Опарени

5. Като говорим за „Вила Луиза“…

В десет часа същата вечер Емили стоеше заедно със Спенсър, Ариа и Хана на палубата „Фиеста“. Организаторите на пътуването бяха подготвили традиционно хавайско луау, озаглавено „Добре дошли в Рая.“ По таваните бяха окачени ароматни полинезийски гирлянди, навсякъде се виждаха палми, посадени в глинени саксии, боядисани в ярки цветове. Жълти и розови крушки пръскаха топла светлина. Палубата бе толкова претъпкана с народ, че Емили едва успяваше да опази пръстите на краката си от стъпкване. Въздухът бе топъл и влажен и непрекъснато проблясваха светкавиците на фотоапарати.

— Радвам се да видя, че всички се забавлявате! — извика Джереми от подиума, а диджеят пусна „I’m Sexy and I Know It“. Група момичета се разпищяха и се втурнаха към дансинга. Емили ги изпрати с поглед, докато търсеше в тълпата високото момиче с тъмна коса и зашеметяващи очи — Призрачната девойка, както бе започнала да я нарича. След срещата им на терасата тя не беше мислила за нищо друго. Дали между тях бе преминала някаква магическа вълна или всичко бе просто във въображението й? И защо бе оставила момичето да си отиде, без поне да я попита коя е?

Спенсър, чийто поглед също шареше из тълпата, посочи към една маса в другия край на залата.

— Какво ще кажете за малко сладолед?

Тя имаше предвид бара, на който всеки можеше да си направи мелба по избор. Около него нямаше толкова много хора, затова четирите бързо се понесоха натам.

Докато си избираха шоли и дълги сребърни лъжици, Ариа смушка Емили, вперила поглед в другия край на залата.

— Хей, онова там не е ли съквартирантката ти? — попита тя.

Емили погледна през тълпата танцуващи деца. В едно от сепаретата високо момиче с цветни кичури в кестенявата си коса, облечено в тясна черна рокля и черни ботуши, беше събрало приятелките си. Шоколадово кафявите му очи бяха силно гримирани и носеше кървавочервено червило, напомняйки на Емили донякъде на Анджелина Джоли. Сребърното кръстче, което висеше на шията й, я караше да изглежда едновременно недосегаема и неустоима. До нея седяха няколко надути руси мацки, а около тях пърхаха десетина момчета, които се опитваха да флиртуват.

Емили завъртя очи.

— Да.

Хана, която тъкмо бе сипала скромна по размери топка ванилов сладолед в шоличката си, изпъшка.

— Съквартирантката ти е Ерин Бум-бум?

Емили я погледна ошашавено.

— Какво?

— Ерин Бум-бум. Но така я наричат само момчетата. Тя е от „Вила Луиза“, католическото училище, в което всички са обсебени от секса.

— Днес чух една клюка за това момиче — рече Спенсър, докато обмисляше какво да избере: шоколадови или захаросани пръчици. — Нали тя е онази, която зарязала Джъстин Бийбър, защото бил много скучен?

— Ноъл ми каза, че още с качването си на борда започнала да се натиска на главния готвач — пропя Ариа. — Той направил десерт в нейна чест.

Хана направи физиономия.

— Тя не е чак толкова велика.

Емили се взря в етикетите върху кантите със сладолед. Всичките имаха политически коректни наименования като „Свободно търгуван ванилов сладолед“, „Деликатно разбъркан шоколад“, „Органични ягоди“ и „Нежен Роки роуд (без бонбони маршмелоу)“. След това отново обърна поглед към Ерин.

— Следобед нахълта в стаята ми, стрелна ме с поглед и отново излезе — рече сковано тя. — Очевидно реши, че не съм подходящата съквартирантка.

— О, Ем. — Хана положи ръка на рамото й. — Причината едва ли е нещо, което ти си направила.

— Страшно ми се иска да съм ти съквартирантка — додаде Ариа. — Паднах се с едно момиче от „Тейт“, което направо се е побъркало по конкурса за млади таланти, който ще се проведе в края на пътуването. Даже вече репетира една песен — а гласът й е ужасен.

Емили им се усмихна и внезапно се почувства по-добре. От цялата ужасна каша с А. се беше появило поне едно хубаво нещо — четирите бяха по-близки от всякога.

Момичетата се приближиха до сепарето на Ерин Бум-бум. Тя беше седнала в скута на някакво високо момче сърфистче с руса коса.

— Какво ще кажеш по-късно да направим като в Титаник? — пропя тя звучно. Изглеждаше леко пияна.

