Опарени

13. Хората, които пътуват в стъклени лодки, не бива да хвърлят камъни

— Добре дошли в Пуерто Рико! — прогърмя гласът на Джереми през усилвателите във вторник сутринта. Той го произнесе с превзет испански акцент, натъртвайки на „р“-то.

Емили гледаше децата, които махаха с шалове на хората на брега. От тонколоните се разля акустична успокояваща версия на „Over the Rainbow“ и всички изстенаха. Същата песен беше пусната и когато се отдалечиха от Нюарк, после на следващата сутрин в морето, после за да ги призоват за вечеря предишната вечер. Вече започваше да им досажда.

Тя седна на една пейка и вдъхна влажния въздух. Джордан й беше оставила бележа на нощното шкафче, че отива да си вземе кафе и че по-късно ще се видят. Когато телефонът й иззвъня, тя очакваше да види името на Джордан, но вместо това беше Хана.

— Спенсър и Ариа също са във връзка — каза Хана щом Емили отговори. — Помотах се с Наоми. Тя като че ли не знае, че сме замесени в инцидента с Мадисън — но някой друг знае. Изпрати ми още едно съобщение.

— Разбра ли дали Мадисън е умряла? — попита Емили и сърцето й замря в гърдите. „Моля те, моля те кажи, че не е“, помисли си тя. Ако още някой беше умрял заради нея, не знаеше как ще продължи да живее. Но дори само мисълта, че Мадисън може би не беше просто припаднала от алкохола, както смятаха досега, направо я смазваше. Как можа да избяга, да остави едно ранено невинно момиче само? Емили не спираше да си представя как полицията й чете обвиненията, израза на лицата на родителите си. Майка й сигурно щеше да се облегне на баща й — и това щеше да е поредната смърт, за която беше виновна Емили.

— Все още не знам дали е умряла — призна Хана. — Прекъснаха ни, преди да го науча, и не мислех, че е уместно да настоявам.

— Трябва да се опиташ да разбереш какво е станало, Хана — настоя Ариа. — Ако е умряла или ако е била наранена, това засилва вероятността Наоми да е А.

— Знам, знам. — Хана звучеше разсеяно. След това въздъхна. — Но съм объркана. Наоми изглежда толкова невинна и безгрижна. Възможно ли е да е толкова добра актриса?

— Вчера получих бележка от А. и когато вдигнах глава, Наоми се беше втренчила в мен — рече Ариа. — В съобщението се намекваше за Ямайка. Трябва да разгадаем този случай и да победим А., преди той да ни съсипе.

— Знаете ли кой ме съмнява? — попита Хана. — Бившият на Табита. Ариа, той беше сам в караоке бара и като че ли ме наблюдаваше.

— Той не е А. — рече упорито Ариа.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Спенсър. — Той беше там вчера, когато получи есемеса от А., нали?

— Но откъде ще знае за всичко, което сме направили? — попита Ариа. — Миналото лято е бил в Южна Америка, забравихте ли?

— Така твърди той.

Линията заглъхна напрегнато. Най-накрая Спенсър въздъхна и каза, че трябва да тръгва. Останалите момичета също затвориха телефоните си, но си обещаха, че ще се срещнат по-късно, за да обсъдят своя танц хула. След като натисна бутона за прекъсване, Емили задъвка яростно дъвката си. Макар да не вярваше, че Наоми е А., тя си спомняше и нещо от предишното лято — може би между нея и Наоми наистина имаше връзка. След инцидента, докато Емили беше във Филаделфия, тя се прибираше у дома от рибния ресторант, в който работеше, потънала в разговор с Дерик, неин приятел и колега. Обсъждаха колко опустошително е въздействало на Емили завръщането на Истинската Али в Роузууд, особено след целувката им.

— Сигурна ли си, че тя е загинала в пожара? — беше попитал Дерик.

