакво внимание. Устните на Емили се изкривиха. Предишната седмица тя се престраши и разказа на родителите си, че през лятото тайно е родила момиченце и малко след това го е дала за осиновяване. Беше пропуснала някои срамни подробности, като например как Гейл Ригс, богаташката, която искаше да получи бебето, й беше платила щедро; след това обаче Емили размисли и върна парите, които А. открадна. Но им призна много други неща. Как се беше крила в стаята на сестра си Карълайн в общежитията. Как беше посещавала гинеколог във Филаделфия и как й бяха направили цезарово сечение в болницата „Джеферсън“.

През цялото време майката на Емили дори не мигна. След като момичето приключи разказа си, госпожа Фийлдс отпи от чая си и й благодари за откровеността. Тя дори попита Емили дали се чувства добре.

Тревогите на Емили се поразсеяха. Майка й се държеше нормално — дори прие нещата твърде хладнокръвно!

— Справям се — отвърна тя. — Семейството, което получи бебето, е страхотно — преди няколко дни се срещнах с тях. Нарекли са я Вайълет. Вече е на седем месеца.

Един мускул потрепна на бузата на госпожа Фийлдс.

— Седем месеца?

— Да — отвърна Емили. — Усмихва се. И маха с ръчичка. Те са чудесни родители.

В този миг действителността се стовари върху майка й като гръмотевица. Тя опипом намери ръката на съпруга си и се вкопчи в нея, сякаш се намираше върху потъващ леден къс. После тихо изписка, скочи от мястото си и изтича в банята.

Господин Фийлдс седеше като истукан. После бавно се обърна към Емили.

— Казваш, че сестра ти също е знаела за това?

— Да, но моля ви, не й се сърдете — отвърна тихо Емили.

След този ден майката на Емили почти не влизаше в стаята й. Господин Фийлдс вършеше всички домакински задължения, приготвяше вечерите, подписваше извинителните бележки на Емили и се занимаваше с прането. Всеки път, когато Емили се опитваше да говори с него, той я отрязваше. И дума не можеше да става да говори с майка си; всеки път, когато момичето се приближаваше до спалнята на родителите си, баща й изникваше от нищото като някое яростно куче-пазач и я прогонваше оттам.

Емили нямаше представа какво да прави. Би предпочела техните да я изпратят в поправително училище или при свръхрелигиозните им роднини в Айова, където я бяха пращали в миналото, когато й бяха ядосани. Може би не трябваше да им казва за бебето, но не й се искаше те да научат за това от някой друг — като например Новия А. Полицията на Роузууд също беше запозната със случилото се, както и Айзък, бащата на бебето, и господин Кларк, съпругът на Гейл.

Невероятно, но слуховете за бебето не се бяха разпространили из „Роузууд дей“, ала това нямаше никакво значение — Емили продължаваше да се чувства като парий. Като прибавим към това, че две седмици по-рано тя бе станала свидетел на убийство и че полицията разследваше смъртта на Табита, през повечето дни момичето едва успяваше да запази разсъдъка си. Освен това бе повече от сигурна, че А. е Истинската Али — че е оцеляла в пожара и е решила веднъж завинаги да се разправи с тях. Истинската Али беше натопила Келси Пиърс и почти бе успяла да накара Емили да я убие в каменоломната „Плаващия мъж“. След това бе насочила подозренията им към Гейл и когато жената застана на пътя й, я уби. Емили потрепери. Какво ли щеше да последва?

Гръмката сирена на кораба я откъсна от мислите й.

— Така, май трябва да вървя — рече тихо Емили, поглеждайки отново към баща си. — Благодаря, ъъъ, че ме пуснахте на пътуването.

Господин Фийлдс отпи глътка минерална вода от бутилката.

— Благодари на учителя, който те номинира за стипендията. И на отец Флеминг. Според мен не трябва да заминаваш.

Емили повъртя в ръцете си шапката с козирка с емблемата на Университета на Северна Каролина, която лежеше в скута й. Родителите й нямаха пари, за да изпращат децата си на разни несериозни училищни екскурзии, но тя беше спечелила стипендията чрез курса си по ботаника. След като родителите й разбраха за бебето, господин Фийлдс беше отишъл при отец Флеминг, техния свещеник, за да попита дали да й позволят да пътува. Отец Флеминг отговори, че е редно — това ще им даде време да обмислят случилото се и да осъзнаят чувствата си.

На Емили не й оставаше друго, освен да отвори вратата, да грабне куфарите си и да тръгне към тентата за регистрация. Не беше направила повече от три крачки, когато баща й запали двигателя и се отдалечи по пътя, без дори да изчака кораба да отплава, както правеха повечето родители. Тя преглътна сълзите си, опитвайки се с всички сили да не заплаче.

Когато се нареди на опашката, някакъв двайсетинагодишен мъж, който носеше червени слънчеви очила във формата на звезди, се залепи за нея.

— Пипнах те! — каза той, заканвайки се с пръст.

Лицето на Табита проблесна в съзнанието на Емили.

— К-какво? — изрече тя с дрезгав глас.

— Ти определено си тайна почитателка на „Цирк дьо Солей“! — Младежът й протегна ръка. — Казвам се Джереми. Тази седмица съм вашият круизен ръководител. Искаш ли да присъстваш на тазвечерното представление на „Цирк дьо Солей“ в театъра? Темата на шоуто е „Майката Земя“ — подходяща за едно еко пътуване.