Сърфистчето се ококори.

— И кое точно от Титаник? „Аз съм кралят на света“? Или онази част, в която Лео рисува голата Кейт?

— Което си харесаш — отвърна Ерин Бум-бум, погалвайки го с пръст по бузата. — Искаш ли след час да се видим в стаята ти?

Емили извърна глава. Край с надеждите за задушевни приказчици. Незнайно защо се чувстваше така, сякаш Ерин умишлено я пренебрегва, а не че просто е пачавра.

Спенсър грабна една салфетка от купчинката.

— Забрави я, Ем — ще си прекараме страхотно. — Тя посочи към плаката на стената, който показваше силуетите на деца, танцуващи по същия начин като в рекламите на айподите. — Защо не направим някой номер заедно?

Хана завъртя очи.

— Защо всички се натискат за тоя конкурс? Младите таланти не бяха ли популярни в четвърти клас?

— Стига де! — Ариа я смушка. — Можем да изтанцуваме нещо.

— Какво ще кажете за един танц хула? — предложи Емили и загреба пълна лъжица от мелбата си. — Можем да облечем бански и да си направим поли от тръстика.

— Страхотно — отвърна Спенсър. После забеляза мрачното лице на Хана и я щипна по ръката. — Ще танцуваш с нас, независимо дали ти харесва или не.

— Хубаво — рече Хана и завъртя очи.

Стиснали шолите с мелби в ръце, те си проправиха път към едно току-що освободило се сепаре. Емили се отпусна на мястото си и отново огледа залата. Децата се трупаха край бара или се бяха наоблягали по релингите. В този миг зърна някаква бяла рокля и пулсът й се ускори. Призрачното момиче?

Но тогава девойката се отдалечи от тълпата. Косата й бе вързана на къса конска опашка и имаше голям нос. Емили отпусна разочаровано рамене.

Започна нова песен и гласът на Джереми прогърмя през тонколоните.

— Това ще е последната песен за тази вечер. Надявам се, че всички се забавлявахте, но сега е време да поспите за хубост!

Спенсър изсумтя.

— Да поспим за хубост ли? Тоя тип е толкова странен.

— Не мислите ли, че е голям развратник? Кълна се, че цял ден имам усещането, че някой ме гледа и когато се обърна, винаги виждам него.

— Сигурна ли си, че не е А.? — попита Ариа.

— А. не е на кораба — рече настоятелно Емили. — Не видяхте ли, че охраната проверява личните карти на всички на входа?

Ариа повдигна вежди.

— Кой казва, че А. няма лична карта? Подкрепям Хана. Откакто се качих на кораба се чувствам… странно. Все едно някой ме наблюдава, но всеки път се обръща, преди да успея да видя кой е.

— Но… — Емили млъкна задавено. Тя дори не искаше да си помисля, че А. е на кораба.

Момичето се огледа. Някаква сянка се мярна зад саксията с голямо растение, но когато Емили се обърна да види кой е, там нямаше никой. Джеймс Фрийд се хилеше на някакви момичета от „Причърд“. Фай Темпълтън носеше голяма купа със сладолед към мястото си.

Докато Бейонсе подемаше нов куплет, Джереми се прокашля.

— Само още нещо, народе. Не искам да създавам паника, но от стаите на някои хора са изчезнали вещи. Искам да ви уверя, че подобно поведение не се толерира. Уважавайте земята, уважавайте чуждата собственост.

Зора-Джийн Джофри, една зубрачка от „Роузууд дей“, която всички наричаха Зи Джей, удари с лъжица по купичката си.

— Този крадец ми отмъкна чантичката за гримове! — каза тя на групичката свои приятелки. — Мама ми я оплете!

Когато песента свърши, лампите в залата светнаха. Всички се запътиха към изходите. Спенсър се наведе напред.

— И какъв е планът, мацки? Какво ще правим с А.?

— Трябва да сберем на едно място всички улики, свързани със самоличността му — каза Емили, свивайки рамене. — Това е някой, който знае всичко, който е бил и в Ямайка, и в Роузууд. Чувствам, че отговорът е пред очите ни, просто ние не го виждаме.

— Внимавай какво казваш — предупреди я Ариа. — А. може да е някъде пред нас — в буквалния смисъл. Ако някой забележи нещо странно, трябва веднага да ни изпрати есемес!

— А може би трябва и да се позабавляваме малко. — Спенсър избърса устата си със салфетка. — Откакто намериха тялото на Табита, не можем да си поемем дъх. Това може да е добра възможност.