— Донякъде — беше отвърнала Емили, извръщайки поглед настрани. Едва ли щеше да сподели с Дерик, че Али не е умряла в пожара — че е избягала през задната врата, която Емили беше оставила отворена. Но Али беше умряла, когато Ариа я блъсна от покрива в Ямайка.

Тогава тя беше спряла рязко, забелязвайки някой от другата страна на кръстовището. Там, пред витрината на магазина „BCBG“, стоеше Наоми Циглър.

— О, Господи — бе изпъшкала тя, придърпвайки Дерик зад ъгъла. После бе изчакала Наоми да отмине, решавайки, че е в безопасност. Ами ако Наоми я беше видяла?

Телефонът на Емили отново изпиука, връщайки я в настоящето. На екрана пишеше Ариа.

— Какво ще правиш днес, Ем? — попита тя. — Искаш ли да закусваме заедно?

Точно в този момент Емили забеляза Джордан, която се появяваше иззад ъгъла. Тя беше облечена в късите панталонки с цвят каки и небесносинята тениска, които й беше заела Емили. Все същата копринена лента за глава придържаше дългата й тъмна коса.

— Ами, не мога — отвърна тя.

— Защо не? — Гласът на Ариа прозвуча разтревожено. — Всичко наред ли е?

— Страхотно е — отвърна тихо Емили. — Повече от страхотно, всъщност. — Тя погледна към Джордан, която бързаше към нея с широка усмивка на лицето си.

— Намерих си невероятна нова приятелка.

— О! — В тона на Ариа се промъкна задоволство. — Много хубаво. Поне нещо хубаво да се случи на това пътуване. Мога ли да се срещна с нея?

Емили задъвка края на рамката на слънчевите си очила. Ариа може би нямаше да одобри факта, че тя крие някого в стаята си. И без това яко го бяха загазили.

— Ами, ще поговорим по-късно за това — рече рязко тя и затвори.

Емили пусна телефона в чантата си и се усмихна на Джордан.

— Какво ще правим днес? — смушка я игриво тя. — Дано да е нещо интересно. Пропускам наблюдението на птици заради това. — Инструкторът й по наблюдение на птици беше планирал за днес експедиция на брега, макар че ако приличаше на вчерашното наблюдение, Емили можеше да се отегчи дотолкова, че да заспи докато гледа през бинокъла. Нямаше нищо вълнуващо в морските чайки и пеликаните.

Джордан протегна ръка и помогна на Емили да се изправи.

— Отиваме на брега.

— Сигурна ли си, че е добра идея да напуснем кораба? — попита недоверчиво Емили. — Не искам да се забъркваш в неприятности.

Джордан повдигна рамо.

— Нека да поживеем малко! Тръгвай с мен, сладурче!

Сладурче. Джордан я беше наричала също готината, скъпа и пиленце. Мая Сен Жермен обичаше да я нарича с подобни имена и Емили трябваше да признае, че й харесва. Откакто Емили срещна Джордан, първоначалният й интерес разцъфна в привличане. Те стояха будни до късно и разговаряха за живота си. Джордан не се присмиваше на Емили за нито една от тайните, които се изплъзваха от устата й, както правеше някога Али. Тя просто слушаше със заинтригувана усмивка на лицето, сякаш Емили беше най-интересната личност на света.

Двете слязоха по рампата и навлязоха във влажната атмосфера на Пуерто Рико. Слънчевите лъчи се отразяваха във водата. Те подминаха група деца, които носеха тениски на „Ълстър“, училището на Джордан.

— Искаш ли да ги поздравиш? — попита Емили.

Джордан я погледна безизразно.

— Кого?

— Ами… — Емили замълча. Вече бяха подминали учениците от „Ълстър“; моментът бе отминал. — И какво ще правим сега? — попита вместо това тя. — Ще скитаме по улиците? Да седнем в някое кафе и да слушаме мариачи?