Няколко ученици се спряха наблизо и започнаха да се подсмиват.

— Мисля, че ще пропусна — промърмори Емили и бързо се придвижи напред.

Тя подаде паспорта си на проверяващото момиче и получи ключа за каютата си, карта за храна и дневното меню, както и карта на кораба. Накрая й връчиха брошура, в която бяха изредени най-различни курсове, мероприятия, семинари, групови срещи и доброволна взаимопомощ през седмицата — от учениците се изискваше да участват в поне един курс и да се включат в корабната „общност“, помагайки в почистването, готвенето, планирането на вечеринките, грижата за огромния корабен аквариум със застрашени от изчезване риби и така нататък. Доброволните записвания ставаха на принципа „който превари, той натовари“; Емили вече се беше записала за спасителка край големия басейн. Все още обаче не знаеше какъв курс да избере, затова набързо прегледа списъка. Той включваше „Отговорно изследване на рифовете“, „Лов на потънали (еко) съкровища“, „Почистване на приливни басейни с каяк“. Накрая се спря на курс, озаглавен „Наблюдаване на карибски птици“.

Емили се качи на асансьора, който щеше да я отведе до стаята й. На горната палуба свиреше шумна калипсо група и звуците на баса боботеха през стените. Няколко момичета обсъждаха някакъв страхотен бар в Сейнт Мартин, за който бяха чули да се говори. Две момчета обсъждаха кайтсърфинга в Пуерто Рико. Всички носеха шорти и джапанки, макар навън да беше около десетина градуса.

Емили завиждаше на безгрижния им ентусиазъм — тя дори не можеше да се насили да изкриви ъгълчетата на устата си в усмивка. Можеше да мисли единствено за отсъстващия поглед в очите на майка си, за осъдителното мръщене на баща си, за омразата в сърцата им. За агента от ФБР, когото беше видяла по новините сутринта. За мъртвото тяло на Гейл. За лицето на Табита в мига, когато бе осъзнала, че пада. За криещия се в мрака А., който се киска, готов да я нарани.

Мислеше и за Али — Истинската Али и Тяхната Али. През цялото време Емили криеше една тайна; момичетата бяха избягали от къщата в Поконос точно преди избухването й, а Истинската Али все още беше вътре. Онова, което останалите не знаеха обаче, беше, че Емили бе оставила задната врата отворена, за да може Истинската Али също да избяга. Беше казала на всички, че я е залостила. А след като полицаите не намериха трупа, Емили остана убедена, че Истинската Али е успяла да се измъкне и все още е жива.

Месеци наред Емили се бе надявала, че Истинската Али ще се осъзнае и ще им се извини заради това, че ги е преследвала в ролята на А. Разбира се, Емили първа щеше да й прости. Все пак тя бе обичала Али — и двете Алита. Беше целувала и двете — Тяхната Али в седми клас, в дървесната къщичка, а Истинската Али — миналата година.

Но това беше преди Истинската Али да се захване с дъщеря й. Някои от посланията на А. заплашваха Вайълет. Едва тогава Емили осъзна, че Истинската Али не се съобразява с нищо. Тя въобще не се интересуваше от Емили и със сигурност нямаше намерение да оправи нещата. Тя просто беше… зла. Надеждата и любовта, които изпълваха Емили, се изпариха, оставяйки огромна празнина в сърцето й.

Асансьорът иззвъня и механичен глас обяви, че са стигнали до Слънчевата палуба. Групата ученици тръгна по дългия коридор, търсейки стаите си. Емили не искаше да се влачи след тях, затова се обърна към плъзгащата се стъклена врата, която водеше до малката веранда с изглед към водата. Тя излезе навън и пое с пълни гърди студения морски въздух.

Над главата й крещяха чайки. В далечината се чуваше бученето на уличното движение. Вълните образуваха пенести гребени, а седем палуби по-долу се чу боботенето на спасителна лодка. В този миг някой се покашля и Емили подскочи. В другия край на терасата стоеше девойка с маслинена кожа и дълга кестенява коса. Тя носеше тъмни очила, бяла рокля и равни пантофки с розов ширит.

В първия момент Емили не каза нищо. Момичето бе толкова ефирно и тихо, че тя го помисли за призрак.

Но след това то се обърна и каза:

— Здрасти.

— О! — рече Емили и отстъпи назад. — И-изплаши ме. Помислих си, че не си истинска.

Ъгълчетата на устните на момичето леко се повдигнаха.

— Често ли виждаш хора, които не са истински?

— Досега не съм виждала някой като теб — избъбри Емили и притисна ръка към устата си. Защо го каза?

Девойката повдигна вежди и свали очилата си. После се приближи към Емили. Отблизо се виждаха трапчинките на бузите й. Поразителните й зелени очи проблясваха и тя ухаеше толкова приятно на жасминов парфюм, че Емили почувства как й олеква.

— Може и да съм призрак — прошепна момичето. — Или русалка. Все пак нали сме в морето.

Тя леко докосна Емили по върха на носа, обърна се и влезе през стъклената врата. Емили продължи да стои отвън, обвита в облак от жасмин, зяпнала от изненада, с изтръпнал нос. Не беше сигурна какво се беше случило току-що, но определено й беше харесало. За части от секундата призракът — или русалката, каквото и да беше тя — я беше накарал да забрави абсолютно всички проблеми в живота си.