— Идеята никак не е лоша — промърмори Ариа. — Просто се надявам, че ще успея да се отпусна.

Хана промърмори нещо за мотаене с Наоми Циглър, нейната съквартирантка. Когато Емили хвърли салфетката си в кошчето, Ариа я докосна по ръката.

— Как ще се чувстваш сама?

Емили сви рамене.

— Добре. — Самотна, помисли си тя, но добре.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, обади ми се, чу ли?

— Обещавам. — Емили я прегърна. — Същото се отнася и за теб, нали?

— Отнася се за всички ни — рече Спенсър.

Момичетата се разделиха. Емили се качи на асансьора за Слънчевата палуба. Когато кабината спря на нейния етаж, тя излезе и тръгна по коридора, поглеждайки към дъските за съобщения, закачени на всяка врата. На повечето имаше надраскани мръснишки рисунки или съобщения за срещи. Когато се озова пред собствената си врата, тя видя сума ти нарисувани сърчица и единайсет съобщения за Ерин, всичките подписани с момчешки имена. Едно момче с блузка „Лакосте“, русолява коса и клюнест нос тъкмо забождаше поредната бележка. Той отстъпи назад, видя я да вади електронната си карта и помръдна с рамене.

— А ти искаш ли да направим нещо тази вечер? — попита той след миг.

— Пфу, не — отвърна Емили, мина като стрела покрай него и затръшна вратата зад гърба си.

Стаята й бе обзаведена в префърцунена морска тематика, със спално бельо на синьо-бели райета, изобилие от дървени украси, дръжки във формата на котви, риби меч и скатове. Лампата в банята светеше, а на пода беше захвърлена небесносиня кърпа, която Емили не помнеше да е оставяла там. Във въздуха ухаеше на непознат парфюм, а на леглото й бе хвърлена смачкана тениска. Но Ерин не се виждаше никъде.

Емили се строполи по гръб върху леглото, затвори очи и почувства почти недоловимото движение на кораба през морето. Дочу леко шумолене, но реши, че това вероятно е плискането на водата в кораба. Но как беше възможно това? Каютата се намираше на осем палуби над морското равнище, доста далеч от водата.

Шумоленето не спираше. Емили се огледа. Внезапно стаята зловещо притихна, сякаш всичките звуци и въздухът са изсмукани през сламка. Шумоленето идваше от малкия шкаф в ъгъла откъм Ерината страна на стаята.

Туп.

Емили провеси краката си от леглото и се вторачи в малката вратичка. Нещо драскаше отчаяно срещу стените, сякаш драпаше да се измъкне. Изведнъж таймерът на банята иззвъня и единствената лампа в стаята угасна, потапяйки я в мрак. Стана толкова тъмно, че Емили не виждаше нищо дори на сантиметри пред лицето си. В главата й започна да се оформя ужасно подозрение. Ами ако останалите бяха прави? Ами ако А. — Истинската Али — беше на кораба?

Разнесе се ново изтропване, последвано от скърцане. Изглежда, вътре имаше някой, който се опитваше да се освободи. Емили изпищя и отскочи към срещуположната стена, където се сви зад една от дългите завеси. И тогава го усети — лек полъх на ванилия; носещ се от срещуположната страна на стаята. Това беше сапунът, който и двете Алита, Истинската и Тяхна, винаги бяха използвали.

Пръстите на Емили трепереха, докато тя се пресягаше за мобилния си телефон, готова да набере Ариа, но телефонът се изплъзна от пръстите й, удари се в пода и се плъзна под леглото. Последва шумно, продължително, късащо нервите скрррръц. Тя се взираше в шкафа през пролука между завесите и едва успяваше да различи вратата в тъмнината. Малката ръчка с форма на звезда започна да се върти и вратичката се открехна, разкривайки вътрешността на шкафа.

Емили изскимтя, измъквайки се иззад завесите, и се втурна към вратата, водеща към коридора, но кракът й закачи една от захвърлените обувки на Ерин и тя полетя към килима. Запълзя на четири крака, после хвърли поглед назад и изпищя. Вратата на шкафа сега беше широко отворена и към нея се взираше фигура, подобна на Алината.

— Не се приближавай! — изкрещя тя, пълзейки към вратата. — Ще извикам охраната!

— Моля те, недей! — извика фигурата.

— Тогава изчезвай от стаята ми — изпищя Емили. — Изчезвай веднага!