— Търпение, сладурче. — Джордан леко плесна Ема по хълбока, после рязко сви вляво и тръгна по втория док, към който бяха привързани яхти и лодки. Тя вървеше уверено, сякаш познаваше мястото, и накрая спря пред дълга, ъгловата моторница, която се поклащаше леко върху вълните. На Емили й се стори, че промърмори: — Тази ще свърши работа.

Джордан влезе в лодката. Тя леко се разлюля под тежестта й и момичето разпери ръце за равновесие. Влезе бързо в кокпита и огледа уредите. После отвори люка до кормилото. Порови малко из вътре и моторът забръмча.

— И така! — извика тя на Емили пред боботещия звук. — Качваш ли се на борда?

Емили примигна.

— Това твоята лодка ли е?

Джордан се засмя.

— Не, глупаче!

— Тогава какво правиш?

Джордан се облегна върху кормилото.

— Собственикът й отдавна не я е ползвал. — Тя посочи към стикера, залепен отстрани. — Виждаш ли? Лицензът й е изтекъл. Покрита е със слой мръсотия — не е била почиствана от години. — Тя потупа с ръка по кожената седалка. — Горката старица. Иска ти се да излезеш в морето, нали?

— Можем да попаднем в голяма беда! Мислех си, че се опитваш да останеш незабелязана!

Джордан грабна шапката на капитана, която висеше на един пирон над кормилото, и я сложи на главата си.

— Животът не си заслужава да се живее, ако непрекъснато се страхуваш.

Емили погледна през рамото си, почти очаквайки да види сянката на А. да се плъзва зад съседната лодка. Но там нямаше никой. Тук бяха само тя, Джордан и докът, пълен с лодки. Джордан беше права: Емили непрекъснато се страхуваше. Кога за последно се беше забавлявала?

Тя колебливо стъпи с единия крак в лодката.

— Само една малка обиколка, нали?

— Яху! — извика Джордан и бързо се приближи до Емили, за да й помогне да се качи на борда. Прегърна я силно и я притисна към себе си за няколко секунди. Кожата на Емили настръхна. Мисълта, че могат да последват още такива прегръдки, беше достатъчно основание да наруши правилата.

Джордан развърза лодката. След това с едно завъртане на кормилото изкара лодката от пристанището. Миришещият на сол бриз разреши косата на Емили. След няколко секунди те подминаха круизния кораб, после още няколко лодки. Докато заобикаляха старата крепост в покрайнините на града, Емили погледна надолу и забеляза нещо. Дъното на лодката беше стъклено. На няколко сантиметра под него грациозно плаваха риби, които проблясваха под слънчевите лъчи.

— О, Боже! — Тя притисна длани към стъклото. — Джордан! Ела да видиш!

Джордан спря лодката и се приближи към нея. Под краката й се плъзгаха тропически риби. Океанските растения се извиваха грациозно.

— Леле — възкликна тя.

— Никога не съм виждала нещо подобно — рече възхитено Емили. — Дори не ни е необходима маска за гмуркане!

Няколко минути двете наблюдаваха възхитено водата. Но докато Емили се взираше в бездната, веселото й настроение постепенно започна да се изпарява. Преди по-малко от година Табита беше повлечена от същото това море. Риби, същите като тези, бяха плували безстрастно около тялото й, наблюдавайки постепенното му разлагане. Водораслите се бяха оплели в косите й. Солената вода бавно, неуморно бе разяждала трупа й, докато накрая бяха останали само кости.

В гърлото й се зароди странен гъргорещ звук. Джордан се обърна.

— Добре ли си?

— Добре съм — едва успя да произнесе Емили.

Джордан се наведе към нея, ококорила зелените си очи.

— Не, не си. Да не те е страх, че взехме тази лодка?

Емили уви ръце около тялото си, почувствала внезапен хлад. „От всичко ме е страх“, й се искаше да каже. Но се боеше, че ако отвори уста, само за минути оттам ще се излеят всичките й тайни. Не можеше да каже на Джордан за Табита. Беше твърде опасно.