— Не мога!

Емили се спря с ръка върху дръжката на вратата. Това беше жалък, отчаян вик, а не заплашителен. Също така гласът не звучеше като Алиния.

— З-защо? — заекна тя.

— Защото съм пътник без билет — каза фигурата. — Нямам къде другаде да отида!

Емили забеляза малка ватирана чантичка за гримове на пода на шкафа, върху който падаше тънка ивица лунна светлина. Отстрани беше бродирано името „Зора Джийн“.

— Казвам се Джордан Рийчардс — рече момичето. — Промъкнах се на кораба, защото нямах пари. Не очаквах, че ще се получи, но ето, че съм тук, и нямам стая, и…

В този момент тя пристъпи под лунната светлина. Имаше големи зелени очи, сочни устни и гъста тъмна коса, завързана отзад с кадифена панделка. Носеше бяла рокля и равни пантофки с ширит. Емили ахна.

— Ти?

— Аз — отговори момичето и се усмихна едва-едва. Призрачното момиче.

Емили се отпусна в леглото си, опитвайки се да се освести.

— Промъкнала си се на кораба? — повтори тя. Призрачното момиче — Джордан — кимна.

— Тази сутрин. Исках да дойда на пътуването, но родителите ми нямаха толкова пари. — Тя изкриви физиономия. — Всъщност не искаха да похарчат толкова пари. Ние не сме особено близки.

— Добре — каза Емили бавно. — Как точно се качи?

Джордан се облегна на стената до шкафа.

— При проверката на входа беше такъв безпорядък, че си помислих: „А ако просто премина? Дали някой ще забележи?“. И преминах. Но после корабът се откъсна от дока, и аз се паникьосах. Нямах паспорт. Нямах багаж. И нямах стая, където да спя. Бях прецакана.

— Не познаваш ли някой друг на кораба, който да може да ти помогне?

Джордан поклати глава.

— Преместих се във Филаделфия преди няколко седмици, така че все още не познавам никого.

— В кое училище си? — попита Емили.

— Ълстър — каза Джордан, гледайки разсеяно през малкия кръгъл илюминатор.

Емили погледна отново към чантичката с надпис „Зора Джийн“ и в мозъка й нещо прищрака.

— Значи ти си онази, която краде разни неща от стаите на хората, нали?

Джордан се смути.

— Много хора оставят вратите си отключени, когато излизат — каза тя. — Не беше трудно да се шмугвам в стаите и да се измъквам от тях. По този начин се озовах и в твоята стая. Отпочинах тук няколко часа и предрямах. — Тя грабна чантичката „Зора-Джийн“ и още няколко чанти от вътрешността на шкафа. — Както и да е, ще те оставя да си почиваш. Извинявай, че те стреснах.

— Чакай! — Емили хвана ръката й, преди тя да успее да си тръгне. — И-искаш ли да останеш тук?

Джордан застина, полуизправена.

— За през нощта?

— За… може би за по-дълго от нощта — изтърси Емили. — Имам усещането, че съквартирантката ми няма да спи особено често тук. Има свободно легло.

Джордан й хвърли бърз поглед.

— Защо го правиш?

Емили прекара пръсти по нишките на вълнения си шал. Тя беше изненадала самата себе си с това предложение, но може би идеята не беше толкова лоша. Определено съчувстваше на Джордан, но също така се чувстваше самотна в стаята си. Освен това установи, че почти не е в състояние да откъсне поглед от високите скули на Джордан, от нейните създадени за целувки устни — в платоническия смисъл, разбира се.

Бузите й се зачервиха и тя изведнъж се уплаши, че Джордан може да разгадае мислите й.

— Не можем да допуснем да спиш на шезлонг при басейна. — Емили потупа леглото, съседно на нейното. — Ако го искаш — твое е.

Джордан кимна бавно.

— С удоволствие, ако наистина го мислиш.

— Наистина го мисля — каза Емили, и после, решавайки, че ще прозвучи дружелюбно, добави: — Съквартирантке.

Джордан издържа погледа й.

— Съквартирантка — повтори тя, сякаш това беше остаряла дума, която не беше чувала по-рано. После се изправи, пристъпи към Емили и я прегърна здраво. — Толкова съм ти благодарна! Това е прекрасно!

Емили остана скована, въпреки че й се искаше да зарови лице в шията на Джордан и да вдиша сладкия аромат на кожата й.

— Добре дошла си — отговори тя.

Но чувстваше, че всъщност тя би трябвало да благодари на Джордан.