— Радвам се, че сме тук — успя да произнесе най-накрая тя. — Имах нужда от това. Да се махна поне за малко от живота си.

Джордан наведе глава.

— Нещата вкъщи са много зле, а?

Емили кимна, чувствайки голяма буца в гърлото си.

— Родителите ти! — предположи Джордан. — Ти ми каза, че не те искат край себе си.

Очите на Емили се напълниха със сълзи и тя отново кимна.

— Те ме мразят.

— Какво точно се случи?

Емили я погледна, после си пое дълбоко дъх. Тази тайна поне можеше да сподели.

— Разбраха, че миналото лято родих дете. Когато миналата седмица им казах, те не просто откачиха — отдръпнаха се изцяло от мен.

Джордан примигна.

— Родила си дете?

Емили потрепна, долавяйки шока в гласа на Джордан. Сигурно беше отвратена. Но после погледна към лицето й. На него бе изписана нежност и разбиране. „Хайде — сякаш казваше изражението й, — слушам те. Така или иначе те харесвам“.

Изведнъж всичко се изля навън. Частта за Гейл. Дори отмятането от договорката и оставянето на бебето на прага на семейство Бейкър.

— След като Айзък разбра за него, реших, че е ред и на родителите ми да научат — каза Емили. — Но сега сякаш просто не съм част от семейството. И преди се е случвало да ми се ядосат, но това е нещо съвсем различно. Знам, че би трябвало да ги намразя, но толкова много ми липсват.

Тя погледна със замъглените си от сълзите очи надолу към рибите, които се носеха във водата. Всичко, което беше казала, бе болезнено искрено. Беше преживяла много неща със семейството си, но смяташе, че бяха започнали да се разбират взаимно. Стореното от нея бе съсипало завинаги нещата между тях.

Джордан пристъпи към нея и я докосна по ръката.

— Толкова си смела — каза тихо тя. — Аз не бих могла да постъпя като теб. В никакъв случай.

Емили примигна, за да махне сълзите от очите си.

— Беше много, много трудно.

— Какво е усещането? — Джордан я гледаше с ококорени очи. — Да си бременна, имам предвид. Да родиш. Да преминеш през нещо толкова… разтърсващо. Аз не мога да си го представя.

— Страшно — отвърна Емили. — Но и невероятно. Любимата ми част беше да я усещам как рита. Лежах си през нощта, сложила ръка на корема и просто оставах така часове наред. Първоначално беше като леко пърхане. Но после, когато стана по-голяма, ритниците бяха по-силни. Направо ми взимаше ума.

— Леле — прошепна Джордан.

Очите й се напълниха със сълзи и тя погледна с признателност към Джордан.

— Знаеш, досега никой не ме е питал за това. Винаги казваха, че съм сбъркала и какъв ужасен човек съм.

— Не си ужасна — рече Джордан. — Невероятна си.

Емили я погледна срамежливо.

— Мисля, че ти също си невероятна — прошепна тя.

Джордан постави показалеца си върху коляното на Емили. Вместо миг по-късно да го отдръпне, тя го остави там. Емили погледна розовия й добре оформен нокът и се плъзна по-близо към нея. Сърцето й се разтуптя. Преди да се усети, устните им се докоснаха. Носът на Емили се изпълни с главозамайващия аромат на жасминов парфюм. Тя погали с пръсти голите ръце на Джордан. Кожата й беше мека като на венчелистче.

Те се притиснаха една към друга, вдъхвайки аромата си, а когато се откъснаха, впериха поглед в очите си.

— Яху — прошепна Джордан замаяно. — Надявах се това да се случи.

— Яху за мен — настоя Емили, сви се в скута на Джордан и се загледа в облаците.

— Яху за нас — поправи я Джордан. После взе капитанската шапка, постави я на главата на Емили и отново разпери ръце.